Метаданни
Данни
- Серия
- Мистър Монк (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Monk is Cleaned Out, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и редакция
- maskara (2017)
Издание:
Автор: Лий Голдбърг
Заглавие: Г-н Монк и финансовата криза
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: 1
Издател: ИК „Intense“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: Печат СИМОЛИНИ
Редактор: Стела Арабаджиева
Коректор: Мая Накова
ISBN: 978-954-783-194-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1428
История
- — Добавяне
14. Г-н Монк се отчита
— Пуснете оръжията и вдигнете ръце — каза водачът на ченгетата.
Всички вдигнаха ръце, но оръжия не се виждаха, освен онези, които държаха ченгетата.
— Затворете и заключете магазина — нареди ченгето.
Полицаите се разпръснаха, движейки се навсякъде около нас, като претърсваха мен, Монк и шепата клиенти в магазина за оръжия.
Артър се втурна от дъното на магазина и едва не беше застрелян. Главното ченге се извъртя рязко и насочи пистолета си право към него.
— Аз съм управителят на магазина — каза Артър, като вдигна ръце. — Какво става тук?
— Кражба — каза водачът на ченгетата. — Един от касиерите е задействал безшумната аларма.
— Аз бях — каза Монк, като помаха с ръка.
— Е, къде са крадците? — попита ченгето, с лице, набраздено като Големия каньон, с очи, кремъчно твърди като, ами, кремък. У този човек имаше нещо изумително напомнящо за камък.
— Нямаше кражба — каза Монк.
Ченгето с каменното излъчване прибра оръжието си в кобура с гневна намръщена гримаса.
— Тогава защо задействахте алармата?
— За да спра убийство — затаи Монк.
— Чие? — попита ченгето.
— Нейното — Монк посочи към Кимбърли, жената пред него.
— За какво говорите? — каза тя, явно удивена от изявлението на Монк. — Никой не се опитва да ме убие.
— Съпругът ви се опитва — каза Монк. — Убива ви от седмици.
— Вие ненормален ли сте? Обичам жена си — каза Тед, като обгърна закрилнически талията й с ръка. — Правя всичко, каквото мога, за да я върна към здравето.
— Така е — потвърди Кимбърли.
— Доказателствата казват друго — рече Монк.
Ченгето пристъпи до Монк. Сега успях да прочета табелката с името му. Казваше се Травис Морган.
— Какви доказателства?
— Тук пред очите ви са — рече Монк.
Морган хвърли поглед към продуктите:
— Смес за кейк? Плодове? Бадеми? Това не са точно смъртоносни оръжия.
— Той ме убива с доброта и загриженост — каза Кимбърли, като погледна любящо съпруга си.
— Вярно е — каза Монк.
— Настъпил си безшумната аларма, защото един клиент се е канел да прави кексчета за жена си? — каза Артър, като погледна невярващо Монк.
Монк кимна:
— С тройна глазура от маслен крем.
— О, Боже мой — каза Артър, като покри лицето си с ръце. — Какво направих?
Морган направи знак на друг полицай:
— Обади се в управлението. Кажи да изпратят някого тук за психическо оценяване, незабавно.
Прочистих гърло и излязох иззад гишето си.
— Извинете ме, полицай Морган. Има нещо, което би трябвало да знаете за този човек.
— Той е откачен — каза Тед. — Това е очевидно за всички.
— Името му е Ейдриън Монк — казах. — И до вчера беше консултант към Отдел „Убийства“, работейки пряко с капитан Лилънд Стотълмайер.
Морган кимна, възприемайки Монк в нова светлина.
— Чувал съм за този тип.
— Какво сте чували? — попита Монк.
— Че сте побъркан — каза ченгето.
— Ако господин Монк казва, че този човек убива жена си, значи наистина е така — казах.
— А вие сте? — попита Морган.
— Натали Тийгър, асистентката на господин Монк.
— И работите и като касиерка?
— Това е дълга история — казах.
— Всички да останат по местата си. Не мърдайте. Не пипайте нищо. Връщам се веднага. Трябва да се обадя на няколко места.
— Не можем да висим и да чакаме тук, докато се справите с този луд — каза Тед. — Жена ми не се чувства добре. Трябва да се прибере и да си легне.
— Той е прав — каза Монк. — Първото ви обаждане би трябвало да е до парамедиците. Тази жена трябва веднага да стигне до някоя болница.
— Току-що се върнахме от лекаря — каза Кимбърли. — Той ми предписа антибиотици и каза, че всичко, от което имам нужда, е продължителна почивка на легло.
— Това е, защото на вашия доктор не му е дошло наум, че може да са в действие нечестиви сили — каза Монк.
— Нечестиви сили ли? — попита Тед.
— Говоря за вас — каза Монк.
— Достатъчно — каза Морган. — Запазете го за детективите.
— Аз съм детектив — каза Монк.
— Говоря за истинските — допълни ченгето. — Нали знаете, онези със значки вместо престилки.
Парамедиците пристигнаха първи, положиха Кимбърли на носилка и я включиха към интравенозна система, но не я отнесоха. Полицията ги бе инструктирала да чакат, освен ако здравето й не е в непосредствена опасност.
Съпругът й, Тед, стоеше до нея, като държеше ръката й и гледаше с омраза към Монк.
Тед не беше единственият. Артър крачеше пред пътеките, като от време на време вдигаше очи да изгледа гневно Монк, който изобщо не изглеждаше смутен от всички мръсни погледи, които получаваше. Всъщност изглеждаше определено по-развеселен и бодър.
Духът му се повиши още повече, когато забеляза капитан Стотълмайер да влиза. Капитанът се усамоти за миг с полицай Морган, въздъхна уморено, докато слушаше, после бавно се приближи до Монк.
— Не знаех, че сега работиш в „Сейфуей“ — каза капитанът.
— Първият ни ден е — каза Монк. — Но мисля, че върви наистина добре.
Хвърлих поглед към Артър и от изражението на лицето му ми стана ясно, че не е съгласен с оценката на Монк. На капитана, който беше работил с Монк много дълго време, не му беше нужно да поглежда Артър, за да знае, че гледната точка на Монк не се споделяше от работодателя му.
— Не си ли малко прекалено квалифициран за работата? — попита Стотълмайер.
— Времената са отчаяни — отвърнах. — Не можем да сме придирчиви относно това, откъде ще дойде следващият чек със заплатата ни, стига да получаваме такъв.
— Не беше замислено като критика, Натали. Просто полагам основите за теорията си.
— Каква теория? — попитах.
— Мисля, че тази работа дотолкова отегчава Монк в интелектуално отношение, та умът му работи извънредно, откривайки престъпления там, където такива не съществуват.
— Престъплението е тук, пред очите ни — каза Монк, като посочи продуктите пред себе си.
— Искаш да арестуваш този човек, задето насърчава нездравословна диета?
— Това е фатално, капитане.
— Това е нищо — каза Стотълмайер. — Би трябвало да видиш какво купувам аз в магазина за хранителни стоки.
— Жена му страда от хронично отравяне — каза Монк. — Има вероятност следващото й ядене у дома да й бъде последното, ако не направим нещо.
— Как се хранят си е техен избор, Монк. Не е работа на полицията.
— Тя ми разказа за симптомите си: загубата на апетит, гаденето, изтръпването в дланите и стъпалата. Това са все класически симптоми на отравяне с арсеник.
— А същите симптоми могат да се предизвикат от развод, попълване на данъчни формуляри и слушане на Ръш Лимбо — каза капитанът.
— Освен това тя страда от болка в гърба, замайване и главоболие.
— Аз също — каза Стотълмайер. — Нарича се стрес, Монк.
— Но това са също и типични признаци на отравяне от етилен гликол — каза Монк, като вдигна кутията с течност против замразяване. — Който се намира в течността против замразяване.
— Проблемите й биха могли да са породени от много причини — добави Стотълмайер. — На път за насам се обадих на лекаря й и той казва, че тя има инфекция.
— Това е, защото не е видял списъка с покупки на съпруга й. Етилен-гликолът има сладък вкус — точно затова той прави плодови пайове и всички тези кексчета с тройна глазура. Това е, за да не усети тя отровата в храната си. Черешовите костилки, костилките от праскови, тапиоката, хортензиите — всички те съдържат цианид, който има вкус на бадеми. Точно затова той приготвя толкова много бадемови десерти. Сега добавя арсеник към сместа — Монк вдигна голямата торба с ябълки, за да илюстрира довода си. — Ябълковите семки са богати на арсеник.
— О, за Бога, слушах достатъчно тези глупости — каза Тед, като пристъпи напред. — Тези ябълки са за ябълков пай, идиот такъв. Всички съставки, които мислиш за отрова, са обичайни, обикновени храни, които ядем всеки ден. Можеш да погледнеш покупките на всички и да отправиш същите безумни обвинения. Нима ще се обаждаш на полицията всеки път, когато някой купи съставки за печене на кейк? Или когато някой купи спрей против насекоми, отрова за плъхове и шоколадов кейк със сметанов пълнеж?
— В доводите му има логика, Монк — каза Стотълмайер.
— Лесно е да докажеш хронично отравяне, след като знаеш какво да търсиш. Жена му може да отиде да изследват кръвта и косата й за арсеник и цианид, или може да й направят биопсия на бъбрека, за да се определи дали има оксалатни кристали. Резултатите ще говорят сами за себе си.
— Няма да позволя да забиват игли в жена ми и да я режат, само за да задоволя параноичните халюцинации на някакъв луд непознат — отсече Тед. — Всичко, което искаме, е да си отидем у дома и да оставим този ужасен ден зад гърба си.
— Решението е мое — каза Кимбърли, като се надигна и седна в носилката. — Не твое.
Тед се обърна изненадано:
— Не му вярваш наистина, нали?
— Имате ли голяма животозастрахователна полица? — попита я Монк.
— Един милион долара — каза тя.
— Имало ли е някаква промяна във финансовото ви положение?
Тя изучаваше подозрително съпруга си.
— И двамата загубихме работата си и се наложи да намалим разходите.
— Как можеш да ме гледаш така? Как можеш дори да си помислиш за секунда, че бих могъл да те нараня? — каза Тед. — Знаеш колко много те обичам.
— Плака, когато трябваше да продадем поршето ти — напомни му тя.
— Разбира се, че плаках. Всеки мъж би плакал — каза Тед, като погледна Стотълмайер за подкрепа.
— Никога не съм имал порше — оправда се Стотълмайер.
— Но ако имахте, нямаше ли да плачете, ако се наложеше да се откажете от него?
— Не съм много по плаченето — каза капитанът.
— Освен това започна да ми става лошо едва след като ти настоя да поемеш готвенето — каза тя.
— Исках да помагам повече вкъщи, особено след като се наложи да освободим чистачката — каза Тед. — А как ми се отблагодаряваш? Като ме обвиняваш в опит за убийство? Шокиран и дълбоко наранен съм. Ще приема, че говори инфекцията ти, а не ти.
— Какво имаме да губим, като направим изследванията? — каза тя.
— Удръжките, може би дори цялата цена на тестовете. Знаеш колко малко пари имаме сега. Не би трябвало да прахосваме нищо от тях, за да усмирим някакъв ненормален касиер от „Сейфуей“.
Тя кимна и се обърна към парамедиците:
— Заведете ме в болницата. Искам тези изследвания.
Парамедиците изтикаха носилката през вратата, следвани от Тед, с подчертано скръбно провлечена походка.
Стотълмайер направи знак на един от полицаите да се приближи.
— Последвайте го до болницата. Ще бъда там след малко.
Полицаят кимна и се отправи навън.
— Виновен е — каза Монк.
— Знам, и тя също го знае — каза Стотълмайер.
— Вие й спасихте живота, господин Монк — казах.
Стотълмайер махна на полицай Морган да се приближи:
— Съберете всички онези продукти. Това е веществено доказателство.
Артър се приближи към нас:
— Не е ли редно двойката да плати за всичко това, преди да си тръгнат?
— Ще ви дадем разписка за стоката — каза Стотълмайер.
— Не е същото като пари в брой — каза Артър. — Или кредит.
— Не, не е — каза Стотълмайер, като премести поглед към нас. — Организираме малко празненство за Ранди в шест часа в управлението. И двамата сте поканени.
— Какво му взехте? — попита Монк.
— Все още нищо.
— Всичко, от което имате нужда, е точно тук — каза Монк. — Може да използвате нашето намаление за служители.
— Не, не може — каза Артър.
— Възнамерявам да го купя лично и да поискам от капитана да ми възстанови похарченото.
— Не можеш — каза Артър.
— Защо?
— Защото си уволнен.
Артър постъпваше напълно нечестно и аз нямаше да търпя това.
— Случилото се беше неудобно и може би ви коства някой и друг изгубен клиент, но той извърши добро дело. Спаси живот. Не беше по-различно, отколкото, ако беше приложил сърдечно-белодробно съживяване на клиент, припаднал на някоя от пътеките в магазина. Щяхте ли да го уволните за това?
— Не, нямаше. Уволнявам го, защото преднамерено е вземал повече пари на всичките си клиенти днес, и ако това не е достатъчна причина, обвини друга клиентка, че е безчестна стара глупачка.
— Беше — каза Монк.
— Не мога да повярвам, че наистина ви се е обадила, за да се оплаче — казах.
— Тя е майка ми — каза Артър. — Да се оплаква — това й е работата.
Поне още имаше някой, който имаше работа.