Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (16)

15. Г-н Монк отива на парти

Да бъде уволнен само след един ден работа, беше голям удар за Монк, но той не се сърдеше. Все пак купи подаръка за рождения ден на Дишър от „Сейфуей“. Стотълмайер също, заедно с тортата и напитките, тъй като не знаеше дали ще получи друг шанс да излезе от управлението без Дишър преди партито.

Артър ми предложи да остана, но нямах желание да изоставя Монк заради някаква работа, поне не още, и със сигурност — не заради тази.

Взехме си чековете със заплатата за единствения ни работен ден и си тръгнахме от магазина за хранителни стоки. Монк ме изпрати до колата ми с прегърбени рамене и наведена глава, сякаш носеше двайсет и пет кила срам на гърба си.

— Мислиш ли, че все още ще съм добре дошъл да се връщам и да чистя магазина нощем?

— Защо бихте искали да го правите след начина, по който се отнесоха с вас?

— Все още помагам на полицията безплатно. Те не хранят лоши чувства.

— Те — не — казах. — Но вие би трябвало.

— Не разбирам защо.

— Защото се отнесоха към вас несправедливо. Никакво самоуважение ли нямате? Би трябвало да се застъпите за себе си.

— Затова имам теб.

— А ако нямахте мен?

Монк спря и се обърна с лице към мен, с разширени очи.

— Напускаш ли ме?

— Не, но не съм с вас през цялото време.

— Би могла да си, ако искаш. Не ти преча.

— Убягва ви доводът ми. Ако не цените сам себе си никой няма да ви цени.

— И бездруго не ме ценят и не искам да обезкуражавам малцината, които го правят, като ги разгневя.

— Това е жалко — казах.

— Това е животът ми. Нима през всичките тези години не си обръщала внимание? Единственият момент, в който хората ме уважават, е когато разкривам някое престъпление.

— Това е защото тогава е също и единственият момент, когато уважавате себе си.

Когато Монк разкриваше престъпление, му се струваше, че светът е в съвършено равновесие и всичко си е на мястото. В този момент той беше напълно овладян, уверен, сигурен в себе си и сякаш свободен от тревогите, които го терзаеха.

Макар да не ми беше казал, че се чувства така, знаех, че е вярно, защото можех да го доловя в гласа му и да го видя в позата му, дори в напрегнатостта на погледа му, когато се изправеше лице в лице с убиец и обобщеше точно как е извършено убийството.

Това беше моментът, когато Монк бе толкова щастлив и сигурен, колкото изобщо му бе възможно.

Монк ме погледна унило, сякаш четеше мислите ми.

— А сега изгубих и това.

 

 

Лейтенант Дишър беше изпратен извън управлението по някаква безсмислена задача, преди да стигнем там, и когато се върна, всички изкрещяха „Изненада“ и подвикваха и се шегуваха, точно както им беше наредил Стотълмайер. Капитанът сметна, че ако направим това, събирането в управлението технически ще се брои за партито изненада, на което се надяваше Дишър.

Дори да беше разочарован, Дишър не го показа. Беше ухилен до уши, поздравяваше всички с петте победоносно вдигнати и разперени пръста на ръката си и направи голямо представление, докато духаше свещите на купената си от „Сейфуей“ торта и отваряше подаръците си. Дори не се оплака, че нито един от тях не беше от подаръчния му регистър в „Нордстром“.

Монк му подари клечки за уши, Стотълмайер му връчи подаръчен талон за покупки на стойност 50 долара, а аз му подарих DVD с първия сезон на стария полицейски сериал „Улиците на Сан Франциско“.

— Обичам това шоу — каза Дишър, възхищавайки се на сложената на обложката снимка на Карл Молдън и Майкъл Дъглас на фона на прекрасния изглед на Сан Франциско.

— Защото си ченге в Сан Франциско — казах.

— Хората непрекъснато ме бъркат с Майкъл Дъглас, а капитанът направо е одрал кожата на Карл Молдън, само че без сбърчения нос, косата, шапката или балтона.

Стотълмайер се намръщи.

— Тогава какво остава, което ме прави да изглеждам като негово абсолютно копие?

— Вие сте побелял стар детектив в края на кариерата си, а аз съм блестящ млад амбициозен професионалист с удивително бъдеще.

Беше рожденият ден на Дишър, затова Стотълмайер пренебрегна този коментар с насилена усмивка взе си парчето торта и се върна в кабинета си.

Останахме още около час, достатъчно дълго, че двама детективи да почнат да ме задяват, а Монк — да почисти след всички и да премете пода. Докато излизахме, Стотълмайер ни отведе настрана, за да не ни чуе Дишър, и ни благодари, че сме дошли.

— Ранди е наш приятел — каза Монк. — Защо да не дойдем?

— Щяхме да се обидим, ако не бяхме поканени — добавих.

— Радостен, и немалко облекчен съм, да ви чуя да казвате това — рече Стотълмайер. — Хубаво е да знам, че не приемате лично тази история с работата.

— Ранди не е виновен, че уволнихте господин Монк — казах недвусмислено.

— Не съм го уволнил аз — оправда се Стотълмайер. — А градът.

— Но градът е голямо, аморфно, безлико нещо — казах. — Вие стоите точно пред мен.

— Значи просто искаш да си изкараш яда на някого, и това съм аз.

— Да се сещате за някой по-подходящ?

— Уилям Хана или Джоузеф Барбара — заяви Монк. — Избери си.

И двамата със Стотълмайер го погледнахме.

— Кои са те? — попита Стотълмайер.

— Хората, отговорни за Фред Флинтстоун и Барни Ръбъл, и двамата — нарисувани само с по три пръста на всеки крак и по четири — на всяка ръка — каза Монк. — Всички знаят, че това е неточно, дори сред хората от Каменната ера. Увековечили са една измама под формата на анимация, подвела безброй деца, и никога не са били подведени под съдебна отговорност за това.

— Какво общо има това с вашето уволнение като консултант към полицейското управление? — попитах.

— Нищо — каза Монк. — Но те заслужават гнева ти повече от капитан Стотълмайер.

— Оценявам това, Монк — каза капитанът. — Между другото, беше прав за онази жена в супермаркета. Тестовете показаха отравяне. Тя ще остане няколко дни в болницата, а съпругът й ще бъде в затвора с години.

— Прав съм и за Боб Сийбс — напомни му Монк.

— Той е мошеник. Съгласен съм с теб по този въпрос — каза капитанът. — Но той не е убиецът на Хаксби. Невъзможно е.

— Мога да го докажа, ако ми позволите — каза Монк.

Стотълмайер поклати глава.

— Съжалявам, Монк. Просто от сега нататък ще трябва да оставиш полицейската работа на нас.

— Но ако сте изключили Сийбс, защото е невъзможно той да е извършил убийството, тогава никога няма да го арестувате за него.

— Вярно е. Вместо това ще арестуваме човека, който наистина го е извършил — заяви Стотълмайер. — Това може и да ти дойде като шок, Монк, но ние наистина разкриваме убийства без твоята помощ.

— Не и невъзможните — каза Монк.

 

 

На път за вкъщи оставих Монк в апартамента му. Докато минавах покрай италианския ресторант „Мама Петрочели“, се сетих за Уорън Хоруиц, собственика и за онова, което ме питаше всеки път, щом влезех да поръчам пица.

Направих обратен завой, паркирах неправилно пред ресторанта и изтичах вътре. По случайност Уорън беше зад мястото на оберкелнера в очакване да настанява клиенти.

— Всеки път, когато дойда за пица, ми предлагащ обратно старата ми работа като сервитьорка — казах. Сериозен ли си? Или просто флиртуваш с мен?

Отначало изглеждаше стреснат, но после изненадата му бързо отстъпи място на доволна усмивка:

— И двете.

— Ще приема работата при едно условие — казах.

— Трябва да се оженя за теб — предложи той.

— Трябва да наемеш и Ейдриън Монк.

— Дадено — съгласи се той.

— Нима дори не искаш да узнаеш нещо за него?

Той поклати глава:

— Единственото, което има значение за мен, е, че ще мога да те виждам всеки ден и че животът ми ще бъде по-светъл като резултат.

— Но ще трябва да спреш с флиртуването — казах. — Щом започна да работя за теб, това ще е сексуален тормоз.

Дразнех го нарочно и той го знаеше.

— В това няма нищо сексуално — каза той. — Не искам да спя с теб.

— Не искаш?

— Поне не и докато не се оженим — каза той. — Тогава ще го правя по два пъти на ден и по три пъти през уикендите.

— Очевидно никога не си бил женен — отвърнах му.

 

 

Занесох вкъщи една пица „Моцарела“ с комплиментите на Уорън Хоруиц и намерих Джули в дневната да втрива в ръцете си овлажняващ крем.

Беше получила работата на автомивката и сега пръстите й бяха разранени и спаружени, след като бе държала мокри кърпи цял ден. Но тя ми каза, че била изненадана колко много всъщност й харесвало, независимо от тежката и на моменти унизителна работа.

— Какво й беше унизителното? — попитах.

— Няколко хлапета от моето училище докараха колата си и трябваше да я измия. Накараха ме да я мина пет или шест пъти, просто защото можеха. Как беше първият ти работен ден?

— Уволниха ме — казах, след което се поправих: — Всъщност уволниха Монк, а аз напуснах в знак на солидарност.

Разказах й цялата история и докато си ядяхме пицата, й съобщих за новата работа.

Очаквах да се оплаче, че всичките й приятели ходят в „Мама Петрочели“ и че ще бъде унизена, ако се случи да им сервирам. Тя обаче не изрече и думичка на възражение. Или опитът й в автомивката омаловажаваше унижението, което можех да й навлека в сравнение със сегашното, или осъзнаваше, че като хленчи за това, няма да стигне доникъде.

Каквито и да бяха основанията й, хубаво беше за разнообразие да не спорим по време на вечеря. Но  докато й разказвах за работата, ми дойде наум, че бях забравила да съобщя на Монк за новата ни работа, която започваше на другия ден. Така че след като се нахранихме, му се обадих и му казах подробностите. Беше развълнуван. Тревожеше го само едно.

— Той ли осигурява компасите, нивелирите и ролетките, или си носим собствени?

— Ние не сме инженери, господин Монк. Правим пици.

— Как мислиш, че правят всяка пица съвършено кръгла, а всяко парче — идеален триъгълник?

Въздъхнах:

— Вероятно би трябвало да си носите собствено оборудване за измерване на пиците.

— С радост — каза той.