Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (28)

27. Г-н Монк се измокря

Почти не спах тази нощ. Бях твърде възбудена от мисли за финалната игра, която знаех, че ще се разиграе на другата сутрин. Каквото и да се случеше, в крайна сметка Сийбс щеше да се озове зад решетките. Голямата въпросителна беше дали Монк и аз щяхме да успеем да се възползваме от ситуацията, за да се спасим.

Всичко зависеше от това, какво щеше да направи или не направи Монк.

Можех ли да убедя Монк да си държи устата затворена, докато се отвореше възможност това да ни донесе най-голяма полза?

Не бях сигурна, че можех.

Нетърпеливото желание на Монк да хване Сийбс натясно и да оповести разкриването на мистерията, можеше да повдигне егото му… и моето.

Новината за убийството на Дънкан Дърн още заемаше цялата първа страница на „Сан Франциско Кроникъл“. Една от статиите се съсредоточаваше върху влиянието, което щеше да окаже убийството върху обвинението срещу Сийбс за схемата за измами. Неколцина „капацитети“ важно заявяваха, че обвинението срещу Сийбс може да се разпадне още преди да е стигнало до съдебната зала.

Бях доволна от новините, не защото исках Сийбс да остане ненаказан за престъпленията си, а защото това поставяше силите за прилагане на закона под по-голям натиск да приемат предложението ми, преди нещата да се влошат още повече.

На път към Тюксбъри се обадих на Киана във „Фенгън Фрижън“ и я уведомих, че по лични причини няма да дойдем на работа и че няма да я обвиня, ако ни уволни, задето сме я изоставили. Но тя прие новината с весело безгрижие.

— Не се тревожете — каза тя. — Молът и бездруго е затворен и не знам кога полицията ще позволи да го отворят.

— Какво е станало? — попитах невинно.

— Собствените ни охранители се опитали да оберат един бижутериен магазин снощи и Ранди ги хванал. Имало престрелка и така нататък.

— Ранди добре ли е?

— Супер. Като екшън герой е.

— Сигурна съм, че страшно ще му хареса да чуе това.

— О, той знае. Сам ми го каза.

Радвах се, че нещата се бяха развили толкова добре за Дишър и че още имахме работа, на която да се върнем, ако планът ми не проработеше.

Пристигнах в къщата на Амброуз няколко минути преди осем и се промъкнах до разклонителната кутия. Свързвах отново телефонните линии, когато усетих някой да ме наблюдава. Отстъпих назад и видях Амброуз да ме гледа неодобрително от кухненския прозорец. Това не беше добре.

Предната врата беше отворена и той ме чакаше в антрето, когато се приближих.

— Защо изключи телефона ми?

— Исках да съм сигурна, че господин Монк не може да се обади на капитан Стотълмайер.

— Можеше първо да го обсъдиш с мен.

— Хрумна ми да прекъсна телефоните чак когато тръгнах към колата си. След това щеше да е неловко да се върна и да ти обясня.

— Но не е било неловко да извършиш вандалство спрямо къщата ми.

— Съжалявам, Амброуз. Беше погрешно. Не биваше да го правя. Но телефонът е поправен.

— Ти злоупотреби с дома ми и доверието ми. Това още не си го поправила.

— Направих го за господин Монк. Опитвам се да му спечеля отново работата.

— А също и своята — рече Амброуз.

— Да.

— Значи наистина си извършила вандализъм спрямо дома ми заради себе си.

— За господин Монк, заради мен самата и за Джули. Но мисля, че да наричаш стореното от мен вандализъм е малко сурово. Беше по-скоро номер.

— От четирийсет години хората ми правят номера. Обстрелват къщата ми с яйца, хвърлят тоалетна хартия в растенията ми, оставят кучешки изпражнения на верандата ми. Знаят, че не мога да направя нищо по въпроса. Мислят си, че е забавно и безобидно да тормозят странния човек, който никога не излиза от къщата си. Не мислех, че ти си една от онези противни хора.

— Не съм и ти го знаеш. Това, което направих, не беше номер, не беше вандалска постъпка, не беше замислено като обида и никой не пострада.

— Наистина? Ами ако Ейдриън се беше подхлъзнал по стълбите и си беше счупил гръбнака? Как щях да се обадя за помощ?

— Можехте да извикате през прозореца.

— Къщата ми може да гори и съседите ми пак не биха ми помогнали. Знаеш това.

Вярно беше. Веднъж къщата му се подпали, а съседите му не направиха нищо. Разбира се, именно един от съседите му беше подпалил пожара, но това е друга история.

— Прав си, Амброуз, а аз греша. Толкова съжалявам. Какво мога да направя, за да ти се реванширам?

Амброуз сви рамене.

— Какво ще кажеш да дойда другата събота, да ти приготвя гофрети, а после заедно да гледаме „Сам вкъщи“?

Амброуз се усмихна.

— Това е начало.

Монк слезе от горния етаж, понесъл купчина вестници.

— Мислех, че никога няма да дойдеш. Трябва да се обадиш на капитан Стотълмайер и да му кажеш, че съм решил случая.

— Вече го направих — казах.

— В къщата на Сийбс ли ще ни чака?

— Евентуално.

— Какво значи това?

— Ще ви обясня по пътя — казах.

Монк излезе навън. Амброуз се провикна след него:

— Тези вестници си ми трябват обратно, Ейдриън. В идеално състояние.

Монк спря и отправи на Амброуз унищожителен поглед.

— Да не си забравил с кого разговаряш? Аз съм човекът, който те научи как да гладиш вестник.

— Не ми харесва, когато вещите ми напускат къщата. Ами ако не се върнат?

— Ще се върнат — обеща Монк. — Дори татко се върна.

— Не искам да чакам тези вестници трийсет години.

— Ще ги върна преди това.

Качихме се в колата и на връщане към центъра, в трафика на пиковия час, когато непрекъснато се налагаше да спирам и да потеглям отново, обясних на Монк предложението, което бях направила на Стотълмайер.

Монк слушаше, без да ме прекъсва, а когато свърших, кимна.

— Е, капитанът ще се срещне ли с нас в къщата на Сийбс?

— Вече ме питахте това. Капитанът още не е приел нашите условия. Предполагам, че ще го направи, но има време днес до обед да предприеме нещо. Ако не го направи, тогава отиваме при федералните.

Монк се сгърчи на седалката си.

— Това ме кара да се чувствам неудобно.

— Вас всичко ви кара да се чувствате неудобно.

— Трябва да отидем в къщата на Сийбс сега.

— Той няма да ни пусне да влезем, а дори и да го направи, няма да ви е от никаква полза да се изправите срещу него без полицията.

— Бих могъл да извърша граждански арест.

— Всичко, което ще направите, ще бъде да му дадете да разбере, че сте по следите му, и да му предоставите шанс да прикрие следите си. Сега разполагате с нужното средство да убедите града да ви върне консултантската работа. Наистина ли искате да работите във „Фенгън Фрижън“ и да живеете с брат си?

— Не мога да рискувам Сийбс да успее да убие още някого, докато чакаме кметът и шефът на полицията да обмислят исканията ти.

— Тогава ще се погрижим да не го направи — казах, макар да не знаех как можехме да държим Сийбс под по-внимателно наблюдение, отколкото полицията и медиите вече го държаха.

Монк кимна.

— Добре. Точно това ще направим.

 

 

Намерих първокласно място за паркиране в червена зона зад редицата полицейски коли, новинарски микробуси и сателитни камиони от другата страна на улицата и на половин пресечка от къщата на Сийбс. Можехме да виждаме от колата си част от къщата и входната порта на Сийбс, и това се стори чудесно на Монк, макар да му беше много неудобно, че „скандално нарушаваме закона“ за тази цел.

Уверих Монк, че не паркираме, ако останем в колата. Все едно двигателят работеше на празни обороти. Паркирането означаваше да спреш и да оставиш празната си кола.

Монк не беше убеден. Казах му, че никога не съм била глобявана от полицай, задето оставям двигателя си да работи на празни обороти в червена зона. Един-два пъти ме бяха помолили да се преместя, затова заобиколих пресечката и ченгето си тръгна, а после паркирах отново в червената зона.

И бездруго не бях сигурна какво чакахме да видим в червената зона. Ако Сийбс излезеше от къщата, репортерите щяха да го видят преди нас. Забелязах капак на шахта близо до колата ни и се зачудих дали пък в крайна сметка Дишър не беше на прав път за тайния тунел.

Хвърлих поглед към вестниците, които Монк беше взел със себе си. На предните страници на всичките имаше снимки на Сийбс или на съпругата му, или на двамата. Зачудих се дали щеше да използва вестниците като веществени доказателства пред обвинението, за да изложи тезата си, и ако да, защо.

Можех да задам на Монк всички тези въпроси, но знаех, че няма да им отговори, не и без убиеца пред нас.

Монк живееше заради обобщенията си, това беше единственият момент в живота му, когато владееше напълно положението и цялата вселена му се струваше уравновесена. Нямаше да омаловажи това изживяване заради мен.

Внезапно той се изправи в седалката си.

— Пали колата.

Проследих погледа му и видях как портата на Сийбс се отваря и черният му мерцедес се плъзва навън. Тъй като репортерите не обсаждаха колата, предположих, че Ана Сийбс беше сама.

— Но това е само жена му — казах.

Колата ни подмина и Монк започна да ме ръчка.

— Побързай. Измъква се!

Направих обратен завой и я последвах.

— Май казахте, че убиецът е Сийбс.

— Той е.

— Тогава защо следим жена му?

Монк не отговори. Само се надвеси напред, с ръце върху таблото за скоростите, като я наблюдаваше зорко. Гледах между нас да има една-две коли, та тя да не забележи, че я следим.

Тя се отправи на север по „Пиърс“ и зави надясно по една дълга, хоризонтална отсечка от „Ломбард“, която ни поведе покрай мотели, барове, магазини за железария и гаражи. Не беше най-живописната улица на Сан Франциско.

Между нейната и нашата кола имаше един сааб и една миата, но я виждах идеално. Тя улесни задачата ми, като се задържа в дясното платно и много съзнателно използваше мигачите, с което подробно ме уведомяваше за намеренията си.

— О, Боже мой — каза Монк.

— Какво има?

Той посочи малко пред нас.

— Мисля, че отива към онази бензиностанция с автомивката на самообслужване.

— Какво лошо има в това?

— Колата й е мръсна!

— Значи мислите, че би трябвало да я почисти по-щателно.

— Не можем да я оставим да почисти тази кола!

Изгледах го.

— Да не сте болен? Откога възразявате срещу почистването на каквото и да било?

— Тази мръсотия е доказателство — каза той. — Колата й е покрита с птичи изпражнения.

Видях няколко птичи курешки и петна от плодчета по багажника, когато тя най-напред ни подмина, но не мислех, че колата й е по-мръсна, отколкото беше моята снощи.

 

 

Саабът пред нас спря внезапно, а аз така се бях разсеяла от мисли, че трябваше да настъпя рязко спирачките, за да не се блъсна в задницата му. Шофьорът спря да изчака някой да се изтегли от някое място за паркиране на улицата. На половин пресечка напред видях колата на Ана Сийбс да влиза в бензиностанцията.

Опитах се да заобиколя колата пред мен, но никой в лявото платно не ме пускаше да се промъкна. Бяхме заклещени.

Монк изскимтя в пристъп на безсилно раздразнение и изскочи от колата. Докато чаках да се отвори пролука, Монк затича към бензиностанцията и го изгубих от поглед.

Сякаш след цяла вечност намерих пролука и се устремих в нея, като при това едва не закачих предницата на едно волво. Профучах покрай сааба и влязох в бензиностанцията точно навреме да видя как колата на Ана Сийбс влиза в автомивката, докато Монк блъскаше по прозореца й.

Но тя не спря. Ана подкара право в центъра на автомивката на самообслужване.

Монк скочи върху капака на колата й и я покри закрилнически с тялото си точно когато автоматичният почистващ апарат се задвижи по един жлеб над колата. Хвана се здраво и притисна лице към предното стъкло на колата, когато мощните чистачки обляха колата с вода и едва не отнесоха дрехите му.

Докарах колата си до задния край на автомивката и препречих изхода. После всичко, което можех да направя, беше да изляза и да гледам как почистващата машина се движи напред-назад по жлеба си, като първо накваси колата и Монк с почистваща пяна, а после ги зашиба със стотици ивици плат върху огромни въртящи се цилиндрични четки. Това сигурно болеше.

Мобилният ми телефон иззвъня. Беше Стотълмайер.

— Добре — каза той. — Имаш сделка. Ще се срещнем в дома на Сийбс.

Оборудването за миене навлизаше в следващия си цикъл: изплакване с ниско налягане на сапуна от Монк и колата. Монк се държеше здраво и виждах през сапунената пяна по предното стъкло как Ана Сийбс се взира ужасено в него, докато разговаря оживено с някого по телефона си.

— Това е страхотно, капитане. Обаче има лека промяна в плановете. Можете ли да се срещнете с нас на бензиностанцията с автомивка „Сав-Мор“ на „Ломбард“? И вземете със себе си екип криминалисти и сухи дрехи за Монк.

Затворих, преди Стотълмайер да успее да попита нещо.

Ана Сийбс натисна до дупка газта на мерцедеса си и изхвърча от автомивката в мига, щом цикълът на сушене приключи. Идваше право към мен.

Изместих се от пътя и тя се блъсна в колата ми, забивайки я в един телефонен стълб.

От удара Монк политна, приземявайки се тежко по гръб върху капака на смачканата ми кола. Ана се дръпна назад, готвейки се да заобиколи колата ми, когато един черно-бял полицейски автомобил спря със скърцане на спирачки, идвайки от „Ломбард“, и препречи пътя й. Тя нямаше да отиде никъде.

Надигнах се от земята и забързано се приближих до Монк. Беше мокър до кости и стенеше. Отпред по дрехите му имаше петна от плодчета и птичи курешки, но по предното стъкло на колата на Ана все още имаше много от мръсотията.

— Добре ли сте, господин Монк?

Той се подпря на лакти и изплю сапуна, напълнил устата му.

— Някой да ме убие и да ме избави от мъките ми.

— Може и да греша, но мисля, че Ана Сийбс се опита да направи точно това.

— Би ли й казала, ако обича, да пробва отново?