Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (19)

18. Г-н Монк и безкрайният кошмар

На другата сутрин спах до късно, приготвих си бийгъл със сирене крема и прочетох вестника. Джули се срещна с няколко приятели на кафе, преди да отиде на работа. Искаше ми се да беше успяла да си намери нещо по-стимулиращо като работа за лятото, отколкото да мие коли, но знаех колко е свит пазарът на труда напоследък. Тревожех се, че може да се наложи да грабна една кърпа и да се присъединя към нея.

Вместо да очаквам с нетърпение един ден, изпълнен с усамотение и отпускане, почувствах надигащата се тревога — тръпнещо усещане в корема, от което пулсът ми се ускори, а гърлото ми пресъхна.

Къде щях да намеря друга работа за нас? Късметът и вдъхновението ми се бяха изчерпали. Щеше да ми се наложи да претърсвам обявите и сайтовете за работа, точно като десетките хиляди други хора в района на Залива, които бяха без работа.

Но първо щях да започна, като подам молба за помощ за безработица. Тези няколкостотин долара на седмица можеха да означават разликата между това, да запазиш къщата си и да я изгубиш. Аз поне имах това — какво щеше да прави Монк?

Сякаш по поръчка, някой почука на входната ми врата. Отворих рязко, сигурна, че ще намеря Монк, застанал на прага ми. Но не познах.

Беше Стотълмайер.

— Трябва да намериш на Монк друго място, където да отседне — каза той.

Под очите му имаше тъмни кръгове, а косата му беше чорлава. Изглеждаше сякаш от леглото се беше изтърколил направо в дрехите си, без да си направи труд да вземе душ или да се обръсне.

— Защо трябва да правя каквото и да било? — попитах, като отстъпих встрани, за да го пусна да влезе.

— Защото си негова асистентка.

— Вече не. Вие би трябвало да знаете това по-добре от всеки друг.

— Добре. Тогава ние трябва да му намерим някое друго място, където да отиде, защото, ако остане при мен, ще го убия, а това наистина може да навреди на кариерата ми като детектив от Отдел „Убийства“.

— Как мина снощи?

— Ти как мислиш, че мина? — той закрачи пред канапето, на което седях, пъхнал ръце в джобовете на измачканите си панталони.

— Не знам. Наложихте някои доста строги основни правила, които не му оставиха много място за предизвикване на неприятности.

— И аз така мислех. След като ти си тръгна, той искаше да говори с мен за убийството на Хаксби, затова му пожелах лека нощ и се върнах право в леглото.

— Било е мило от ваша страна.

— Какво се предполагаше да направя?

— Можехте да поговорите с господин Монк за проблемите му и да му предложите съчувствие и съвет. Този човек току-що изгуби всичко, освен вас и мен. Точно сега се чувства много уплашен и уязвим.

— Ние сме мъже. Не се отдаваме на хленчене, а приемаме действие.

— Като например да избягате в стаята си, да затворите вратата и да се скриете под чаршафите си, надявайки се проблемът да си отиде.

— Имах дълъг ден и бях уморен.

Седнах на кушетката.

— Дотук не ми звучи да сте имали толкова ужасна нощ.

— Адът започна на зазоряване — каза той.

— Това звучи като заглавие на уестърн.

— Повече като филм за бедствие — поправи ме Стотълмайер, а после ми разказа историята си.

Събудил се призори, защото трябвало да отиде до тоалетната. Все още полузаспал и несвикнал да има гости, напълно бил забравил, че Монк е в апартамента му.

Влязъл в банята, застанал пред тоалетната чиния и започнал да пикае, когато някой изпищял.

Стотълмайер извикал задавено и отстъпил със залитане назад, удивен да открие Монк, легнал във ваната, напълно облечен.

— Какво правиш там вътре? — попитал Стотълмайер, като се обърнал отново към тоалетната чиния и продължил да изпразва пикочния си мехур.

— Спрете — изпищял Монк. — За Бога, спрете.

На Стотълмайер му отнело един миг да си спомни защо Монк е в апартамента му, но това въпреки всичко не обяснявало защо Монк бил във ваната, свит в зародишна поза, скрил лице в ръцете си.

— Аз пикая, ти пикаеш, всички пикаят, особено в тоалетните чинии на собствените си бани.

— Не и пред други хора!

— Мъжете непрекъснато пикаят пред други мъже.

— И тези мъже са в приюти за умопобъркани, където им е мястото. Това е варварско! Нечовешко! Отвратително!

Стотълмайер си вдигнал долнището на пижамата и пуснал водата в казанчето.

— Нима никога не си бил в мъжка тоалетна и не си виждал редицата от писоари?

— Веднъж — отвърнал Монк.

— Никога ли не си използвал такъв?

— Никога — признал Монк.

— Но си наясно какво представляват писоарите и как се използват.

— Запознат съм и с канибализма, но това не означава, че го практикувам.

— За станалото тук си виновен сам, защото се скри във ваната ми.

— Спях — казал Монк. — Или поне се опитвах.

— Защо във ваната ми?

— Защото е ограничена зона, състояща се от плочки и фибростъкло, със завеса за уединение. Успях да почистя щателно ваната с минимално усилие. Не мислех, че някакъв обезумял варварин ще се втурне вътре и ще опикае цялото помещение.

— Стресна ме — казал Стотълмайер. — Освен това за какво мислеше, че е тоалетната? За украса?

— Трябваше първо да почукате!

— Вратата на банята беше отворена.

— Няма значение! Преди да се облекчите, е нужно да вземете всички възможни предпазни мерки, така че невинните странични наблюдатели да не бъдат поставени във физическа опасност или травматизирани до живот.

— Това си е моята баня — напомнил му Стотълмайер.

— А сега е моят безкраен кошмар.

Смехът ми прекъсна разказа на Стотълмайер. Той престана да крачи и ме погледна гневно.

— Не е забавно, Натали.

— Безумно смешно е — казах.

— Не и ако си потърпевшият.

Отне ми една минута да си поема дъх.

— Това му е хубавото. Все аз съм тази, на която се случва. Никога не съм тази, която научава за това от безопасно разстояние.

Стотълмайер кимна и седна до мен.

— Права си.

— Е, как се разбрахте?

— Позволявам на Монк да чисти целия ми апартамент, но му казах, че не може да изхвърля нищо, без първо да дам одобрението си — каза той. — Трябва да го върнем в жилището му.

— Как предлагате да го направим? Господин Монк е разорен и дължи тримесечен наем.

— Наеми адвокат. Това, което хазяинът прави, не може да е законно.

— Господин Монк не може да си позволи адвокат — казах. — Ако сте толкова сигурен, че хазяинът нарушава закона, арестувайте го.

— Не мога.

— Но той вероятно не знае това. Може би можете да го убедите поне да ви пусне вътре, за да вземете за господин Монк малко вода, чаршафи и чисти дрехи.

Стотълмайер ми хвърли кос поглед.

— Ти може да извадиш по-добър късмет с това.

— Вие сте едър и як и имате значка.

— Ти имаш хубаво лице и щедро деколте. Може дори да измъкнеш от ситуацията вечеря и среща.

— Липсва му един зъб — припомних му.

— Е, и?

— Вие бихте ли излезли на среща с жена, на която й липсват зъби?

— Зависи колко — каза той.

— Толкова ли сте отчаян?

Стотълмайер въздъхна и се изправи на крака.

— За жалост да.

— Ще отида да се срещна с хазяина, но го правя само защото ми е жал за вас.

— Благодаря — рече капитанът.

— Но ако не се получи, е ваш ред.

— Дадено — Стотълмайер тръгна към вратата. — Докато правиш това, аз ще се обадя тук-там и ще видя дали мога да намеря някоя агенция за правна помощ, която би поела случая на Монк.

Станах и тръгнах към вратата с него.

— Бихте направили това за него?

— Бих поел и куршум заради Монк — каза Стотълмайер и излезе.

И знаех, независимо колко небрежно се опита да го каже, че наистина го мисли.

 

 

Отидох до апартамента на Монк и се срещнах с хазяина Феф Сътън, който сигурно беше изгубил зъба, когато някой го беше цапнал с юмрук. Не бях сигурна в това, но тъй като на мен ми се искаше да го цапна, предполагах, че и други преди мен също бяха изпитвали този порив.

Феф беше в средата на трийсетте, носеше очила с рамки от черупка на костенурка, модна тениска за боулинг, памучни панталони със свободна кройка и много джобове с капаци и брезентови обувки за тенис. Имаше внимателно поддържана набола брада по бледите бузи и изглеждаше доста обсебен от собствената си личност, заради което отново ми се прииска да го цапна.

Срещнахме се в апартамента му, украсен със снимки и плакати на филми от седемдесетте и мебелиран с канапета, лампи и маси, имитиращи мебели от същия период.

Отказа да ме пусне в апартамента на Монк да взема каквото и да било от нещата му въпреки обезоръжаващата ми усмивка и допълнително разкопчаното копче на блузата ми.

— Да лиша този луд човек от достъп до вещите му, е стимул да го накарам да плати просрочения си наем — заяви Феф. — Съмнявам се, че без подобен натиск тая скръндза ще си плати някога.

— Той е добър наемател — казах. — Той е тих, чист и вежлив.

— Един ден смъкна всички нечетни номера от вратите на апартаментите, а когато му потърсих сметка за това, каза, че не било по-различно от това, да спасиш хора от горяща сграда.

— Това е бил изолиран инцидент.

— Разпространи петиция, за да ни накара да изхвърлим наемателя в апартамента над неговия, защото единият му крак беше ампутиран.

— Може би господин Монк е допуснал някои грешки, но нямате право да заключвате и да не го пускате в апартамента му и да го лишавате от вещите му — казах. — Ще ви съди.

Феф ми се изсмя в лицето.

— Ако имаше парите за адвокатите, щеше да си плати наема. Ще отключа вратите му в деня, в който просроченият наем бъде платен и се появят камионите, които ще изкарат вещите му. В противен случай ще продам на търг всичките му вещи, за да уредя дълговете му.

Не го ударих с юмрук.

Вместо това действах по благоразумен и обмислен начин. Изчаках да се стъмни, влязох с взлом в апартамента на Монк и отмъкнах комплект чаршафи, комплект дрехи за преобличане и толкова бутилки с вода, колкото можех да нося.

Същата вечер се отбих да ги оставя в апартамента на Стотълмайер. Капитанът още не се беше върнал от работа и Монк беше много щастлив да ме види. Носеше кухненска престилка и ръкавици и държеше парцал с дръжка. Видях, че всички мебели са избутани до стената заедно с десетки кутии за пренасяне на вещи, всяка — здраво затворена и облепена с тиксо.

— Какво е всичко това? — попитах, като посочих кутиите.

— Боклук — каза Монк. — Капитанът не ми позволява да изхвърлям нищо, без първо да даде одобрението си.

— Изглежда, сякаш сте опаковали всичко, което притежава.

— Тази сутрин имаше токсичен разлив. Нищо не можеше да бъде спасено. Не ти трябва да знаеш.

Не му казах, че вече знаех, нито пък че беше прав, че това беше знание, което не исках да притежавам. Дадох му нещата, които бях отмъкнала от апартамента му, но му казах, че съм придумала Феф да ми ги даде. Монк кимна.

— Ето какво се е случило. Покрила си кухненския прозорец на апартамента ми с кърпа, за да предпазиш ръката си и да заглушиш звука, докато си чупела стъклото с юмрук. Отключила си резето и си се промъкнала вътре, взела си само каквото си могла да грабнеш за две минути и да държиш в две ръце и си избягала през задната врата.

Втренчих се в него.

— Как разбрахте това?

— Очевидно е. Доказател…

— Няма значение — прекъснах го. — Въпросът беше тъп.

— Не искаш ли да чуеш обобщението ми?

— Няма нужда. Хванахте ме. Признавам.

— Но не ти е известно откъде съм узнал как си го направила.

— Не ме интересува — казах. — Ще се обадите ли на полицията?

— Една присъда за влизане с взлом може да доведе до изпращане в затвора и да провали шансовете ти за намиране на бъдеща работа, плюс това си била умствено и емоционално затормозена от женските си проблеми, затова няма да повдигна обвинения…

— Това е облекчение — казах.

— … при условие че ме оставиш да си направя обобщението.

— Тук няма никого, който да се впечатли от него.

— Има те теб — каза той.

Така че го оставих да си направи обобщението. Той радостно и, стори ми се, доста самодоволно, изтъкна всички тъпи грешки, които бях допуснала при извършването на онова, което смятах за съвършеното престъпление. Но няма причина да ги узнавате и вие — и така съм достатъчно смутена.

Обаче научих нещо от това преживяване. Сега знам какво е чувството да бъдеш разобличен от най-великия детектив на земята.

Унизително е.

И предизвиква желание да убиете някого.

Него.