Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (7)

6. Г-н Монк и повторението

Дишър беше на бюрото си пред отделения със стъклена стена кабинет на Стотълмайер в отдел „Убийства“, когато влязохме. Щорите на прозорците на капитана бяха спуснати и затворени, което обикновено означаваше, че той си подремва, тайно пуши пура или говори с бившата си съпруга.

— Какво прави капитанът? — попитах.

— Не знам — каза Дишър. — Стои заключен вътре, откакто пристигна тази сутрин.

Монк облиза устни:

— Гърлото ми е толкова пресъхнало.

— Пийни нещо — предложи Дишър.

— Не ме дразни — каза Монк. — Жестоко е.

— Наистина го мисля. Пийни нещо — Дишър посочи към охладителя за вода. — Това е Алхамбра.

— Това е дестилирана вода — каза Монк.

— Тя не е ли чиста и здравословна? — попита Дишър.

— Това е чешмяна вода, която е превърната в пара, охладена и отново кондензирана, за да се превърне във вода.

— Значи действа на принципа на същата теория като лъч на транспортер — каза Дишър. — Само че с вода вместо с приземяваща се група от „Ентърпрайз“.

— Нямам представа за какво говориш — каза Монк. — Доводът, който изтъквам, е, че това пак си е чешмяна вода. Все едно да ми предложиш освежаваща чаша киселина за батерии.

Дишър отиде до охладителя и напълни хартиена чаша с вода. Отпи от нея.

— Нямах представа, че това е вода от „Стар Трек“. Наистина има вкуса на бъдещето.

— Пристигна ли докладът на криминалистите за колата на Класкър? — попитах.

— Да — каза Дишър, като се върна на бюрото си с книжната си чаша с вода. — Няма скрити отделения или тайни механизми, но открихме множество пръстови отпечатъци. Повечето са от Класкър и семейството му или от хора, които не можем да идентифицираме, но направихме две интересни попадения. Някои от отпечатъците бяха на Могридж, човекът, срещу когото Класкър е трябвало да свидетелства.

— Къде е бил Могридж по времето на убийството? — попита Монк.

— Седнал в съдебната зала в очакване Класкър да се появи — каза Дишър. — Но ти си разбивал и по-добри алибита от това.

— Могридж може да е пътувал с Класкър в колата му преди месеци — каза Монк.

— Или може би това доказва, че Могридж е оглеждал колата на Класкър, с цел да я посочи на типа, когото е наел да извърши убийството — каза Дишър.

— Тепърва трябва да намерите убиеца — казах.

— Мисля, че го намерихме — каза Дишър. — Един от отпечатъците, които открихме, принадлежи на Армандо Алварес, който е издирван в Мексико заради извършването на десетки екзекуции по поръчка на наркокартела „Хуарес“. Току-що го арестувахме.

— Как го открихте? — попита Монк.

— Някои от другите отпечатъци в колата принадлежат на неколцина работници в една автомивка на няколко пресечки от мястото, където е убит Класкър. Изпратих няколко полицаи да видят дали могат да напаснат някои от другите неидентифицирани отпечатъци с работниците там. Когато полицаите се появили, един от работниците на автомивката хукнал да бяга. Полицаите се хвърлили върху него. Бил Алварес. Проявил немарливост и оставил отпечатък от пръстите си, когато убил Класкър.

— Или може би Класкър е ходел да си мие колата точно там — каза Монк. — И е съвпадение, че един от работниците е издирван беглец.

— Или може би Алварес е избрал това място, защото е било близо до „Ван Нес“ и „Сътър“ — каза Дишър. — Можел е да се измъкне, да убие Класкър и да се върне на линия, без никой да забележи. Автомивката е била неговото алиби.

— Как е влязъл и излязъл от колата на Класкър, без никой да го види? — попитах.

— Не знам. Но Алварес е човекът. Просто трябва да разгадаем как го е направил — Дишър изучаваше чашата си с вода. — Може би е намерил начин да се дестилира и да влезе и излезе от колата.

Стотълмайер отвори вратата към кабинета си. Имаше вид, сякаш е стоял буден цяла нощ и не е било особено забавно.

— Влезте, искам да говоря с вас.

Дишър понечи да се изправи, но Стотълмайер вдигна ръка във възпиращ жест:

— Само Монк и Натали. Въпросът е личен.

— О, ясно — каза Дишър, като се ухили. — Става дума за рождения ми ден, нали?

— Скоро имаш рожден ден? — обърна се Стотълмайер към Дишър, докато Монк и аз влизахме в тъмния кабинет. — Кога?

— Сякаш не знаехте — каза Дишър. — Никога не съм имал изненадващо парти, така че това ще бъде истинска изненада.

Стотълмайер отправи към Дишър убийствен поглед, после затвори вратата и се обърна към мен:

— Знаеш ли кога е рожденият му ден?

— След два дни.

— О, по дяволите. Предполагам, че е по-добре да му взема нещо. Какво харесва?

— Откъде да знам? — казах.

— Жените винаги знаят такива неща — каза Стотълмайер.

— Работите с този човек от години, а не знаете какво харесва?

— Ние сме колеги. Не гаджета.

Въздъхнах. За мен бе удивително колко непросветен можеше да бъде понякога, предвид факта, че си изкарваше хляба като детектив.

— За какво искахте да говорите с нас, капитане?

— Искате да кажете, че не е за партито изненада на Ранди? — каза Монк.

— Не, Монк, не е — капитанът седна на ръба на бюрото си и се обърна с лице към нас: — Боя се, че имам много лоши новини.

— Не може да са по-лоши от новините, които получих вчера — каза Монк. После очите му се разшириха: — О, Боже мой. Да не са спрели да произвеждат кърпички „Ует Уанс“? Или „Уиндекс“? Или лизол? Може би трябва просто да се самоубия още сега и да приключа с всичко.

— Отпуснете се, господин Монк. Каквато и да е новината, не е толкова лоша — казах.

— Не съм толкова сигурен за това, Натали — капитанът си пое дълбоко дъх. — Не ми е лесно да кажа това и ми е омразно, че трябва да го направя, но времената са тежки. Уволнен си, Монк. Влиза в сила незабавно.

— Какво съм направил? — попита Монк.

— Не си направил нищо. Страхотен си. Това няма нищо общо с теб и всичко общо с икономиката. Отделът не може да си позволи консултанти. Дори мен не могат да си позволят.

Преживявах тежка форма на дежа вю. Бяхме играли същата тази сцена преди, само преди няколко месеца. Монк беше уволнен от Стотълмайер под привидния предлог, че управлението трябва да спести пари и да отбележи политически точки пред враждебно настроените обикновени хора. Аз обаче мислех, че това бе свързано по-скоро с чувството за некомпетентност на капитана след унищожителна публична критика по време на една полицейска конференция по повод факта, че силно разчиташе на Монк за помощ при разкриването на престъпления. Не знаех истинската причина за уволнението този път, но нямаше да я приема.

— Капитане, забравихте ли вече какво стана последния път, когато уволнихте Монк? Беше катастрофа. Знаете, че ще съжалявате за това.

— Вече съжалявам, но това нареждане дойде отгоре, не от мен. Градът няма пари, затова отделът трябва да направи жестоки съкращения. Ще ти дам пример. Намаляваме броя на патрулните коли по улиците с двайсет процента, защото нямаме нужните пари за бензина, автоматичната поддръжка или за полицаите.

— Но улиците ще бъдат далеч по-малко безопасни и повече престъпници ще се измъкват безнаказано — каза Монк.

— Знам това, но няма начин да го заобиколим, Монк. Просто нямаме нужните пари, за да вършим работата, която се очаква от нас.

Това беше лошо повторение на епизода, който не харесах и при първото му гледане.

— Казахте това и преди, капитане, а после допълзяхте обратно при него.

— Този път е различно, Натали. Знаеш, че е. Само погледни през прозореца. Виждала ли си всички магазини, които фалират? Всички хора, които губят домовете си? Доларите от данъците свършиха. Всеки град, окръг и щатска агенция е останал без пукнат цент. Образование, социални услуги, каквото се сетиш. Всички ще почувстваме болката по един или друг начин.

Знаех, че е прав, но това по никакъв начин не правеше ситуацията по-лесна за приемане. Ако Монк беше без работа, значи и аз бях. Не можех да се предам без борба.

— Господин Монк може да разкрие сам повече престъпления, отколкото всички детективи в дежурната стая, взети заедно — казах. — Знаете това, капитане.

— В такъв случай какво искаш да направя? Да уволня тях, за да спася Монк? Ето какво ще ти кажа, Натали — можеш да излезеш там навън и да избереш онези, които би трябвало да си изгубят работата, та да може един външен консултант да запази своята. Какво ще кажеш за Ранди? Или за мен?

— Всичко, което казвам, е, че господин Монк оправдава разходите. Не е ли целият въпрос за това — да се спестят пари? Или искате да кажете, че е нещо друго?

— Капитанът е прав — рече Монк. — Никой полицай не бива да губи работата си заради мен.

— Вие сте най-добрият детектив в този град, господин Монк. Ако се налага да орежат разходите, не би ли трябвало да запазят най-доброто?

— Те са ченгета — коза Монк. — Аз не съм.

— Не е честно — отвърнах.

— Добре дошла в живота ми — каза Монк и се обърна към капитана: — Знаете, че можете да ме повикате за помощ по някой случай по всяко време независимо дали ми плащате, или не. Ще бъда там.

— Знам — каза капитанът.

— Може ли да бъда там дори ако не се обадите?

— Не — каза Стотълмайер. — Ще бъдеш ли добре?

— Аз никога не съм добре — заяви Монк и отиде до вратата, спирайки за миг, преди да я отвори. — Клечки за уши.

— Моля? — каза Стотълмайер.

— Вземете на Ранди кутия клечки за уши — препоръча Монк. — Това винаги е съвършеният подарък.

Дишър ни се ухили от бюрото си, докато излизахме от кабинета на Стотълмайер. Изглежда, не прихвана от внезапната ми потиснатост или тъгата на Монк. Аз обаче оправдавах Дишър по отношение на Монк, който винаги бе с тъжно изражение. Само някой, който прекарваше с Монк толкова много време, колкото аз, можеше да забележи едва доловимите промени в силата на тъгата.

— Ако се чудиш какво да ми вземеш, край на тревогите ти — каза Дишър. — Открих си регистър за сватбени подаръци в „Нордстром“.

— Но ти не смяташ да се жениш — казах.

— Не е нужно от „Нордстром“ да знаят това — каза той.

Когато с Монк тръгнахме да излизаме от дежурната стая, измъкнах от дамската си чанта херметичните торбички с клечката за зъби и фиша за глоба и ги пуснах в едно кошче за боклук.

— Вече няма да ни трябват — казах.

Монк спря рязко. Изопна плещи, наклони глава на една страна, после на друга, а после протегна ръка към мен, щракайки с пръсти.

— Кърпичка, кърпичка — каза той.

Дадох му две. Той взе по една във всяка ръка, бръкна в металното кошче за боклук и измъкна двете полиетиленови торбички, които вдигна и огледа за миг.

— Не смятате сега да изнесете на капитана лекция за хвърлянето на боклуци и даването на лош пример, нали? — казах. — Това не е подходящият момент.

Когато свали ръце, на лицето му имаше странна усмивка.

Усмивката всъщност не беше странна. Странното бе, че всъщност той можеше да намери повод да се усмихне, кажи-речи, две минути, след като беше уволнен.

Но това беше усмивка, която познавах добре. Нямаше спор какво означава. Той току-що беше разкрил убийство.

— Трябва да видя колата на Класкър — каза Монк.