Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (8)

7. Г-н Монк и фокусът

Капитан Стотълмайер се опита да обясни на Монк, че току-що е бил уволнен и че вече не е свързан с разследването, както и че не му влиза в работата да ходи до криминологичната лаборатория, за да оглежда колата на Класкър.

Стотълмайер обаче не полагаше особени усилия. Протестът беше в най-добрия случай неубедителен, защото неотложната нужда на капитана да разкрие едно привидно невъзможно и изключително професионално извършено убийство беше далеч по-голяма от притеснението му, че се възползва от натрапчивите разстройства на приятеля си.

Аз също не протестирах твърде много, защото знаех, че Монк не може да се сдържи да не проследи случая докрай независимо дали му плащаха, както и дали управлението оценяваше усилията му.

Знаех също и че всеки, разполагащ със сведения, които биха могли да помогнат за разкриването на убийство, е длъжен да ги сподели с полицията независимо дали полицията току-що е уволнила теб и миловидната ти асистентка.

Стотълмайер, Дишър, Монк и аз се запътихме надолу към гаража на криминологичната лаборатория, разположен в сграда от другата страна на паркинга.

Ако това беше епизод от „От местопрестъплението“ гаражът щеше да представлява осветена от неонови светлини пещера от излята по калъп неръждаема стомана, където закръглени хубавички жени и мускулести мъже в лабораторни престилки марка „Версаче“ се движат чувствено около изящните извивки на колата с високотехнологичното си оборудване под пулсиращия ритъм на хип-хоп.

Реалността беше далеч не толкова страхотна и секси. Стените на гаража бяха от небоядисани сиви тухли, подовете бяха циментови, а от вериги, окачени на голите греди, висяха флуоресцентни лампи. Беемвето седан на Класкър беше паркирано върху бял насмолен брезент насред помещението. Оборудването беше обичаен асортимент от инструменти, използвани от механиците, върху количка, безжична минипрахосмукачка, няколко фенерчета, множество торбички за веществени доказателства и хубав дигитален фотоапарат.

Вратите на колата бяха свалени, а гюрукът и багажникът бяха отворени.

Пилсбъри Пийт беше на колене, с гумени ръкавици и бял гащеризон, и измъкваше насекоми и други неща от предната броня с помощта на пинцети и ги прибираше в херметични полиетиленови торбички.

— Какво мислиш, че ще ти подскажат тези неща, Пийт? — попита капитанът.

— Къде е била колата и кога е била там — отвърна Пийт. — Информацията може да се окаже от помощ за разследването ви.

— Няма — Монк отиде до лявата пасажерска страна на колата и надникна вътре.

— Аз само събирам веществените доказателства — каза Пийт. — От вас, момчета, зависи как ще ги използвате. Или няма да ги използвате.

— Да кажем, че искам да откарам счупен велосипед с мръсни, отвратителни колела на поправка в сервиза с тази кола, но той не се побира в багажника — каза Монк. — Бих ли могъл да сгъна и прибера назад седалките?

— Разбира се, че би могъл — рече Пийт. — Това е обикновена, разделена на две задна седалка с размер шейсет на четирийсет, която може да се сгъва и прибира назад, така че все пак да сместите и пасажер, ако желаете.

Пийт посегна зад Монк, натисна един бутон за освобождаване и свали по-голямата част от задната седалка.

— Какво общо има някакво мръсно колело с каквото и да било? — попита капитанът.

— Не знаех, че задната седалка на седан може да се прибира, докато Натали не сложи счупения велосипед на Джули в колата си тази сутрин.

Дишър погледна слисано Монк:

— Как си могъл да не знаеш това?

— Нямам кола и обикновено не се намирам в такава, когато хората превозват големи, покрити със спечена мръсотия предмети от едно място на друго.

— Но ти си част от съвременния свят, в който живеем — каза Дишър.

— Забрави ли с кого говориш? — обърна се Стотълмайер към Дишър. — Единственият човек, който води по-изолиран живот от Монк, е брат му.

Монк посочи към отвора в багажника:

— Ето го вашето тайно отделение.

Пийт отстъпи настрана, а Стотълмайер пристъпи напред.

— Искаш да кажеш, че убиецът се е скрил в багажника? — попита капитанът.

— Влязъл е вътре предишната вечер — каза Монк. — Когато колата спряла на пресечката, той смъкнал задната седалка, изхвръкнал навън и удушил Класкър Стотълмайер се обърна към Пийт:

— Открихте ли някакви доказателства, че в багажника е имало човек?

— Намерихме няколко косъма, но те може да са дошли от куфари, дрехи, стикове за голф, шезлонги или куп други вещи, принадлежащи на убития и семейството му. Няма да узнаем, докато не проведем ДНК експертизата, но това ще отнеме известно време.

Стотълмайер въздъхна и се обърна към Монк:

— Дори и да се хвана на твърдението, че убиецът е бил в багажника, това не обяснява как се е измъкнал. Стояхме до колата чак докато пристигнаха медицинският експерт и криминалистите. А през цялото това време изобщо не видях никой да излиза от онази кола.

— Да, видяхте — каза Монк.

— Не, не съм — каза Стотълмайер.

— Да, видяхте — каза Монк. — Всички видяхме.

— Не може да сте видели — каза Стотълмайер. — Когато пристигнахте на местопрестъплението, тялото беше отнесено, а криминалистите бяха наобиколиш колата отвсякъде.

— И точно тогава убиецът е предприел дръзкото си бягство.

Сигурна съм, че Монк не го осъзнаваше, но беше зарязал всякакви преструвки, че е обезводнен. Беше твърде увлечен в обобщаването на фактите, за да се поддаде на собствените си страхове и фобии, да се търкаля в сегашното си — очаквано, или въображаемо — нещастие.

— Тогава сигурно е бил с мантия невидимка — каза Дишър.

Монк поклати глава:

— Беше пред очите ни.

— Как е възможно? — попитах.

— Не е по-различно от това, фокусник да изпълнява номера си пред публика на живо — каза Монк. — И като всеки добър фокусник убиецът е изпълнил номера си, използвайки хитър, но фин трик за отвличане на вниманието.

— Какво е направил? — попита Стотълмайер.

— Излязъл е от колата — каза Монк.

— Да, това го знаем — рече Стотълмайер уморено. — Онова, което не знаем, е как.

— Отвори задната врата, излезе от колата и разказа на всички ни за затрудненото си положение — Монк се обърна към Пийт: — Казахте, че единственият начин за излизане от колата е през вратите или гюрука на покрива. Забравихте да споменете багажника.

— Моя грешка — съгласи се Пийт. — Но все още не разбирам кой е убиецът.

— Погледни в огледалото — каза Монк. — Бил си ти.

Всички се втренчихме слисано в Пийт. Монк беше отправил скандално обвинение. Но скандалността се смекчаваше от факта, че не беше грешил никога преди. Знаеше, че е прав. Виждах го в стойката му и в убедителния начин, по който говореше. Всичките му колебливост, тревожност и нещастие, които обикновено обагряха действията му, бяха изчезнали.

Именно по време на тези обобщения, когато „сглобяваше“ някой случай, той поправяше нарушаването на равновесието, породено от убийството и мистерията, и тогава най-добре контролираше себе си и всичко около себе си.

Обичах тези моменти, защото това бе един от редките случаи, когато Ейдриън Монк бе истински щастлив. Само ми се искаше това да може да продължи и именно затова никога не ми се зловидеше удоволствието, което изпитваше да проточва обобщенията си възможно най-дълго, въпреки че то можеше да стане непоносимо дразнещо за всички останали.

— Това е абсурдно — каза Пийт. — Аз съм водещият съдебномедицински следовател. Пристигнах на местопрестъплението едва след като се обади капитанът.

— Не пътувахте оттук до местопрестъплението заедно с останалите следователи от съдебномедицинския екип — каза Монк. — Нали?

— Не, не съм. Получих обаждането, когато отивах на работа, затова потеглих към местопрестъплението със собствената си кола. В това няма нищо необичайно. Случва се непрекъснато. — Пийт се обърна към Стотълмайер: — Знаете как е.

Стотълмайер кимна:

— Вече не мога да преброя колко пъти е трябвало да се измъкна от леглото посред нощ, за да отида да огледам някой труп.

— Ето. — Пийт погледна Монк. — Със същия успех можете да обвините в убийство капитана и лейтенант Дишър, като така и така сте се захванали. През целия път са били зад колата на Класкър. Откъде знаете, че не са го направили те и ни лъжат за заключената кола?

— Няма да кажа и думичка без присъствието на адвоката си и представителя на профсъюза — заяви Дишър.

— Той не ни обвинява в нищо — каза Стотълмайер. — Изтъква гледна точка.

— Пред мен не печели никакви точки — каза Дишър. — Губи ги.

— Илюстрирам факта, че цялата тази поредица от спекулации е напълно нелепа — каза Пийт. — Ако следваме изопачените доводи на Монк, тогава вие двамата сте далеч по-вероятни заподозрени от мен или когото и да било друг.

Обадих се:

— Но те са били точно зад колата на Класкър през цялото време. Има други шофьори, които могат да свидетелстват за това. И ако са излезли от колата си и са удушили Класкър, е щяло да има десетки свидетели. Не звучи смислено.

— Нито пък обвинението на Монк — каза Пийт.

— Бил сте в колата на Класкър — каза Монк. — А после сте излязъл.

— Бях в колата, защото съм водещият съдебномедицински следовател. Събирам доказателства на местопрестъпления. Това ми е работата. Виждали сте ме да го правя хиляда пъти преди. Излязох от колата, за да ви съобщя предварителните си наблюдения.

— Това сте искали да си помислим — заяви Монк.

— Боже мой, това наистина е като по Кафка — Пийт погледна умолително Стотълмайер. — Наистина ли ще стоим тук и ще слушаме тези глупости?

— Да, ще стоим — каза Стотълмайер.

— Той твърди, че аз съм убиецът, защото съм си вършел работата? — възмути се Пийт. — Това е безумие.

— Ето какво се е случило — започна Монк. — Знаел сте по кой маршрут ще поеме Класкър от съда до къщата си. Затова сте паркирали на половината път дотам, на няколко пресечки отвъд „Ван Нес“, и отишли пеша до къщата на Класкър. Облекли сте си защитния екип и сте се вмъкнали в багажника на беемвето му. Защитният екип е служел за две цели: да ви попречи неволно да оставите съдебномедицински доказателства или някои от тях да полепнат по самия вас. Това ви е позволявало също и да бъдете видян в колата след убийството, без да привличате подозрение. Изчакал сте подходящия момент, по някое време след като е пристигнал съдебномедицинският екип, за да се промъкнете отново на задната седалка. Всеки, който ви е видял да се промъквате в колата в този момент, естествено, е предположил, че сте там, за да събирате доказателства, а не че сте бил там през цялото време.

— Това е възмутителна теория без нито една частичка доказателство, което да я подкрепи — каза Пийт. — И завявам това като експерт по доказателствата.

— В думите му има логика, Монк — каза Стотълмайер.

— Няма да е трудно да се докаже, че има ипотека при „Биг Кънтри“ — каза Монк. — И че губи дома си.

— Аз и десетки хиляди други хора — каза Пийт. — Включително половината полицаи от полицейското управление.

— Това ви предоставя мотив — каза Монк.

— Това ли е всичко, с което разполагате? — попита Пийт. — Защото ако е така, е смехотворно.

— Забелязвам, че сега носите гумени ръкавици — каза Монк.

— Разбира се, че нося — каза Пийт, говорейки с преднамерено покровителствен тон, давайки ясно да се разбере, че има чувството, че си има работа с пълен идиот. — Това е с цел криминалисти като мен да не осквернят местопрестъплението със собствените си отпечатъци от пръсти, докато си вършим работата.

— На местопрестъплението обаче не бяхте с гумени ръкавици — каза Монк. — Носехте работни ръкавици. Това е защото гумените ръкавици са твърде тънки. Страхували сте се, че струната от пиано ще пререже ръкавиците и ще се вреже в пръстите ви, докато душите Класкър.

— Не, носех ги, защото не исках да се порежа на някакви непредвидени остри предмети или ръбове, докато бърках под седалките — каза Пийт. Търпението му се беше изчерпало и от всяка негова дума се процеждаше раздразнение. — Другата причина, поради която ние, професионалните криминалисти, носим ръкавици, е за защита. Ако ръкавиците ми са вашето така наречено доказателство за нелепата ви теория, мисля, че е време да приключите този фарс и да продължите към по-вероятни насоки на разследването.

Аз обаче знаех, че Монк просто подготвя почвата за съкрушителната си улика, и бях сигурна, че Стотълмайер и Дипгър също го знаеха.

— О, има още. Разпознавате ли това? — Монк извади от джоба си херметична торбичка за веществени доказателства и я вдигна към Пийт.

— Прилича ми на клечка за зъби — каза той.

— Не е просто каква да е клечка за зъби — каза Монк. — Това е онази, която капитанът хвърли на улицата в акт на покварено беззаконие.

— Изобщо не сме се приближавали до Китайския квартал — каза Дишър.

— Той говори за различен вид поквара, Ранди — каза Стотълмайер, — макар да нямам представа защо.

— Напълно съм объркан — каза Дишър. — Моля ви, може ли да започнем от началото?

Монк погледна гневно Пийт.

— Защо колата ви беше паркирана на три пресечки от местопрестъплението?

— Защото имаше ужасен трафик, а аз нямам сирена — отвърна Пийт. — Трябваше да мина по заобиколен маршрут до местопрестъплението и побързах да заема първото свободно място за паркиране, което открих.

— Паркирахте неправилно, нали?

— Не обърнах внимание на ограниченията за паркиране, защото не съм задължен да ги спазвам, когато действам по официални полицейски дела.

— Когато се върнахте при колата си, намерихте фиш за глоба заради неправилно паркиране под чистачката на предното си стъкло — каза Монк. — Смачкахте фиша и го хвърлихте на улицата. Направихте боклук. Видях го с очите си.

— Бях уморен и раздразнителен. Не биваше да изхвърлям фиша, дори и да не се налагаше да го плащам, но това не ме прави убиец. Прави ме човек, който хвърля боклук на обществено място.

— Трябваше първо да погледнете фиша, преди да го изхвърлите. Незаконно е да се паркира на улицата за цяла нощ без разрешение. Фишът е издаден в четири часа и четирийсет и две минути сутринта, няколко часа преди времето, когато твърдите, че сте пристигнали на местопрестъплението — Монк извади от джоба си другата торбичка и му показа фиша за глоба. — Ако бяхте запазили това, вместо да последвате срамния пример на капитана и да го изхвърлите на улицата, можеше никога да не заподозра, че вие сте убиецът.

Пийт наведе глава. Беше заловен и го знаеше. Поведението му се промени.

— Губя всичко. Дома си, колата си, спестяванията си. Дори съпругата ми ме напусна — каза Пийт. — Класкър съсипа много животи, но успява да получи в живота си всичко, което аз изгубих в своя. Не можех да се примиря с това.

— Но можете да се примирите с това, да убиете този човек — каза Стотълмайер.

— Не гледам на това като на убийство — заяви Пийт.

— Вие може би не — каза Стотълмайер. — Но аз гледам. И се обзалагам, че едно съдебно жури също ще го погледне така. Изведи го оттук, Ранди.

Дишър пристъпи напред, сложи белезници на Пийт и му прочете правата, докато го отвеждаше.

— Това ще го научи как се прави боклук — каза Монк.

— Мисля, че по-голямото престъпление тук беше убийството — каза Стотълмайер, като взе двете полиетиленови торбички от Монк.

— Едното води до другото — отвърна Монк.

— Технически той е направил боклук, след като е извършил убийството — каза Стотълмайер. — Така че това, че изхвърлих клечката за зъби на улицата, няма нищо общо с каквото и да било.

— Разбира се, че има — настоя Монк. — Споменът за вашето криминално деяние още е бил свеж в ума му, когато е видял онзи фиш за глоба на колата си. Може би щеше да си помисли добре, преди да прави боклук, ако не беше вашият скорошен пример. Именно тази небрежност го провали.

— Добре, ще се хвана на това — каза Стотълмайер. — Следователно би трябвало да ми благодариш.

— Задето признахте, че сте сгрешили?

— За поквареното ми беззаконие. Ако не бях направил боклук, нямаше да го хванеш — каза Стотълмайер. — Но забрави. Нямам нищо против. Това, което има значение, е, че ти приключи случая. Добра работа свърши, Монк. Всъщност беше невероятно. Чувствам се като по-голям глупак от обикновено, задето оставих това да ми се изплъзне.

— Това значи ли, че си получавам обратно работата? — попита Монк.

— Ако зависеше от мен, щеше да означава, но не зависи — каза Стотълмайер. — Съжалявам.

Капитанът потупа Монк по гърба и се отдалечи.

Монк го проследи как си тръгва. Цялата радост от разрешаването на случая си беше отишла. Тъгата се беше завърнала. А също и нещо друго. Той прегърби рамене, облиза устни и изхриптя.

— Гърлото ми е толкова пресъхнало — изхриптя.

В разстояние само на двайсет и четири часа Монк беше изгубил питейната си вода и дохода си. Тревожех се, че може да е на ръба на пълен нервен срив. Затова се обадих на д-р Бел и запазих на Монк час за спешен сеанс, просто за да се презастраховам.

Докато Монк беше вътре с психиатъра си, започнах да се обаждам на други служби за прилагане на закона — от местни полицейски управления до Калифорнийския отдел по риболова и дивеча, за да разбера дали се интересуват от консултантските му услуги. Казаха ми, че обикновено биха се интересували, но сега всички бяха в също толкова лошо или по-лошо финансово положение от Полицейското управление на Сан Франциско.

Затова започнах да се обръщам към частни фирми по сигурността.

Миналия път, когато Монк бе уволнен, той незабавно успя да си намери добре платена работа в „Интертект“, тузарска високотехнологична детективска агенция. Дори получи щедър бюджет за разходи, служебна кола и пълна медицинска застраховка.