Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (4)

3. Г-н Монк и черният пазар

Монк обиколи колата в кръг няколко пъти, като държеше ръцете си вдигнати пред тялото, очертавайки като в рамка онова, което виждаше.

Стотълмайер и аз стояхме и го наблюдавахме. Бяхме виждали малкия дзен-танц на Монк хиляди пъти, но той все още беше странно хипнотизиращ. Или може би просто го намирахме за успокояващ по един много първичен начин. Все пак знаехме, че в крайна сметка Монк ще открие отговорите, които ни убягваха. Това беше само първата стъпка.

Де да можеше със същата сигурност да разреши и големите мистерии в нашия живот, а и в собствения си.

Дишър дойде при нас и за миг остана загледан в Монк, преди да проговори.

— Никой от пешеходците не е видял нищо, сър.

— Не съм изненадан — каза Стотълмайер. — Ние сме двама обучени професионалисти в прилагането на закона. Гледахме право към онази кола, а не видяхме нищо.

— Това е истинска мистерия на заключената стая — заяви Дишър. — Само че в заключена кола.

— Предполагам, че е така — съгласи се Стотълмайер.

— Може би убиецът е бил маймуна — предложи Дишър.

Стотълмайер се обърна и го изгледа гневно:

— Защо би помислил, че е маймуна?

— Защото класическата мистерия на заключената стая е „Убийствата на улица «Морг»“ от Едгар Алан По — обясни Дишър. — А това беше дело на маймуна.

— Благодаря, че ми развали изненадата — казах.

— Смяташе да го четеш ли? — попита Дишър.

— Не — казах. — Но и да съм искала някога, вече не мога.

— Бяхме зад колата на Класкър през цялото време, Ранди — каза Стотълмайер. — Видя ли някакви маймуни?

— Не, но и на улица „Морг“ не видяха никакви маймуни. Разбраха за маймуните по-късно. Може би и с нас ще стане така.

— Не мисля — каза Стотълмайер.

— Добре е да отворим ума си — рече Дишър. Стотълмайер хвърли поглед към Монк, който правеше четвъртата или петата си обиколка около колата.

— Какво мислиш?

Монк спря, въздъхна и вдигна поглед към небето с намръщена гримаса.

— Останали са ми трийсет бутилки „Съмит Крийк“. Ако ям много плодове и пия само по няколко чаени лъжички вода на ден, може би ще ми стигнат за два месеца.

— Питах за убийството — каза Стотълмайер. Нещо от другата страна на улицата привлече вниманието на Монк. Проследих погледа му и видях трима бездомници, застанали на ъгъла, които наблюдаваха ставащото.

— Какво има? — попитах.

— Онези скитници ей там — каза Монк. — Трябва да говоря с тях.

— Вече говорих — каза Дишър. — Не знаят нищо.

Но Монк не го слушаше, а вече пресичаше улицата. Канех се да тръгна след него, когато Стотълмайер леко ме подръпна за ръкава.

— Това е важно, Натали. Класкър беше убит пред очите на две ченгета. Пресата ще ни обяви за глупаци. Трябва да разрешим това бързо. Моля те опитай да накараш Монк да се съсредоточи.

— Ще направя всичко по силите си — обещах.

Той ме пусна и аз тръгнах след Монк, който ме чакаше на тротоара и оглеждаше тримата мъже.

— Те пазят тайната.

— За кое?

— Черният пазар — каза Монк. — Оттам си правят всичките покупки. Гледай и се учи.

Монк изопна плещи, разкопча яката си и се приближи с решителни крачки към тримата мъже, като щракаше с пръсти, докато вървеше.

— Ей, пичове — каза той. — Как е хавата?

Те се втренчиха в него.

— Ей, жестоки сте — рече той, като щракна с пръсти още няколко пъти. — Да знаете къде мога да си набавя малко първокласна вода?

Те се отдалечиха.

— Върховно — каза Монк, като им помаха. — Не напускайте бизнеса.

— Това беше образователно — казах. — Какво научих?

— Видяха ни с капитана — каза Монк. — Помислиха, че сме от полицията. Трябва да оставим известно разстояние между себе си и човека.

Монк се отправи на изток по „Сътър“ и право в сърцето на „Тендърлойн“, който отдавна имаше репутацията на един от най-изпълнените с насилие и гъмжащ от престъпност райони в града, макар да беше сместен между „Сивик Сентър“ и разкоша и разточителството на „Юниън Скуеър“. Смяташе се, че кварталът бе получил колоритното си прозвище, защото на полицаите им плащаха „вредни“, за да работят тук, и, ако съумееха да оцелеят, можеха да си позволят да ядат крехко филе вместо говежди пържоли^[1].

Не знам дали вярвам на тази история, но определено е в духа на Сан Франциско.

„Тендърлойн“ беше претъпкан с бездомници и откачалки редом с проститутките и наркодилърите. Но ако човек се движеше бързо и не си търсеше белята, нямаше да има проблеми. Монк обаче не следваше тези прости правила.

— Не искате да бъдете тук, господин Монк — истината беше, че аз не исках да съм там, поне не и докато той правеше, каквото правеше.

— Отпусни се, Натали, или ще ми провалиш прикритието. Следвай примера ми, за да не привличаш внимание към себе си.

— Имате предвид така?

Започнах да щракам с пръсти, да правя дълги крачки и да поклащам глава като петел, точно като Монк, само че по-преувеличено и нелепо. Изглеждах, сякаш се опитвам да имитирам Стийв Мартин и Дан Акройд в ролята на онези двама „диви и луди типове“.

Монк ми кимна одобрително:

— Така по̀ бива. Сега се вписваме.

Да се шегувам с Монк не ми носеше удовлетворение, защото той никога не схващаше шегата. Беше неспособен да се види така, както го виждаха другите. Въпреки това го правех, защото това ме караше да се чувствам по-добре.

Монк се приближи към възрастен мъж в началото на уличката. Мъжът беше облечен в мръсни, парцаливи дрехи, носеше скиорска шапка и пиеше от бутилка в книжна кесия. Косата му беше сплъстена, а бакенбардите му приличаха на парцал за миене на съдове, който не е изплакнат след почистването на чиниите. Вонеше на писоар.

— К’во пиеш, мой човек? — попита Монк.

— На теб какво ти влиза в работата? — изръмжа Парцала.

— Снеси малко сведения за Н20 — каза той. — Обичам чистото питие.

— За какво говориш?

— Споко. Не съм ченге. Аз съм просто жаден скитащ бездомник като теб, закъсал за пиячка.

— Само да си ме доближил, ще те намушкам — със свободната си ръка Парцала измъкна от джоба си заострено парче стъкло, увито в плат, а с другата притисна бутилката си по-плътно до гърдите. — Тая бутилка си е моя.

Монк незабавно се отдръпна, като вдигна ръце.

— Схванах, човече. Абсолютно.

Парцала ни изгледа гневно и се завлече в уличката, настанявайки се в гнездо от одеяла и картон зад един контейнер за смет.

— Господин Монк, безсмислено е — казах. — Хората от улицата не пият „Съмит Крийк“.

— Защото е твърде ценна — каза Монк, като забеляза един дългурест чернокож мъж в дълго кожено яке и кожени панталони да минава наперено от другата страна на улицата. — И той го знае.

— Кой е той?

— Прегръщащото мече — Монк забърза след него, а после, когато се приближи, забави ход и започна отново да щрака с пръсти, привличайки вниманието на мъжа.

Изпъшках и настигнах Монк точно когато заговаряше Прегръщащото мече.

— Ей, мой човек, как ти е стоката? — попита Монк.

Прегръщащото мече се обърна.

— Искаш стока?

— Веднага. Този печен тип е готов да се позабавлява.

Мъжът пъхна ръка в палтото си и измъкна херметична полиетиленова торбичка, пълна с разноцветни хапчета.

— Това са наркотици — каза Монк. — Супер!

— Имам всички бонбончета, от които се нуждаете ти и твоята дама — рече Прегръщащото мече, като ми се ухили. — Само кажете с какъв вкус ги искате.

— Върховно — рече Монк. — Обаче с какво можеш да ги прокараш?

— Ъъъ? — рече Прегръщащото мече.

Монк се наведе близо до него и прошепна:

— Търся нещо много специално. Божия вода.

Човекът изглеждаше объркан:

— Имате предвид… като златен дъжд?

— Да — каза Монк. — Златен дъжд.

Проговорих бързо, като поклатих глава и застанах пред Монк.

— Не, не, не, той не се интересува от златен дъжд.

— Да, интересувам се — заяви Монк.

— Не, не се — настоях аз.

— Отчаяно го искам.

— Не, не го искате.

— Извини ни за момент — каза Монк на Прегръщащото мече, а после ме дръпна настрани, снижавайки гласа си до шепот: — Какво правиш? Ще провалиш сделката.

— Знаете ли какво е златен дъжд?

— Очевидно е улично кодово название за „Съмит Крийк“, вода, по-ценна от златото.

— Това е пикня.

— „Съмит Крийк“ не е ппп… — Изражението на Монк стана сурово от гняв. — Не е това.

— Това, за което молите, е — казах. — „Златен дъжд“ е когато някой пикае върху теб.

Монк отвори уста да каже нещо, помъчи се да намери думите, но явно просто не можеше да възприеме това ужасяващо понятие. Беше твърде ужасно, за да мисли за него.

Очите му хлътнаха навътре в орбитите и той започна да се свлича. Улових го и бавно смъкнах него и себе си на земята, докато седнах с главата му в скута ми.

Прегръщащото мече побърза да се отдалечи, което ме устройваше напълно. Извадих дезинфекционна кърпичка от чантата си и попих челото на Монк с нея. Нищо не го успокояваше и наполовина така добре както дезинфектантът.

— Всичко е наред, господин Монк, добре сте — казах. — Нищо не е станало.

— Станало е в главата ми — промълви Монк. — Това е образ, който ще ме преследва до края на живота ми, което е горе-долу след шейсетина дни.

— Намирате се в „Тендърлойн“, господин Монк. Такива неща продават хората тук — казах. — А не бутилирана вода.

— Трябва да арестуваме този човек.

— Той си отиде, господин Монк.

— Прегръщащото мече е гадняр — рече той.

— Да, такъв е — попих челото на Монк още малко.

— Гадняр, който продава пикня и пласира наркотици — каза Монк. — Бас държа, че не си е мил ръцете цял ден.

— Трябва да се успокоите, господин Монк.

— А водата ми?

— Ще ви намерим нова вода за пиене — казах. — Но дотогава трябва да се вземете в ръце.

— Никога не съм пил нищо друго.

— Мислете за това като за приключение — предложих.

— Мразя приключенията — заяви Монк.

— Мислете за него като за ново изживяване.

— И новите изживявания мразя.

— Не мислете изобщо — казах.

— Всичко, което правя, е да мисля. Това е благословия и проклятие.

Седяхме там мълчаливо. От другата страна на улицата криминалистът, който приличаше на човечето на „Пилсбъри“, се приближи до един паркиран шевролет „Малибу“. Издърпа фиш за глоба изпод едната чистачка на предното стъкло, смачка го и го хвърли на улицата, а после потегли.

Изглежда, това рязко изтръгна Монк от неразположението му. Даде му чувство за цел. Той се изправи и щракна с пръсти към мен за кърпичка. Дадох му една.

Монк прекоси с отсечени крачки улицата до захвърления фиш за глоба и го вдигна с кърпичката. Вече държах приготвена херметична торбичка за фиша, когато той се върна.

— Пийт направи боклук — каза Монк. — И това не е просто някакво си парче хартия. А глоба за неправилно паркиране, официален полицейски документ. Това показва явно неуважение към закона.

— Да, така е — протегнах отворената торбичка. Монк пусна вътре кърпичката и смачкания фиш.

— Той е професионалист в прилагането на закона. Така става, когато един водач дава лош пример — каза Монк. — Ще ми се капитан Стотълмайер да можеше да види до какво доведе неговата клечка за зъби.

— Ще запазя торбичката за него — казах.

— Капитанът много ще се засрами.

Тази мисъл и увереността, че правотата му е доказана, ободриха Монк. Равновесието беше възстановено. Той изопна плещи и се отправихме обратно към „Ван Нес“.

— Седяхме на тротоара — каза Монк, докато крачеше енергично. — Нали?

— Да, седяхме.

— Когато се приберем вкъщи, ще трябва да изгорим дрехите, с които съм облечен сега.

— Бихте могли вместо това да ги изперете.

— Би ли прала дрехи, облъчени от радиация?

— Дрехите ви не са радиоактивни.

— Ще ми се да бяха — каза Монк. — Това би могло да убие някои от микробите. Добре е и ти да изгориш това, с което си облечена.

— Не мога да си позволя да си горя дрехите — отвърнах. — Освен ако не пожелаете да ми дадете повишение.

— Да направим компромис — каза той.

— Добре, какво имате предвид?

— Ти си изгаряш дрехите, а аз не ти давам повишение.

— Що за компромис е това?

— Ето че измина половината път.

— А вие какво правите?

— Аз вече съм стигнал — каза той.

Трябваше да се усмихна. Колкото и дразнещо да се държеше, той пак си беше същият като преди, поне докато не ожаднееше.