Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (13)

12. Г-н Монк си намира работа

Монк мълчеше, докато пътувахме обратно центъра. Аз също мълчах. И двамата имахме да мислим за много неща и никое от тях не беше особено приятно.

Беше само късно следобед, но бях готова да приключа за деня и не мислех, че Монк щеше да възрази, не че имаше някакво право на този етап. Тъй като не ми плащаше, вече не бях негова служителка. Спряхме пред блока му.

— Ще бъдете ли добре тази вечер? — попитах. Той кимна и слезе от колата.

— Обикновено щях да удавя скърбите си във вода „Съмит Крийк“, но това би било самоубийство, предвид колко малко съществуващи бутилки остават. Затова мисля, че по-късно ще отида в „Сейфуей“ и ще почистя следите от протриване от пода, ще потърся стоки с изтекъл срок на годност и ще подредя консервираните храни по азбучен ред и по хранителни групи.

Внезапно ме осени вдъхновение.

— Не можете да отидете там.

— Всичко е наред, Натали. Простих им, че не зареждат „Съмит Крийк“. Вината не е изцяло тяхна.

— Не говоря за това.

— О, безпокоиш се за Артър. Сигурен съм, че с часове на вглъбено съзерцание и внимателно размишление е осъзнал, че съм бил напълно прав. Вероятно е дълбоко засрамен и с нетърпение очаква да ми се реваншира, преди да умра от обезводняване като бедняк без пукнато пени.

— Не говоря и за това.

— Тогава какви ги плещиш?

— Те се възползват от вас с години, господин Монк, оставят ви да чистите и да подреждате безплатно. Време е да започнат да ви плащат за цялата работа, която вършите за тях.

— Това не е работа — каза той.

— Такава е за всички, освен вас.

— Но на мен ми харесва да я върша.

— Няма нищо лошо да ви плащат, за да вършите нещо, което ви харесва толкова много, че бихте го вършили безплатно. Всъщност това е определението за работата мечта.

— Значи е като твоето положение с работата ти за мен.

Беше ситуация, в която не можех да спечеля. Ако кажех „не“, щях да го обидя. Ако кажех „да“, той щеше да използва това като аргумент да продължа да работя за него без заплата.

Затова избрах малодушния изход. Усмихнах се, не казах нищо и подкарах бързо колата си, без дори да се сбогувам, като го оставих да стои там на бордюра с озадачено изражение.

Подкарах към „Сейфуей“, където намерих Артър да зарежда блокчета с гранола по рафтовете. Извиних се многословно за лошото поведение на Монк предния ден. Артър каза, че разбира или може би просто проявяваше любезност към клиентка. Придобила смелост, заговорих колко много значи магазинът за Монк и казах, че той демонстрира тази преданост, като поддържа мястото подредено и спретнато от години, в личното си време, а често и в малките часове на нощта.

— Господин Монк наистина се гордее с магазина, спор няма — призна Артър. — Може да бъде вбесяващ, но прави повече за поддържането на чистотата в магазина и реда по рафтовете, отколкото който и да било от хората, които работят тук. Освен това е много по-лоялен, точен и надежден от тях.

Артър падна право в капана ми.

— Тогава би трябвало да го наемете — казах. — А също и мен.

Изтъкнах предишния си опит като барманка и крупие на блекджек, за да докажа, че ме бива да се оправям както с пари, така и с трудни клиенти, и обещах, че ще обуздавам Монк, така че на Артър да не му се налага да го прави.

Петнайсет минути по-късно излязох с две торби продукти, които бях купила с новото си намаление като служител. С Монк трябваше да се явим за работа на другата сутрин като касиери и служители по зареждането.

Обадих се на Монк с добрата новина веднага щом влязох в колата. Той искаше да започне веднага, но го накарах да обещае да не отива в магазина до сутринта. Можеше да изтърка тротоара пред къщата си, ако изпитваше неустоим порив да почисти нещо.

Новината очевидно повдигна духа му и аз също бях доста доволна от себе си. Новата ни работа не беше бляскава, нито интелектуално стимулираща, но поне щяхме да получаваме чекове със заплата.

Колкото и щастлива да бях, че съм намерила нова работа за нас толкова бързо, знаех, че няма да печеля дори и наполовина достатъчно, за да си изплащам ипотеката, много по-малко пък — да плащам всичките си други сметки. Истината беше, че все още бях дълбоко загазила.

Аз обаче реших да не се задълбочавам върху плашещите неща и за известно време да се насладя на постижението си.

Наслаждението приключи в момента, когато влязох през входната врата на дома си и видях Джули да седи на кухненската маса с прегърбени рамене и намръщено изражение на лицето.

Джули още беше стресната от вчерашните лоши новини и се ужасявах да й кажа, че нещата са се влошили още повече. Някак си не мислех, че ще е щастлива да научи, че сега майка й е касиерка в „Сейфуей“.

Бях права. Беше унизена.

Първата реакция на Джули беше да ме помоли да се скрия, ако някога в магазина влезе наш познат.

— Не е много вероятно — казах. — Магазинът не е в нашия квартал.

— Ти пазаруваш там, нали?

— Защото е близо до мястото, където работя — казах, а после веднага се поправих: — Работех.

— Сигурна съм, че и други хора, които познаваме, работят в този край на града. Може да влязат случайно в магазина, за да направят някои покупки набързо на път за вкъщи. Може да не успееш да се скриеш. Затова е добре да носиш очила и перука и да използваш различно име на табелката си, например Шарлийн, Рокси или Етел.

— Защо Шарлийн, Рокси или Етел?

— Това са подходящи имена за касиерки — обясни тя. — Много подобаващи за работническата класа.

— Кога стана такъв сноб?

— Осъзнаваш ли какво ще стане с мен, ако за теб разчуе в училище?

— Аз съм касиерка в „Сейфуей“ — казах. — Не пласьор на наркотици или проститутка.

— Тези варианти нямаше да са толкова лоши.

— Да не предлагаш вместо това да пробвам тях?

— Знаеш какво имам предвид. Държиш се саркастично, но говорим за моя живот.

— Не сме единствените, изправени пред финансова криза. Има много хора в по-лошо положение от нас. Огледай се и виж всички къщи на нашата пресечка, конфискувани от банката заради просрочване на ипотеката. Сигурна съм, че в твоето училище има деца, чиито родители са изгубили домовете си.

— И тези деца си отидоха — каза тя. — Преместиха се. Не трябва да живеят със срама.

— Разбира се, че трябва. Просто го правят някъде другаде.

— Където никой не ги познава — каза тя. — Това е голяма разлика.

— Няма да се крия и няма да нося маскировка. Не се срамувам, че работя, за да издържам семейството си, и ти също не би трябвало да се срамуваш. Всъщност сега е дори по-важно да си намериш работа и да печелиш издръжката си. Имаме нужда от всеки цент, който можем да получим.

Тя ме погледна мрачно.

— Наистина ли е толкова лошо?

— Да, наистина.

— Може би трябва да се преместим — предложи тя. — Да вземем заем срещу ипотеката на къщата и да живеем от него.

Моята дъщеря тийнейджърка ми говореше за ипотеката ни. Бях удивена колко детински и колко зряло можеше да се държи в същото време.

— Купихме тази къща с баща ти — казах. — Чувствам присъствието му във всяка стая. Това е едно от малкото все още останали ми неща, които двамата споделяхме. Това е имуществото, което е най-важно за мен. Струва си да правя жертви за това. Няма да се преместя просто защото ти не можеш да понесеш мисълта някой да ме види в униформа на „Сейфуей“.

Настъпи продължително мълчание. Позоваването ми на паметта на баща й, изглежда, я беше оставило без дъх. Тя кимна с мрачна сериозност и очите й се насълзиха. Това ме накара да се почувствам малко виновна, че въвлякох Мич в спора.

— Съжалявам за онова, което ти казах снощи — рече тя. — Наистина съжалявам. Знам, че татко се гордее с теб. И двамата се гордеем. Не го мислех.

— Знам, че не го мислеше — казах, като я целунах по бузата и я погалих по косата. — Всичко е наред.

— След снощи мислех, че нещата не могат да станат по-лоши.

— Ако с теб се подкрепяме взаимно и поддържаме позитивна нагласа, ще се справим с това. Може дори да излезем от него в по-добро положение отпреди.

— Не виждам как ще забогатеем, като работиш в „Сейфуей“.

— Нямам предвид „по-добре“ във финансово отношение. Имам предвид като хора. Ще научиш някои неща за себе си и за това, на какво си способна, които ще те изненадат.

Тя избърса очи с опакото на ръката си и подсмръкна.

— Долу на автомивката има табела, че търсят помощници. Заплащането вероятно е скапано, но има предимството, че е достатъчно близо дотук, за да вървя пеша.

— И ще впечатлиш господин Монк — казах. — Ще вършиш Божия работа.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото да постъпя в манастир.

— Заплащането със сигурност е по-добро — рекох.

— От друга страна, ако отида в манастир, няма голям шанс приятелите ми да ме видят.

— Изцяло съм за манастира — казах. — Идват ми наум множество основателни причини да отидеш там, включително парите, които ще ни спести това от дрехи, храна и електричество.

— Мисля, че бих предпочела да помагам на Бог, като стържа птичи изпражнения от хонди — каза тя.

— Решението си е твое — казах. — Но така ще ти трябва много повече време да станеш светица.

— Вече съм си пропиляла шансовете за това — каза тя, като ми се усмихна лукаво и се отправи към стаята си, преди да се осмеля да я попитам как беше направила това.

 

 

Убийството на Ръсел Хаксби, възприемано като жесток удар по доводите на обвинението срещу Боб Сийбс, беше новина на първа страница в „Сан Франциско Кроникъл“ тази сутрин.

Статията беше илюстрирана със зърнеста фотография на Боб Сийбс, застанал пред панорамния си прозорец, взирайки се тъжно навън към залива. Снимката сигурно беше направена точно преди да пристигнем и не можех да се отърся от чувството, че Сийбс позираше заради камерите, за които знаеше, че го наблюдават.

Статията отбелязваше, че Хаксби е бил главен регулационен служите на Сийбс и е убит, след като се съгласил да даде показания срещу бившия си работодател.

Но намекът, че Сийбс може да е стоял зад убийството, беше категорично опроверган от капитан Стотълмайер, когото цитираха как казва, че Сийбс не е заподозрян в убийство и се намира под „постоянно наблюдение“ от служителите на закона както чрез проследяващото устройство на глезена си, така и чрез денонощното полицейско присъствие пред дома му. Капитанът казваше на репортерите, че Сийбс е бил разпитан като част от рутинен опит да научат повече за професионалните и личните взаимоотношения на Хаксби.

Адвокатът на Боб Сийбс даде изявление, в което каза, че убийството на Хаксби било „съкрушителен удар“ по усилията на неговия клиент да докаже невинността си, но че той бил уверен, че „истината ще надделее и Боб Сийбс ще бъде оправдан по всички отправени срещу него обвинения“.

Присъствието на Монк по време на разпита на Боб Сийбс или на мястото, където беше убит Хаксби, не се споменаваше. Отидох да взема Монк и го намерих вече да ме чака пред апартамента си. Носеше бяла плътна риза с дълъг ръкав с копчета на яката (закопчана догоре), черни панталони и черни официални обувки, които бяха по-лъскави от рубинените пантофки на Дороти.

— Не е нужно да се явявате на интервю за работа, господин Монк. Вече я имате.

— Това е стандартното облекло за служителите „Сейфуей“ — каза Монк, докато влизаше в колата.

— Така ли? Артър не ми каза — отбелязах. — Откъде разбрахте какво е?

— Защото не съм сляп и обръщам внимание на обикалящия ме свят — каза Монк. — Това е същото облекло, което нося, когато идвам нощем да оправям нещата.

— Маскирали сте се като служител?

— Не, просто показвах уважение, като се съобразявах с изискванията за облеклото на служителите в магазина.

Носех джинси и пуловер с остро деколте. Предполагам, че вече отивах към лошо начало. Но когато стигнах в магазина, Артър прояви голямо разбиране по въпроса. Даде ми бяло поло с логото на „Сейфуей“ и каза, че в съблекалнята за служителите има няколко резервни чифта памучни дамски черни панталони, които мога да заема за деня и да върна почистени утре.

Когато Артър ни даде черните престилки на „Сейфуей“ с логото на магазина върху тях — бяла буква „С“ на червен фон, — Монк реагира, все едно президентът на Съединените щати ни връчваше Почетния медал на Конгреса.

— Честно мога да кажа, че съм живял живота си, опитвайки се да въплъщавам ценностите, присъщи за името на този магазин — каза Монк, застанал мирно. — Обещавам да бъда достоен за тази престилка и за „Сейфуей“.

— Страхотно — каза Артър. — Можеш да започнеш, като разопаковаш новата доставка от зърнени закуски и ги подредиш по рафтовете на дванайсета пътека.

Помислих си, че Монк ще козирува, но той просто кимна и забързано се отправи да изпълни възложената му задача.

Артър се обърна към мен, като ме наблюдаваше внимателно, докато си слагах престилката и я връзвах на кръста си.

— Ти няма ли да ми дръпнеш една реч за приемането или да положиш клетва? — попита той.

Докоснах логото на „Сейфуей“ върху престилката си:

— Чувствам се като Супермомичето на бакалските стоки с това нещо на гърдите. Имаш ли пелерина в тон с него?

— Боя се, че не — каза той. — Тази сутрин си на трета каса, Супермомиче. Шарлийн отсъства по болест.

— Шарлийн? — попитах.

— Познаваш ли я? — попита Артър.

— Не — казах, като се опитвах да си спомня дали Джули някога беше идвала в магазина с мен. — Просто името е хубаво.

— А също и често срещано — каза Артър. — В магазина имаме две служителки на име Шарлийн.

— А Рокси?

— Пенсионира се миналата година — каза Артър и се върна в канцеларията.

 

 

Сутринта мина изненадващо бързо. Работата ме държеше заета, но не изискваше много концентрация. Сканирах покупките с четящо устройство за баркодове, така че нямаше много за ръчно маркиране, освен ако клиентът не купуваше плодове или зеленчуци. Дори не се налагаш да мисля колко ресто да върна, тъй като касовият апарат правеше и това вместо мен. По-голямата част от работата ми включваше слагане на покупки в торбички, демонстриране на жизнерадостно изражение и водене на любезен и неангажиран разговор с клиентите.

Опитвах се да намеря занимание за ума си, като си представях какъв ли е животът на клиентите ми, основавайки изводите си на нещата, които купуваха. Нямах представа дали съм права или греша, разбира се, но поне се забавлявах. Това отвличаше вниманието ми от проблемите.

Монк правеше до голяма степен същото, само че по свой собствен начин. Той разопакова зърнените закуски, а после доброволно се нагърби със задачата да подреди всички продукти на пътеката по марка, по азбучен ред и по срок на годност, с най-старите кутии отзад.

Когато свърши, Монк гордо показа работата си на Артър, който оцени добрата подредба, но не му хареса, че най-новите кутии със зърнени закуски са отпред.

— Искаме да продадем първо продуктите, чийто срок на годност изтича — каза Артър. — Но хората няма да ги купят, ако са скрити отзад.

— Не искате ли да продавате на клиентите възможно най-пресните продукти?

— Тези продукти са все още пресни и вкусни — отбеляза Артър. — Но ще се развалят, ако продадем първо най-новите продукти. За да покрием търсенето, получаваме нови доставки непрекъснато, дори докато по рафтовете ни още има пакети с все още неизтекъл срок на годност от същите тези продукти.

— Вие не бихте ли искали да купувате възможно най-пресния продукт?

— Не става въпрос какво искам да купувам — заяви Артър. — Въпросът е какво искаме да продадем.

— В това няма никакъв смисъл.

— Трябва да започнеш да мислиш като продавач на хранителни продукти, а не като клиент. Ако постъпвахме по твоя начин, никога нямаше да продадем нищо и щяхме да похабим множество напълно пресни, здравословни и вкусни продукти — точно тогава Артър забеляза две пазарски колички, пълни с кутии със зърнени закуски, в края на пътеката. Наклони любопитно глава: — Всичко това продукти с изтекъл срок на годност ли са?

— Не, това са повредени и дефектни продукти.

— Не ми изглеждат разкъсани, вдлъбнати или отворени.

— Не стават — отсече Монк.

Артър се приближи до количката и вдигна една от кутиите.

— Срокът на годност на този пакет „Закуската на капитана“ изтича чак на седемнайсети ноември. Това е след четири месеца. Какво му е нередното?

— Срокът изтича на седемнайсетия ден от единайсетия месец — каза Монк. — Тази кутия със същия успех може да е замърсена с отрова за плъхове.

Артър му изшътка, като се огледа да се увери, че никой, освен мен не е дочул. За късмет в магазина почти нямаше хора.

— Паника ли искаш да предизвикаш? — каза Артър. — Никога не споменавай думата заразен в магазин за хранителни стоки.

— Не само срокът на годност не е наред — продължи Монк, снижавайки глас, — но и думата „капитан“ е погрешно изписана^[1], в лъжицата на Крънч има три късчета зърнена закуска, а на еполетите му — пет ресни. Що за качествен контрол е това? Квакерите би трябвало да се засрамят от себе си.

— Какви квакери?

— Квакерите в „Куейкър Оутс“ — каза Монк, като посочи логото на производителя, изобразяващо мъж в старомодно квакерско облекло. — Уилям Пен би изпаднал в ярост, ако видеше тази кутия. Би трябвало да им напишете много строго писмо.

— Забрави за зърнените закуски — каза Артър, разтривайки слепоочията си по начин, който веднага ми напомни за капитан Стотълмайер. — Защо не си вземеш почивка?

— Това беше почивка за мен. Напълно се отпуснах. Ти наистина отклони ума ми от тревогите.

— Може би ти нямаш нужда от почивка, но аз имам — каза Артър. — От теб. Отивам в офиса си за чаша кафе.

— Не бързайте — каза Монк. — Ние ще се грижим за магазина, докато се върнете.