Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (26)

25. Г-н Монк преживява пробив

Обадих се на Дишър, но той беше твърде зает, за да говори с мен. Намираше се на мястото на едно убийство в парка „Голдън Гейт“, така че, естествено Монк предложи да се отбием, за да направим лично услугата си.

Беше почти тъмно, когато стигнахме там. Паркирах под едно дърво с необуздано прорасли и разперени клони и тръгнахме надолу по дългата пътека за джогинг към гъста горичка, отцепена с жълта полицейска лента. Из шубраците внимателно се движеха криминалисти в търсене на улики, докато други поставяха силни прожектори, за да осветяват мястото в пълзящия мрак.

Хората бягаха за здраве, караха колела и шофираха покрай отделения с лента участък, без дори да спрат, за да надникнат. Предполагам, че при наличието на три сериала „От местопрестъплението“, три сериала „Закон и ред“ и два „От местопрестъплението: Ню Йорк“ по телевизията бяха преситени. Бяха виждали множество местопрестъпления, и то с по-добър гардероб и осветление от това.

Отидохме до полицейската лента и зачакахме да ни забележат. Стотълмайер, Дишър и съдебният лекар се бяха скупчили около тялото на мъж в яркосин екип за джогинг, който лежеше в бурените до пътеката.

Изглеждаха много съсредоточени върху работата си, а аз бързах. Бях променила часа на редовния сеанс на Монк с д-р Бел за рано тази вечер и не исках да го пропусне. Затова пъхнах пръсти в устата си и изсвирих толкова силно, колкото можех. Прозвуча, сякаш някой изкормваше птица.

Лицето на Стотълмайер се сбърчи в особено противна намръщена гримаса и той дойде до нас с гневни отсечени крачки.

— Казах ти, че си отстранен от случая „Сийбс“, и наистина го мислех — рече Стотълмайер.

— Това убийство има нещо общо с Боб Сийбс? — попита Монк.

Дишър дойде при Стотълмайер.

— Аз съм виновен.

Стотълмайер изгледа гневно Ранди.

— Обадил си се на Монк?

— Не, не съм. Натали ми се обади. Казах й, че не мога да говоря с нея сега, защото съм зает на местопрестъпление в парка „Голдън Гейт“. Не й казах, че става дума за Дънкан Дърн.

Знаех това име. Бях чела всичко за него в „Кроникъл“. Нищо чудно, че Стотълмайер се разгневи да ни види там.

— Дънкан Дърн е мъртъв?

— Опитай се да го кажеш три пъти бързо — каза Дишър. — Някой го нападнал по време на сутрешния му джогинг, удушил го с облечени в ръкавици ръце и завлякъл тялото му в шубрака.

— Защо разказваш на тези цивилни граждани за случая? — попита Стотълмайер, като разтриваше слепоочията си. — Това изобщо не им влиза в работата.

— Съжалявам — каза Дишър. — Силата на навика.

— Кой е Дънкан Дърн? — попита Монк.

— Управляваше най-големия фонд за взаимни инвестиции, който е въвличал нови инвеститори в схемата за измама, измислена от Сийбс — обясних. — Спечели милиони под формата на такси, а клиентите му до един загубиха всичко.

Монк наклони глава на една страна.

— Защо е бил удушен?

— Може би защото някой е искал да го убие — предположи Дишър. — Това е просто случайна догадка от моя страна.

— Но защо да не го застреля или да го намушка, или да го пребие до смърт с тъп предмет, например камък, бейзболна бухалка или лост? Удушаването изглежда ужасно времеемък и личен метод за убиване.

— Няма да водим този разговор, Монк — каза капитанът. — Ако Дърн не е причината, довела те тук, тогава какво е? Точно сега сме малко заети.

— Просто искахме да благодарим лично на Ранди, задето ни намери страхотна работа — казах. — И да му кажем колко добре мина първият ни ден.

Стотълмайер вдигна вежди и погледна Дишър.

— Намерил си им работа?

Дишър сви рамене.

— Не е кой знае какво.

— За нас е — казах.

Стотълмайер кимна в знак на съгласие.

— Страхотно си постъпил, Ранди. Какво работите?

— В модната индустрия сме — казах аз.

— Аз имам стил — каза Монк.

— Определено имаш, Монк — съгласи се Стотълмайер. — Извинявайте, че ви се нахвърлих така. Не знаех за новата работа. Честито.

— Всичко е наред, капитане — каза Монк. — Подложен сте на голямо напрежение в службата, а животът ви вкъщи е жив ад.

— Всъщност сега нещата вкъщи са много по-добре. Ще ви оставя за минутка насаме с Ранди. — Капитанът се наведе плътно към Дишър. — Не им казвай и думичка повече за този случай.

Капитанът се върна при тялото.

— Не искахме да ти докараме неприятности — казах.

— Не се тревожи. Аз разцъфвам, когато съм под напрежение. Как мина във „Фешън Фрижън“?

— Наистина добре — казах.

— С изключение на мъжа с всички онези косми по тялото — припомни ми Монк. — И мъжът, който си купи дамска блуза.

— Киана не е ли страхотна? — каза Дишър. — Има невероятен музикален вкус.

Оставих тази реплика без коментар от любезност към Дишър.

— Дойдохме тук, защото господин Монк искаше да ти върне услугата, която ни направи, като ти даде подарък.

— Това е наистина мило — каза Дишър. — Но си имам достатъчно клечки за уши, че да ми стигнат за цял живот.

— Никога не можеш да имаш твърде много клечки за уши — заяви Монк. — Но това е нещо различно. Става дума за обир на бижута.

И после Монк му разказа всичко. Дишър светкавично си водеше бележки в тефтерчето.

— Това е нещо огромно — каза Дишър. — Страшно ти благодаря.

Монк сви рамене.

— Нищо особено не беше.

— Може би за теб, Монк, но никой друг нямаше да види тези детайли и да ги сглоби като теб. И никой друг нямаше да ми даде шанса да направя този удар.

— Аз не съм полицай — каза Монк. — Ти си такъв.

— Това е толкова по-хубаво от подаръка за рождения ден, който ми даде, че ще кажа, че вместо него това е подаръкът за рождения ден.

— Какво им е лошото на клечките за уши?

— Фантастични са — каза Дишър. — Но този арест може да ми донесе повишение.

— Надявам се — казах. — Тогава можеш да ни наемеш.

Тръгнахме си. Не бяхме изминали и петдесет метра, когато Монк ми прошепна:

— Сийбс го е направил.

— Знам, господин Монк. Просто се надявам да успеете да го докажете, преди да загине още някой.

Съжалих за думите в мига, щом ги изрекох.

— Значи сега съм отговорен за всеки, когото той убие, докато не реша случая. Точно каквото ми трябваше — допълнителен натиск и здравословна доза вина. Много благодаря, Натали. Изобщо не бях достатъчно разтревожен и нещастен.

— Съжалявам, господин Монк. Не исках да кажа това. Знам, че правите всичко по силите си.

Незабавно съжалих и за изричането на това.

— Точно там е работата. Не го правя. Вместо да разследвам тези убийства, аз правя пици и продавам дрехи.

Реших да си държа устата затворена, защото всичко, което кажех, излизаше погрешно. Исках да му кажа, че не е виновен той — голямото препятствие бе икономиката. Ако още беше консултант към полицията, той щеше да има достъп до местопрестъпленията, доказателствата и заподозрените и да има истински шанс да докаже как Сийбс е извършил три убийства, докато е бил под домашен арест и постоянно наблюдение.

Но сега, разорен и бездомен, работещ каквото падне и напълно лишен от достъп до случая, за Монк беше почти невъзможно да докаже, че невъзможното е възможно.

Това нямаше да го спре да опита. Монк не можеше да спре, дори и да искаше. Знаех, че умът му още кипи, обмисляйки детайлите от всяко местопрестъпление, от всичко, което беше видял и чул и което ние, останалите, вероятно пропускахме.

Монк спря на няколко стъпки от колата ми, която беше осеяна с петна от птичи курешки и някакви дребни плодчета от прораслото дърво, под което бях паркирала.

— Ти си продължавай по пътя — каза той. — Ще взема такси до кабинета на д-р Бел.

— Не можете да си позволите такси. Качвайте се в колата.

— Не мога. Ще вървя пеш.

— Кабинетът на д-р Бел е на другия край на града. Ще ви отнеме часове да стигнете пеш дотам. Ще си изпуснете часа.

— Добре, ще чакам тук, докато си купиш нова кола.

— Не мога да си позволя нова кола. Колата може да е мръсна отвън, но е чиста отвътре.

— Няма такова нещо. Не мога да се кача в тази кола. Това би било самоубийство.

Извадих мобилния си и се обадих на Ранди, въпреки че той беше само на няколко метра от мен. Не исках да предизвиквам Стотълмайер, но ми беше нужна услуга от Ранди. Уведомих го за ситуацията и му напомних за голямата услуга, която Монк току-що му беше направил. Ранди се съгласи да помоли един патрул да откара Монк до кабинета на д-р Бел вместо мен.

Докато Монк си чакаше превоза, аз се отбих набързо до една бензиностанция с автомивка, а после се отправих към заведението на „Макдоналдс“ близо до кабинета на д-р Бел за чаша евтино кафе.

Точно щях да вляза в „Макдоналдс“, когато телефонът ми иззвъня. Беше д-р Бел, който ме молеше да дойда в кабинета му незабавно.

Първата ми мисъл беше, че Монк е претърпял пълен душевен срив и че д-р Бел имаше нужда от помощта ми, за да се справи с него. Но когато влязох в кабинета на д-р Бел, намерих двамата седнали в кожените си кресла, със спокойни и доволни изражения.

Д-р Бел посочи кушетката срещу тях.

— Седни, ако обичаш, Натали.

Чувствах се, сякаш ме бяха повикали в кабинета на училищния директор, за да ме накажат.

— Какво има?

— Абсолютно нищо — каза д-р Бел.

— Ако не се брои, че ме уволниха, изгубих спестяванията на живота си, изхвърлиха ме от дома ми и едва не умрях от жажда — каза Монк.

— Това е вярно, Ейдриън, но сега погледни всички добри неща, които произлязоха от тези временни неуспехи, загуби и предизвикателства.

— Не виждам доброто. Само недоброто.

— Подкрепям господин Монк по този въпрос — казах.

— Точно за това исках да поговорим — каза д-р Бел. — Ейдриън ми разказа как и двамата сте били на една и съща вълна по отношение на грешката, която Боб Сийбс е допуснал. Това е голям успех.

— Боб Сийбс още е свободен — отбеляза Монк.

— Но случилото се между теб и Натали представлява голям и важен пробив, не само в отношенията ти с нея, но потенциално и с другите хора. Почувствали сте силна, интимна връзка.

— Никога не съм имал интимни връзки с Натали — каза Монк. — И никога няма да имам.

— Подкрепям тези думи — казах.

— Може би изборът на думата интимна беше грешен, но и двамата знаете, че между вас се е случило нещо специално. Натали е знаела какво си мислиш, а ти си знаел, че тя знае. Сам ми каза, Ейдриън, че не си усещал такава връзка с никого, откакто загина Труди.

В онзи момент Монк ми беше казал същото, но и двамата съзнателно бяхме избягвали да говорим за това. Д-р Бел нямаше да ни остави да се измъкнем.

— Какво мислите за мъжете, които се обличат в женски дрехи? — попита Монк. — Погрешно е, нали?

— Не се опитвай да смениш темата — отвърна д-р Бел. — Освен ако не искаш да ми кажеш, че си започнал да носиш женски дрехи.

— Разбира се, че не съм.

— Тогава да се съсредоточим, става ли? Не можеш да оставиш този момент да ти се изплъзне, без да оцениш значимостта му и как можеш да изградиш нещо върху него.

— Твърде голямо значение му придавате. Нека поговорим защо някой, който е с всичкия си, би ял пица с ръце. Или би оставил краката си да бъдат изядени от бушуваща гнусна зараза.

— Знам, че изпитваш неудобство да обсъждаш интимни неща, но няма да те оставя да избягаш от това. Ти си се разкрил пред друг човек, а тя се е разкрила пред теб, така че сега всеки от вас може да мисли като другия, да бъдете съпричастни един към друг, да се свързвате на по-дълбоко ниво. Тази свързаност не само укрепява дадени отношения, но и ви дава неоценима емоционална подкрепа и утеха в моменти на изключителен стрес и несигурност, през каквито двамата минавате в момента. Хубаво е да си на една и съща честота с някого, нали?

Монк се размърда неловко на мястото си, неспособен да се настани удобно.

— Това намалява обясненията, които трябва да направя.

— На вас ви харесва да обяснявате — казах.

— Харесва ми да бъда разбиран — каза той, като се размърда отново. — Има разлика.

— А, сега вече стигаме донякъде — д-р Бел потри ръце. — Е, какво е чувството да имаш някого, който те разбира, Ейдриън?

— Сякаш не съм толкова сам.

— Но вие не сте сам — казах. — Имате мен, капитан Стотълмайер, лейтенант Дишър, брат ви Амброуз.

— И би могъл да имаш в живота си много повече хора, ако използваш онова, което научи от това преживяване — каза д-р Бел. — Приятелствата се градят върху взаимни интереси и споделена близост.

Пялото тяло на Монк се присви от ужас.

— Разбираш ме погрешно, Ейдриън — продължи д-р Бел. — Не говоря за физическа близост. Имам предвид споделянето на лична информация за теб — твоето минало, надеждите ти и страховете ти.

— Информацията за страховете ми е на разположение на всеки, който се интересува. Изброени са подробно в десет тома, без да се включва индексът. Давам копия на всичките си приятели.

— Това е един от начините да го направиш. Предлагам по-личен подход. Ако си позволиш да бъдеш толкова открит с другите, колкото си бил с Натали, сигурен съм, ще откриеш, че тя не е единственият човек, който може да бъде на една и съща вълна с теб.

Монк се присви в рязка конвулсия, сякаш поразен от електрошок. Наклони глава на една страна, после на друга, изопна плещи и седна с изправен гръб в стола си, взирайки се в нищото и същевременно — във всичко.

Погледнах д-р Бел.

— Как тълкувате това?

— Това е силна реакция към нещо, но не знам какво означава.

— Аз — да. — Знаех, че това означаваше, че всичко ще се промени към по-добро.

— Ето, виждаш ли, Ейдриън. Още един пример за споделена близост. — Д-р Бел се усмихна, очевидно доволен от развоя на събитията. — Е, Натали, какво ти подсказва езикът на тялото му?

— Господин Монк току-що проумя как Боб Сийбс е излязъл от къщата си и е убил Ръсел Хаксби, Линкълн Кловис и Дънкан Дърн.

Д-р Бел погледна Монк.

— Права ли е?

Монк кимна.

— Той е извършителят и мога да го докажа.

— Е — каза д-р Бел, като плесна с ръце, — мисля, че това се брои за още един пробив. Какъв великолепен сеанс!

— Ако ви е харесал толкова много, едва ли ви се струва правилно да ви плащам за него — каза Монк. — Би трябвало да е безплатен.

— Как стигна до този извод? — попита д-р Бел.

— При това, което ви плащам, ако на някого би трябвало да му е забавно, това трябва да съм аз, а аз не се забавлявам.