Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (29)

28. Г-н Монк разбива перфектното алиби

Капитан Стотълмайер изглеждаше, сякаш го боли нещо. Правеше гримаси и разтриваше челото си.

Автомивката беше отцепена, полицаите вземаха показания от свидетели, а криминалистите, които бяха взели дрехите на Монк, сега оглеждаха мерцедеса на Ана Сийбс и каквото беше останало от моя „Буик Люцерн“, който сега беше накъдрен като италиански макарон.

Монк носеше памучен тренировъчен екип с логото на Полицейското управление на Сан Франциско, който беше отказвал да сложи, докато Стотълмайер го увери, че само защото буквалното му име е „екип за потене“, не значи, че в процеса на изработване към дрехата се добавя пот. Накрая Монк се преоблече в стерилната среда на микробуса на криминалистите.

Дишър разговаряше с Ана Сийбс, като дращеше бясно в бележника си, за да не изостава от бързия й говор и цветистите й ругатни.

— Тя защо не е с белезници? — попита Монк.

— Защото не съм напълно сигурен кой е виновен тук — каза Стотълмайер.

— Тя се опита да ни убие — казах.

— Беше самоотбрана — изсъска Ана и тръгна с гневни отсечени крачки към нас. Дишър се втурна да я настигне.

— О, я стига — казах. — Не бяхте в никаква опасност.

— Не бях, друг път — рече Ана, като насочи сгърчен, облечен в бяла ръкавица пръст към Монк. — Този луд човек ме последва дотук от къщата ми. В мига, щом спрях колата си, той изтича до вратата ми, заблъска с юмруци по прозореца и настоя да изляза. Затова влязох в автомивката, за да се измъкна, а този психар се хвърли върху предния капак, като се взираше в мен през цялото време с онзи разкривен, безумен поглед, какъвто имат серийните убийци.

— Познавам това изражение — каза Дишър. — Нещо такова е.

Той сбърчи чело, изду ноздри и се озъби. На мен ми заприлича повече на изражение като при жесток запек, отколкото на въплъщение на злото.

— Когато неговата помощничка препречи изхода с колата си — Ана посочи към мен, — бях сигурна, че това е засада и че животът ми е в опасност. Затова се обадих на полицията.

— Много хитър ход, за да отхвърлите подозрението от себе си — отбеляза Монк. — Но се провали.

— Подозрение в какво? — попита тя.

— Отричате ли, че дойдохте тук да отмиете мръсотията от колата си?

— Разбира се, че не отричам. Докарах колата си на автомивката, за да я измия. Автомивките не са ли за това — да си измиете колата? Не бях наясно, че това е престъпление.

— Такова е, когато мръсотията е доказателства. Криминалистите ще потвърдят, че птичите курешки и петна от плодчета по колата ви са на един ден, и са от парка „Голдън Гейт“, където Дънкан Дърн е бил удушен вчера. Това доказва, че сте били там.

— Както често съм, заедно с хиляди други жители на Сан Франциско, но не съм убила Дънкан Дърн — тя си свали ръкавиците и ни показа разкривените си от артрит ръце. — Ако бях способна да удуша някого, което за жалост не е така, щях да ви удуша точно в тази минута.

Стотълмайер имаше вид, сякаш също се изкушаваше.

— Вярно ли е, Монк? Наистина ли си я последвал дотук, удрял си по прозореца й и си скочил върху стъклото на колата й?

— Да.

— Защо?

— За да предпазя мръсотията — отвърна Монк.

Стотълмайер се втренчи слисано в него.

— Правилно ли те чух? Да не би току-що да каза „да предпазя мръсотията“?

— Тази мръсотия доказва, че тази кола е била в парка „Голдън Гейт“ вчера. Ще откриете в колата също така косми от далматинско куче и борови иглички, които доказват, че тя е била също и в дома на Линкълн Кловис и задния двор на Ръсел Хаксби.

— Разбира се, че съм, ненормалник такъв. И двамата работеха с Боб от години и бяха скъпи приятели. Или поне ги мислехме за такива, докато не измамиха всички клиенти на Боб и натопиха него за престъпленията си.

Стотълмайер си пое дълбоко дъх и се обърна към мен с изражение, доста подобно на онова, което Дишър демонстрира по-рано.

— Мога ли да поговоря с теб насаме за минутка?

Беше не толкова молба, колкото заповед. Последвах Стотълмайер до автомивката, така че да не ни чуват Монк, Дишър и Ана Сийбс.

— Ейдриън Монк се е хвърлил върху мръсна кола, за да попречи тя да бъде почистена — рече Стотълмайер. — Ако това направо не ти крещи, че напълно си е изгубил ума, нищо друго няма да успее.

— Господин Монк знае какво прави. Всичко това е част от хитрия му план.

— Забравяш с кого разговаряш, Натали. Познавам Монк от много по-отдавна, отколкото ти. Нямаш представа какво прави, а той също няма.

— Изгражда случая.

— Няма случай. Сделката пропадна.

— Не можете да направите това — казах. — Той разкри убийствата.

— Не мога да го подкрепям след това. Всеки разумен човек, намерил се в положението на Ана Сийбс днес, би направил същото като нея.

— Господин Монк ви каза защо скочи върху колата й.

— И това е безумно — каза Стотълмайер. — Тя е права. Курешките по колата й и кучешките косми в нея не доказват абсолютно нищо. Той току-що изгуби всичкото доверие, с което все още разполагаше от наша страна или от страна на федералните.

— В такъв случай забравете сделката. Все още трябва да заведете господин Монк да се изправи лице в лице с Боб Сийбс и да изложи случая.

— Защо бих искал да правя това?

— Защото ако господин Монк е прав, Боб Сийбс е убил трима души и е дяволски близо до това, да се измъкне безнаказано. Но ако господин Монк греши, можете да го отстраните от разследването и от всякаква бъдеща полицейска работа, без да изпитвате остатъчна вина или съмнения по въпроса.

— Какво те кара да мислиш, че бих почувствал именно това?

— Защото знаете, че разкриването на престъпления е това, за което господин Монк е роден, и че никога преди не е грешил, когато става дума за убийство. Знам, че днес звучи откачено, но накрая всичко винаги придобива смисъл.

— Това може да е онзи път, в който няма да се случи.

— Може би — рекох. — Но няма да узнаем, докато не приключи. Можете ли да се примирите да не узнаете?

За пореден път Монк настоя да сложи гащеризон като онези на криминалистите, ръкавици и найлонови калъфи върху обувките, преди да влезе в къщата на Боб Сийбс. Донесе със себе си и купчината си с вестници, но едва след като внимателно беше събрал късчетата разбити стъкла от автомобилната катастрофа.

Стотълмайер откара мен и Монк до къщата, докато Дишър откара Ана, която отказа да пътува в една и съща кола с нас — което чудесно ме устройваше. Аз също не исках да бъда близо до нея. Фактът, че беше съсипала колата ми, и мисълта какво щеше да ми струва това, едва започваше да прониква в съзнанието ми.

Всички отидохме до входната врата на къщата на семейство Сийбс заедно, предизвиквайки буен интерес от страна на фотографите от пресата.

Боб ни посрещна на вратата по поло фланелка, къси панталони и кожени сандали: проследяващото устройство на глезена му бе ясно изложено на показ пред медиите. Той и съпругата му драматично се прегърнаха, сякаш и двамата бяха оцелели след мъчително преживяване и дълга раздяла. Беше чудесно представление.

Влязохме в къщата и Сийбс затръшна входната врата, незабавно нахвърляйки се върху Стотълмайер.

— Как може да водите Монк в къщата ми, след като той брутално нападна жена ми? Тя едва оцеля. Защо той не е зад решетките, където му е мястото?

— Защо вие не сте? — попитах.

— Настоявам за обяснение — каза Боб, пренебрегвайки забележката ми.

Стотълмайер хвърли поглед към Монк.

— Давай.

— Убили сте Ръсел Хаксби, Линкълн Кловис и Дънкан Дърн — каза Монк. — И мога да го докажа.

— О, Господи, не пак това безумие. Аз съм под домашен арест. Към крака ми е прикрепено проследяващо устройство, а къщата ми е денонощно обкръжена от глутница репортери. Защо още слушате бълнуванията на този безумец?

Боб ни обърна гръб и влезе гневно в дневната, със забележителния й изглед към залива. Бях сигурна, че завесите на прозореца бяха разтворени заради фотографите отвън. Той щеше да направи всичко възможно, за да използва инцидента на автомивката за своя облага пред медиите, за да представи себе си и съпругата си като жертви.

— Прав сте, с изключение на частта за бълнуващия безумец — каза Монк, когато последвахме Боб в дневната. — Проследяващото устройство е напълно защитено срещу фалшифициране и не сте можели да излезете през тази врата, без да ви видят.

— Значи казваш, че убийствата са извършени от жена му и че го е направила за него — запита Дишър.

Монк поклати глава:

— Не, не казвам това. Начинът, по който са били убити, изключва този вариант. Ана не би могла да ги убие, не и с разкривените си от артрит ръце. Боб е убиецът.

— Тогава как съм го направил, Монк? — попита Боб. — Телепортиране? Астрална проекция? Или може би просто съм ги призовал със силата на волята си да умрат и те са умрели.

— За мен ключът към разкриването как сте го извършили, беше да приема два факта — проследяващото устройство на глезена ви не подлежеше на фалшифициране, а съпругата ви е физически неспособна да е убиецът. И това обяснява всичко.

— Нима? — каза Дишър.

— Защо според теб Боб вечно носи къси панталони и все застава пред панорамния прозорец така, че да излага на показ проследяващото си устройство?

Дишър сви рамене.

— За да напомни на всички, че носи неподлежащо на фалшифициране проследяващо устройство — каза Монк. — Защо според теб Линкълн Кловис беше обесен, а Дънкан Дърн — удушен, когато е имало толкова много други по-ефективни начини да ги убие?

Дишър отново сви рамене.

— За да изключи жена си като заподозряна в убийствата — каза Монк. — Но тази арогантност го провали.

— Бръщолевите безсмислици — каза Боб, — но предполагам, че това трябва да се очаква от един лунатик.

Ана отиде до съпруга си и обви ръка около него.

— Наистина ли трябва да бъдем подложени на още от тези безсмислени дрънканици?

— Не преди да го изслушаме — каза капитанът. — Но би било хубаво, ако просто минеш към същината, Монк.

— Ето какво се е случило…

В мига, щом Монк каза тези магически думи, сърцето ми запрепуска и не можах да сдържа усмивката си. Изрече го с такава увереност и задоволство, та не се съмнявах, че всичко ще си пасне, че равновесието ще бъде възстановено и неприятностите ни ще приключат.

Монк обясни, че Сийбс знаел, че схемата му за измама е на ръба да рухне и да бъде неизбежно разкрита, цели дни, може би седмици, преди да се случи, защото толкова много хора изтегляли парите си, а той нямал нужните средства в брой да покрие всичките суми. Сийбс знаел също и че щял да бъде обречен, ако Хаксби, Кловис и Дърн станели свидетели на правителството. Единствената му надежда за свобода или по-леки обвинения била да им попречи да проговорят, а не можел да го стори от килия в затвора.

— Затова сте накарали адвоката си да се пребори за домашен арест вместо изпращане в затвора преди процеса. Той убедил съдийката, че няма риск да избягате, и че с „Triax XG7 8210“, най-надеждното проследяващо устройство на Земята, прикрепено към глезена ви, не можете да избягате никъде — каза Монк. — Съдийката се съгласила, а и аргументът на вашия адвокат толкова я убедил, че специално наредила полицията да използва върху вас „Triax XG7 8210“. Онова, което не знаела, било, че причината адвокатът ви да настоява толкова пламенно за този конкретен модел била, че вече сте си били купили такова устройство няколко седмици по-рано.

— Каква полза би имал от това? — попита Стотълмайер. — Ние доставихме устройството и го поставихме на глезена му. Не е имало начин да успее да го замени със собственото си фалшифицирано проследяващо устройство, без да бъде засечен.

— Допълнителното устройство не е било за него — каза Монк. — Било за жена му. Калибрирал нейното устройство така, че излъчвало същия уникален сигнал като онова на глезена му.

Сега разбрах защо всичко се беше наместило в ума на Монк по време на сеанса му с д-р Бел.

— Били са на една и съща честота — казах.

— Точно. Всеки път, когато той искал да се измъкне от къщата, тя прикрепвала устройството към глезена си и го активирала. Така той можел да блокира сигнала на собственото си проследяващо устройство, без нарушението да бъде засечено от полицията.

— Значи Ана е била тази, която си е била у дома и е пиела, докато съпругът й е бил навън, убивайки Линкълн Кловис — казах. — Не са имали представа, че устройството „Triax XG7 8210“ отчита и консумацията на алкохол. Тази грешка едва не провалила всичко.

— Провали го — каза Монк. — Просто ми отне повече време, отколкото ми се искаше, за да разгадая всичко.

Погледнах съпрузите Сийбс. Сега Боб и Ана се бяха вкопчили още по-здраво един в друг и изглеждаха малко бледи. И аз щях да изглеждам така, ако ме заплашваше смъртно наказание. Тази перспектива вероятно караше една възможна стогодишна затворническа присъда за финансови престъпления да изглежда привлекателна в сравнение с това.

— Това не обяснява как Боб е успявал да влиза и излиза от къщата, без да го видят — каза Дишър. — Намерихте ли тайния тунел?

— На Боб не му е трябвал тунел — каза Монк. — Излизал е направо през предната врата.

— Щял е да бъде забелязан — каза Стотълмайер.

— Бил е — каза Монк и вдигна един от вестниците си, на който се виждаше снимка на Ана Сийбс, която излизаше от къщата, екипирана с огромна шапка, големи слънчеви очила и ръкавици. — Боб е излизал преоблечен като жена си.

Причината, поради която Ана излизала от къщата всеки божи ден — обясни Монк — била, че така това щяло да се превърне в нещо рутинно и обичайно, пресата щяла да свикне с това и никой вече нямало да се занимава с нейните влизания и излизания или да си прави труда да я следи.

— Онези пришки по обхванатите му от гнусна зараза крака не са от нападналите го гъбички, а от това, че носи женски обувки — каза Монк. — Или е носел тези на жена си, или тя му е купила същия, малко по-голям чифт.

— Не можете да докажете нищо от това — каза Боб.

— Вие сте малко по-висок от Ана, но когато носите токчета, тази разлика във височината е съществено по-голяма. — Монк сложи няколко вестника върху масичката за кафе. — Привидно, всяка от тези снимки показва как Ана Сийбс излиза от къщата по различно време. И на трите снимки тя носи едни и същи обувки, но само на две от тях е със същата височина спрямо прозорците, покрай които минава. — Монк посочи една от снимките — На тази тя е определено по-висока. Как е възможно това, ако носи едни и същи обувки?

— Очевидно е оптическа илюзия, създадена от ъгъла на камерата — каза Ана.

— Това може и да е илюзия, но заповедта за обиск, която ще издействам, със сигурност няма да е — каза Стотълмайер — и съм сигурен, че допълнителното проследяващо устройство „Triax XG7 8210“ и допълнителният чифт дамски обувки, които ще намерим, също няма да са илюзии.

Монк пристъпи към Сийбс и го погледна право в очите.

— Свършен си, Боб. Единственото положително нещо в падението ти е предупреждението, което то ще изпрати към другите за поколения напред: Ето какво може да се случи, когато не се грижиш добре за хигиената на краката си.

 

 

Докато Дишър арестуваше Боб и Ана Сийбс и им четеше правата, Стотълмайер се обади на един съдия, за да издейства заповед за обиск, обясни ситуацията и незабавно получи нужното разрешение за действие.

Щом чуха това, Боб и Ана настояха да се срещнат с адвоката си. Знаеха, че с тях е свършено. Сигурна съм, че Боб вече обмисляше плюсовете и минусите на „защитата от крачни гъбички в мозъка“. Нямаше много други възможности, които би могъл да пробва.

Капитанът повика екип криминалисти да извършат обиска, проведе още един разговор, после махна на двама ни да дойдем при него.

— Пипнали сме Сийбс и за трите убийства и той го знае — каза Стотълмайер. — Мисля, че ще протече точно както предвиди Натали. Той ще се признае за виновен в схемата за финансова измама и ще ни предаде всички пари, което е скрил, в замяна на отпадане на смъртното наказание и проява на известно снизхождение към жена му.

— Определено се надявам — каза Монк. — Отчаяно се нуждая от това, което мога да си върна от спестяванията на живота си.

— Мисля, че мога да облекча някои от финансовите ти проблеми — Стотълмайер извади от джоба на сакото си сгънат лист хартия и му го подаде. — Това е договорът ти, Монк, подписан от кмета и шефа на полицията.

— Значи в крайна сметка ще го спазите? — попитах.

— Монк спази своята част от сделката и ние ще спазим нашата. Това е тригодишен консултантски договор, според който може да бъде освободен във всеки момент, влизащ в сила незабавно и подписан със задна дата от деня, когато го освободихме. Освен това градският прокурор няма да остави хазяина на Монк на мира и ще го сплаши, за да отмени изхвърлянето на Монк от квартирата. И дори ще подам полицейски рапорт за инцидента в автомивката, който можеш да представиш на застрахователната си компания, така че да не носиш отговорност за щетите по колата си.

— Ооо! Това е чудесно — казах. — Благодаря, капитане.

— Това е най-малкото, което мога да направя — Стотълмайер подаде ръка на Монк. — Съжалявам за всичко. Надявам се, че можеш да ми простиш.

Стиснаха си ръцете.

— Няма за какво да се извинявате, капитане. Вършехте си работата.

— Можех да покажа много повече вяра в теб — рече капитанът. — Като Натали.

— На нея й се налага — отвърна Монк. — Тя работи за мен.

— Аз съм твой приятел, Монк. А приятелите се поддържат помежду си в добри и лоши времена, независимо от всичко.

— Вие ме подкрепихте.

Стотълмайер поклати глава.

— Разигравах те и не ти оказах подкрепата, от която имаше нужда. Поставих работата пред приятелството ни, а това не беше правилно.

— След като Труди загина, претърпях пълен срив. Изхвърлиха ме от полицията. Никой не искаше да има нищо общо с мен. Но ти не се отдръпна. Никога не ме изостави. Свърза се с всички, които ти дължаха услуги, и се пребори, за да уредиш назначаването ми като консултант към полицията. Ти ме спаси, Лилънд.

— Този път не успях.

Монк сви рамене.

— Ще го направиш следващия път.

— Обещавам — каза Стотълмайер и понечи да си тръгне, когато сякаш му хрумна нещо: — Между другото, онова обаждане беше от районния прокурор. Заседателите са оповестили решението си по процеса срещу Могридж.

— Вече? — попитах.

— Заседавали са само трийсет минути, без да се брои единият час, който им е трябвал за един последен обяд на разноски на града. Заседателите обявили кучия син за виновен по всички точки от обвинението. Така че днес е печеливш ден за добрите момчета навсякъде.

— Да, така е — казах.

— Това вещае добре за бъдещето — каза той.

— Бъдещето никога не вещае нищо добро — каза Монк. — Винаги можете да сте сигурни, че ви очакват разочарование и нещастие.

— Радвам се да видя, че отново си се върнал към старата си жизнерадостна същност — капитанът тупна Монк по гърба и отиде да се съветва с Дишър.

— Гордея се с вас, господин Монк.

— За какво? — попита той.

— Задето бяхте така мил и опрощаващ към капитан Стотълмайер. Едва ли ви е било лесно след всичко, което преживяхте тази седмица.

— Той ми е шеф. На това му викат подмазване — рече Монк. — Трябва да пробваш някой път.

Усмихнах му се.

— Какво мислите, че правя точно сега?