Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (2)

1. Г-н Монк и икономиката

Онзи ден в съседната къща се появиха някакви типове, окосиха изсъхналата морава и я напръскаха със зелена боя. Банките предприемаха тази процедура с много от конфискуваните заради просрочена ипотека къщи в квартала ми. Аз изплащах редовно вноските по ипотеката си и тревата ми не беше изсъхнала, но се изкушавах да помоля типовете да боядисат моравата ми само за да изглежда така добре от разстояние, както и онези на всички останали.

Великият детектив Ейдриън Монк, моят страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство работодател, също харесваше идеята за боядисване със спрей на моравата ми, но това е защото обича еднаквостта. За Монк нямаше значение, че има нещо поначало абсурдно в боядисването на мъртви растения и че това може да е симптом за проблем, много по-голям от повяхващите морави.

Например Монк има удивително точно око за детайлите, но съм сигурна, че не забеляза, че специализираният магазин за сирене на Двайсет и четвърта улица беше затворил. Възхитително високомерният maitre frontager affineur^[1] ми каза, че бизнесът му рязко западнал, защото — с изключение на онези индивидуално опаковани, съвършено квадратни резени блудкаво топено сирене, което Монк харесва толкова много — сиренето се било превърнало в лукс в свят, където хората трудно си позволявали и най-необходимото.

Това беше свят, в който аз, самотна майка, отглеждаща дъщеря тийнейджърка, живеех от години. Никога не бях си позволявала „сирене за ценители“. Но внезапно сякаш всички останали се присъединяваха към мен. Самият щат Калифорния сега беше точно като мен — либерал със свободен дух с предимно слънчева нагласа, олюляващ се на ръба на финансов крах.

Но докато всички около мен губеха работата и домовете си, аз намирах гузна утеха във факта, че стига хората да продължават да се избиват помежду си, Монк ще продължи да бъде консултант към Полицейското управление на Сан Франциско, а аз ще продължа да се прехранвам като негова асистентка.

Монк не забелязваше страданията, били те финансови или други, на хората наоколо, защото беше изцяло погълнат от своите собствени. За него страданието беше начин на живот, призвание и форма на изкуство, нещо, в което да се търкаля, изпълнен с нещастие и, колкото и странно да звучи това, до известна степен с утеха. За него страданието беше толкова познато и приятно, колкото е щастието за нас, останалите.

Дори при това положение моята работа беше да облекчавам страданията, за да може той да функционира в обществото и да се съсредоточи върху разкриването на убийства.

Моя задача беше да се погрижа хората около него, и местата, които посещаваше, да отговарят на неговите неописуемо чудати правила за ред и чистота.

За Монк нямаше нищо по-плашещо от промяната. Например всеки ден носеше едни и същи дрехи: кафяво спортно сако върху бяла риза от сто процента памук, закопчана до яката. Всички ризи имаха по осем копчета, разбира се. Ушитите му по поръчка памучни панталони имаха по осем гайки за колан.

Монк се стремеше да води строго организиран, симетричен и антисептичен живот.

Правех всичко по силите си да му помогна да постигне тази невъзможна и непривлекателна цел.

Но колкото и да се стараеше да упражнява пълен контрол над заобикалящата го среда, Монк все пак не можеше да се изолира от световната финансова криза, която откри от личен опит рано в една делнична сутрин в кварталния супермаркет „Сейфуей“.

Отидохме да попълним запаса му от бутилирана вода „Съмит Крийк“ — единствената напитка, която той пиеше. Не преувеличавам — пиеше само това. Никаква друга течност не влизаше в устата му. Дори зъбите си миеше с нея.

Затова беше крайно разстроен като откри, че по рафтовете няма никакви бутилки „Съмит Крийк“. Пространството, обикновено заемано от нея, беше заето от бутилки с „Ароухед“ и „Евиан“.

Той ме погледна:

— Къде ми е водата?

— Предполагам, че е свършила.

Монк наклони глава на една страна, после на друга, изучавайки рафта така, както би оглеждал местопрестъпление.

— Не, не е това. Махнали са етикета с този артикул от рафта.

— Може би в този магазин вече не я зареждат.

— Не ставай смешна, Натали. Бутилираната вода „Съмит Крийк“ е основна човешка необходимост.

— За вас, господин Монк.

— За цялото човечество — заяви той. — Никой не може да живее без вода.

Посочих към десетките други марки бутилирана вода:

— Тук се продават много други марки вода.

— Тази помия не е вода.

— На мен определено ми прилича на вода.

— Те искат да си мислиш точно това.

— Те? — попитах. — Кои са те?

— Не се заблуждавай само защото това е бистра течност. Може да е всичко. Може да е слюнка.

— Не мисля.

— Толкова си наивна — каза Монк. — Има трудови лагери, в които гладуващи роби прекарват жалките си животи, като пълнят бутилки със слюнка, които после се продават по целия свят като фалшива вода на хора като теб.

— Това звучи напълно безсмислено.

— Светът е жесток — каза Монк. — Покварата няма край.

— Помислете логично, г-н Монк. Вместо да се хвърлят усилия и да се поробват хората, за да плюят в бутилки, няма ли да е безкрайно по-лесно просто да пълнят бутилките с чешмяна вода?

— Чешмяната вода представлява преработена мръсна вода, а строежът и управлението на пречиствателни станции струват милиони долари — заяви той. — Наистина ли мислиш, че те имат пречиствателни станции там?

— Къде? — попитах. — Къде е това „там“? Кои са „те“?

— Порасни, Натали. — Той поклати глава и замарширува надолу по пътеката между рафтовете към задната част на магазина.

Забързах след него.

— Къде отивате?

— Да намеря управителя и да поискам обяснение.

— Защо просто не пробваме в друг супермаркет?

— Това е моят магазин — тросна се той. — Трябваха ми години да го организирам както трябва.

— Нима?

— Идвам късно нощем и подреждам всичко по продукти и срок на годност. Това е работа, която край няма, но ми доставя наслада.

Разбира се, че му доставяше. Това не бе изненада. Неочакваното откритие беше, че не знаех нищо за това нощно развлечение. Работех за Монк от години и въпреки това още имаше неща, които не знаех за него. Изглежда, той имаше таен живот, още по-скучен и тъжен от онзи, който водеше наяве.

— Наистина ли ви позволяват да правите това? — попитах.

— Освен това жуля драскотините от балатума — допълни Монк. — Пазарските колички нанасят жестоки поражения по настилката, когато се управляват безразсъдно. Хората би трябвало да бъдат много по-внимателни.

Сега ми стана ясно защо служителите в магазина го оставяха да преподрежда стоките им. Това беше малка цена за безплатни услуги по почистването. Можеха да прекарват нощите си в постоянна почивка.

Открихме управителя, едър мъж с червена престилка, да подрежда кутии със зърнени закуски в края на една от пътеките. На табелката с името му пишеше: Артър Ъптън.

— Артър — каза Монк. — Трябва да поговорим.

Управителят се обърна с изнурена въздишка:

— Казах ви и преди, г-н Монк, няма да спрем да продаваме дъвка само защото някои хора я изплюват на улицата.

— Какво сте направили с бутилираната вода „Съмит Крийк“?

Артър трепна:

— Мислех, че знаете. Вече не я зареждаме.

— А трябва — настоя Монк.

— Вече никой не я зарежда.

Монк поклати глава и размаха ръце, сякаш за да прогони цялата ситуация.

— Не, не, не, това не е позволено. Длъжни сте да я продавате.

— „Съмит Крийк“ излезе от бизнеса — обясни Артър.

Монк продължаваше да клати глава и да размахва ръце в трескаво отрицание.

— Това е невъзможно. Немислимо.

— Преди две години „Съмит Крийк“ взе заем от милиони долари, за да придобие компания за енергийни напитки — продължи спокойно Артър. — Работата с енергийната напитка се издъни, при което „Съмит Крийк“ затъна още повече в дългове. Обявиха компанията за продан, но никой не проявява интерес да я купи. И се наложи да прекратят работа.

— Правителството не се ли намеси, за да ги спаси? — попита Монк.

— Това е бутилирана вода — каза Артър.

— Това е същината на живота — отвърна Монк.

— Има и друга бутилирана вода. По дяволите, можете просто да завъртите крана и да пиете оттам.

Тази реплика бе толкова оскърбителна за Монк, че внезапно го накара да спре да клати глава и да ръкомаха. Той погледна Артър в очите.

— По-скоро бих пил собствената си пот, но това няма да е възможно — рече Монк, — защото ще умра от обезводняване.

— Пийте сок — предложи Артър. — Или прясно мляко.

— Прясно мляко? Знаете ли откъде идва млякото?

— От кравите — каза Артър.

— И наистина предлагате да пия това?

— Защо не?

— Това са телесните течности на друго животно, Артър. Може би трябва да излоча и малко кравешка пикня, като така и така съм се захванал. Или кучешки лиги. Какво ще кажеш за чаша хладна, вкусна свинска храчка? Ммм, добре звучи.

— Прясното мляко е напълно здравословно — отбеляза Артър.

— Това, което предлагате, е отвратително, нехигиенично, извратено, и гнусно.

— Добре, изпийте една кока-кола. Или енергийна напитка — каза Артър. — Наистина не ме е грижа.

— Как можете да лишавате хората от питейна вода, да им казвате да пият телесни течности, и да се наричате „Сейфуей“^[2]? — изкрещя вбесено Монк. — Това не е „Сейфуей“. Това е „Детуей!“^[3].

Хванах здраво Монк подръка:

— Да вървим.

— Магазинът на смъртта! — изкрещя той, обвинително насочил пръст към стреснатия управител. — Магазинът на смъртта!

Повлякох Монк към изхода.

— Говорете по-тихо, господин Монк, иначе ще повикат полиция.

— Ако те не го направят, би трябвало да го сторим ние, защото тук се извършва отвратително престъпление — каза Монк, после изкрещя още няколко пъти: — „Детуей“! Магазинът на смъртта!

Дръпнах Монк в относително уединения коридор с бутилираната вода и го завъртях с лице към мен.

— Успокойте се, господин Монк. „Сейфуей“ няма вина, че „Съмит Крийк“ е излязла от бизнеса.

— Това е безобразие — заяви Монк. — Престъпление срещу човечеството.

— Може и да е, но не можете да направите нищо по въпроса. Свършено е. „Съмит Крийк“ вече я няма.

Той преглътна с усилие и ме погледна, сякаш щеше да се разплаче. Когато проговори отново, гласът му беше съвсем малко по-висок от шепот:

— Как ще оцелея? Какво се предполага да пия?

— Сигурна съм, че можете да намерите друга марка бутилирана вода, която е точно толкова добра, колкото „Съмит Крийк“.

— Какво знаеш ти за „Съмит Крийк“?

— Това е вода — казах. — В бутилка.

— Тя е много повече от това — възпротиви се Монк. — Това е несравнимо чиста вода, която предшества съществуването на човечеството. Това е вода, която е паднала от небесата преди повече от двайсет хиляди години и оттогава насам е била запечатана във варовикови пещери дълбоко под планините Юинта, незамърсена, незаразена и недокосната.

— Изненадана съм, че бихте пили нещо толкова старо — казах. — Не й ли е изтекъл срокът на годност много отдавна?

— На тази земя няма нищо по-чисто и неопетнено от бутилираната вода „Съмит Крийк“. Това е водата такава, каквато Бог първоначално я е замислил. Божия вода, Натали, ето какво е. А ти искаш да ме накараш да пия вместо нея това?

И махна пренебрежително към бутилките с вода от двете ни страни.

— Нямате избор, господин Монк.

— Не приемам това — каза Монк. — Трябва все още да има малко „Съмит Крийк“ на черния пазар.

— Какъв черен пазар?

— Това е мястото, където продават дефицитни и контрабандни стоки — обясни Монк. — Просто трябва да го намерим.

— Знам какво е черен пазар, господин Монк. Но не знаех, че има и такъв за бутилирана вода.

— Сега има — рече Монк.

Виждах, че незабавно трябва да взема предпазни мерки, ако исках да възпра Монк от нервен срив.

Припряно го изблъсках от супермаркета. Вероятно си помисли, че се отправяме в търсене на митичния черен пазар за бутилирана вода. Аз обаче възнамерявах да го заведа право при психиатъра му. Д-р Нивън Бел можеше да се занимае с проблема на Монк, докато аз си почивах в чакалнята с горещ чай и последния брой на „Ню Йоркър“.

Хитроумният ми план обаче се осуети в мига, щом клетъчният ми телефон иззвъня и видях кой се обажда.

Беше Смъртта.