Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (18)

17. Г-н Монк се нанася

Не мога да кажа, че почувствах съжаление след инцидента, защото мислех всяка дума, която изрекох, и освен това бях права, но наистина изпитвах известна вина. Монк имаше психологическо разстройство и през повечето време не можеше да предотврати начина, по който се държеше. Като му крещях и го мушках, нямаше да променя това. Всичко, което бях успяла да направя, беше да го нараня и да направя така, че самата аз да се почувствам по-добре за няколко мимолетни секунди.

Догоних го, докато маршируваше надолу по улицата.

— Къде отивате?

— Вкъщи.

— Вървите в грешната посока — казах. Той се завъртя и тръгна в противоположната посока. — Освен това е на мили оттук.

— Какво ти пука?

— Не се дръжте така, господин Монк.

— О, значи няма проблем ти да ми казваш как де се държа, но е грешно аз да го правя.

— Не казах това.

— Ти виждаш света по един начин, а аз го виждам по друг. Твоят начин е правилен, моят е грешен. Даде това да се разбере пределно ясно. Това, което не разбирам, е защо си още тук.

— Защото ме е грижа за вас.

— Вече не ти плащам, за да те е грижа за мен, така че не ти се налага. Ясно даде да се разбере и това.

Сграбчих го за ръката над лакътя.

— Не съм казала това, господин Монк. Това, което исках да кажа, е, че мога да бъда по-честна с вас сега, когато не сте ми работодател.

— Какъв съм късметлия — той рязко освободи ръката си и замарширува нататък.

Забързах отново след него.

— Приятелите са откровени един с друг особено когато са наранени и изпитват болка. Е, мен ме боли.

— Теб? Ти пък за какво има да си наранена? Не си изгубила работата си.

— Да, изгубих я.

— Не си разорена.

— Да, съм.

— Не умираш от жажда.

— Вие нямате дете, което да издържате.

— Имам да издържам теб и твоето дете — каза Монк. — А сега не мога.

Това ме порази силно. Никога преди не бях мислила за това по този начин.

— Наистина ли мислите за нас така? Като семейство, което трябва да издържате?

— Знам, че преживявате главно с чека от заплатата, която ти давам. Уплашен съм, Натали, за всички ни.

— Също и аз, господин Монк.

— Не, не, не разбираш. Не говоря за непрестанния, задушаващ, потискащ страх, който изпитвам още от мига на зачеването си, а за наистина ново ниво на ужас.

— Аз също.

— Наистина ли? — попита Монк.

— Аз съм самотен родител с дъщеря тийнейджърка, която трябва да отглеждам и да изпратя в колежа, но нямам доход, нито спестявания и никакви перспективи за работа. Ако не намеря изход от това, накрая може да изгубя къщата си, едно от малкото останали ми неща, които споделяхме с Мич, преди да загине.

— Няма надежда — каза той.

— Това е позитивна нагласа.

— Ако приемеш, че няма надежда, а такава няма, тогава, когато всичко неизбежно стане много по-лошо, а то ще стане, то няма да е придружено от смазващо разочарование, а това е облекчение. По-добре ли се чувстваш сега?

— Всъщност не.

— Хубаво — каза той. — Сега си подготвена за онова, което ще дойде.

— Какъв ужасен начин да вървиш през живота.

— Това е животът — каза той. — Един ужас след друг, последвани от отчаяние.

Вървяхме един до друг към колата ми. Той разтриваше гърдите си, където го бях смушкала няколко пъти.

— Мисля, че ми счупи гръдната кост.

— Не мисля така, господин Монк — стигнахме до колата и аз отключих вратите.

— Ще разберем със сигурност, когато белите ми дробове колабират.

— Ако обезводняването не ви убие първо.

Обърнах му гръб, преди да види усмивката ми, и заобиколих колата, за да отида до шофьорското място.

Бяхме се сдобрили.

 

 

Спрях колата си на бордюра пред апартамента му. Той отвори вратата и хвърли поглед към мен, преди да излезе.

— Ще те видя ли утре?

Това беше добър въпрос. Не работех за него и още не си бяхме уредили друга работа. Всъщност нямах причина да бъда пред вратата му рано сутринта. Всъщност нямах причина да го виждам изобщо. Освен че той имаше нужда от мен. Но аз имах нужда от малко пространство, от известно време да си проясня мислите и да измисля какво ще правя.

— Да видим как ще тръгне — казах.

— Какво значи това?

— Да видим какво ще се случи.

Той наклони глава:

— Все още не разбирам.

— Утре може да се видим, а може и да не се видим. Зависи как ще се развият събитията.

— Какви събития?

— Още не знам. Точно затова ще трябва да почакаме да видим как ще се развие положението и какво ще се случи.

— Откъде знаеш, че ще има каквито и да било събития или случки? И какви събития или случки може да има, които ще определят дали ще те видя или не?

— Точно това ще открием.

— Ти си в делириум — заяви той.

— Ще ви се обадя, господин Монк.

— Кога?

— По някое време.

— Не мога да се справя с цялата тази несигурност.

— Нито пък аз. Затова имам нужда от малко време за себе си, да подредя всичко в ума си и да измисля някакъв план.

— Аз имам план — каза той.

— Какъв е?

— Идваш в апартамента ми утре и се заемаме с работа, както обикновено.

— Но ние сме без работа.

Той поклати глава:

— Аз съм в бизнеса. Аз целият съм бизнес. Има много дела, които трябва да свърша. Имам списъци с дела за вършене. Аз съм въплъщение на деловитостта.

— Тогава ще имате много неща, които да ви държат зает — казах. — Лека нощ, господин Монк.

Пресегнах се, затворих вратата му и потеглих. Хвърлих поглед в огледалото си за обратно виждане и го видях да стои на бордюра, загледан унило след мен.

Трябваше да устоя на силния, саморазрушителен порив да направя обратен завой, да спра до него и да му обещая да съм пред вратата му възможно най-рано сутринта.

Горда съм да кажа, че събрах цялата сила на волята си и успях да устоя на порива. Прибрах се право вкъщи, седнах на кухненската маса с Джули, извадих голяма кутия сладолед от фризера и го нападнахме с лъжици, докато й разказвах за вечерта си.

Можеше да довършим цялата опаковка, ако на предната врата не се беше почукало.

Отидох до вратата, надникнах в шпионката и видях Монк, застанал на площадката, докато зад него потегляше едно такси.

Изпъшках и облегнах глава на вратата.

— Господин Монк е, нали? — попита Джули.

— Как разбра?

— Издаде стона „Монк“ — каза тя.

— Имам стон „Монк“?

— Всеки, който го познава, има такъв — каза тя.

Въздъхнах и отворих вратата.

— Какво правите тук, господин Монк?

— Трябва да остана при теб — каза Монк, подмина ме и влезе в къщата, без да чака покана.

— Наистина не можете да се справите с несигурността, нали?

Монк влезе в кухнята и застана до Джули.

— Значи те виждам да ядеш сладолед с лъжица направо от кутията.

— Така обичаме да го ядем — каза тя.

— Двете едновременно?

— Така трябва само да изплакнем две лъжици, вместо да мием две купички.

Той се втренчи в нея.

— Не може да останете, господин Монк — казах.

— Защо да си давате труд да ползвате лъжици? Може просто да използвате пръстите си и да не ви се налага да миете абсолютно нищо. Можете да си оближете пръстите, за да ги почистите. Но пък защо да правите дори и това?

— Не ме слушате, господин Монк.

— Защо са ви притрябвали дрехи? Или къща? Защо направо не вземете да заживеете на някое дърво и да се храните с банани? Нищо чудно, че не виждате нищо лошо в пицата.

— Какво й е лошото на пицата? — попита Джули.

— Бедно момиче — рече Монк. — Все едно си расла в пустошта.

— Господин Монк — казах, — ще ви откарам в дома ви.

— Вече нямам такъв — каза Монк. — Но може би това е новата ми мисия в живота, да се нанеса тук и да спася и двете ви от самите вас, преди да е твърде късно.

— О, Господи, не — каза Джули.

Накарах я да замълчи с поглед и се обърнах към Монк:

— Не може да живеете с нас само защото сте без работа и не знаете със сигурност точно кога ще ме видите пак.

— Не затова съм тук — каза той.

— Тогава каква е причината?

— Нямам дом.

— Какво значи това?

— Значи, че е самотен и му липсваш — поясни Джули. — Просто не може да го изрече.

— Разделихме се само преди трийсет минути — казах.

— Хазяинът е сменил всички ключалки на апартамента ми и е залепил на вратата ми заповед за изхвърляне — Монк бръкна в сакото си и ми подаде един плик. — Виж сама.

Отворих плика и прегледах писмото. Беше от адвоката на хазяина му и беше написано с всевъзможни правни термини. Основният му смисъл беше, че наемът на Монк не е плащан от деветдесет дни, в нарушение на договора му за наем, и че няма да бъде допуснат отново в дома си, докато просроченият му наем не бъде платен.

— Нека позная — казах. — Боб Сийбс ви е плащал наема. Или поне се е предполагало да го прави.

Монк кимна:

— Сийбс очевидно е пренебрегвал предупредителните съобщения от хазяина ми.

— Защо хазяинът ви не е дошъл направо при вас? — попита Джули.

— Един вид съм му забранил да говори с мен или да стъпва в апартамента ми.

— Един вид? — попита Джули.

— Липсва му един зъб. Непоносимо ми е да го гледам. Щом го замени, можем да говорим.

— Не е ли могъл да ви се обади? — попита Джули. Монк поклати глава:

— Не му позволявам да прави и това.

— Защо? — попита Джули.

— Защото зъбът пак си липсва. Ще го виждам мислено и ще чувам как въздухът се движи през чудовищната празнина в лицето му.

— Добре, защо не е можел да ви напише лична бележка? — попита Джули.

— Не бих могъл да прочета бележка от човек с липсващ зъб — каза Монк. — Непременно ще има думи, от които липсват важни букви.

— Значи сега той ви мрази — казах. — И това е бил шансът му най-после да се отърве от вас.

— Би било по-лесно просто да си сложи зъб — каза Монк. — Сега трябва да се нанеса при вас. Но това е жертва, която съм готов да предприема, за да цивилизовам и двете ви. Може да не е твърде късно.

Джули ме стрелна с отчаян поглед. Но не беше нужно. Аз също не исках Монк да се нанася.

— Знам, че сте в беда и не можете да си позволите хотел, но не може да останете тук.

— Защо не? Оставал съм преди.

Точно затова не можеше. Беше отседнал за кратко при нас преди няколко години, когато пръскаха апартамента му против термити, и си беше жив ад. Бях подложена на достатъчно напрежение и без да приютявам и Монк под покрива си.

— Защото Джули и аз пием мляко направо от кутията и се храним с ръце — казах.

— Само още една причина, поради която се нуждаете от мен тук — каза Монк.

— В цикъл съм — каза Джули.

— И аз — казах.

— Също и женският ми хамстер — добави Джули за по-сигурно. Хамстерът й беше умрял преди години, но Монк не знаеше това.

Той трепна и отстъпи назад от двете ни, сякаш менструацията беше заразна.

— Какво ще правя? — каза. — Къде ще отида?

— Какво ще кажете да отседнете при брат си, Амброуз? — предложих.

— Няма начин — каза той. — Последното, което ми е нужно точно сега, е да живея под един и същи покрив с луд човек.

Знаех как се чувстваше Монк. Бяхме в ужасна каша, а вариантите ни свършваха. И тогава се сетих защо бяхме в тази гадна ситуация и разбрах къде можеше да отседне Монк.

— Не се тревожете, господин Монк — казах, като си взех чантата и ключовете от колата. — Имам решение.

 

 

Беше твърде късно да купим на Монк комплект дрехи за преобличане от любимия му магазин за мъжко облекло, но не и твърде късно да вземем четка за зъби, малко тоалетни принадлежности, лизол, „Уиндекс“, белина, дезинфекционни кърпички, „Уандър Бред“ и други съществено важни за оцеляването неща от колониалния магазин в моя квартал.

Купихме бутилирана вода, защото дори Монк знаеше, че трябва да пие нещо (а за чешмяна вода и дума не можеше да става). Но той възнамеряваше първо да вземе изключителни мерки, за да пречисти водата и да пие възможно най-малко, за да намали шансовете си за разболяване.

Пристигнахме пред безличната, лишена от чар, четириетажна кооперация точно преди полунощ. Беше правоъгълна, измазана с гипс сграда от края на 90-те в един „преобразен“ ъгъл на района около „Мишън“, горе-долу по средата между „Сивик Сентър“ и полицейското управление.

Паркирах в червена зона и излязохме, всеки от нас — понесъл по една пазарска торба, и отидохме до вратата на фоайето. Натиснах продължително звънеца на домофона и съобщих коя съм, без да споменавам, че водя гост. Смятах, че в противен случай можеше изобщо да не влезем в сградата. Казах единствено, че въпросът е спешен.

Пуснаха ни да влезем и се изкачихме по двете стълбища до втория етаж.

Когато стигнахме до апартамента, капитан Лилънд Стотълмайер стоеше в рамката на отворената си врата, облечен в памучни панталони, тениска и кариран хавлиен халат, завързан хлабаво на кръста. Очевидно си беше легнал, когато се обадих.

— Не ми каза, че Монк е с теб — каза Стотълмайер.

— Опа. Това проблем ли е?

Стотълмайер хвърли поглед към Монк, после обратно към мен.

— Разбира се, че не, просто отбелязвах наблюдение. Какъв е спешният случай?

— Аз съм бездомен скитащ несретник — каза Монк.

— Хайде, влизайте — каза Стотълмайер, като отстъпи встрани и ни въведе в апартамента си.

Никога преди не се бях появявала в дома му без предизвестие. Всъщност беше едва третият път, в който идвах в дома му, откакто го беше купил преди няколко години, скоро след развода си. Беше избрал апартамента в кооперацията главно защото тогавашната му приятелка беше брокер по недвижими имоти и го беше харесала. Единственото, което всъщност го интересуваше, беше, че жилището е разположено близо до службата, продаваше се на цена, която можеше да си позволи, и имаше свободна стая, в която да отсядат синовете му през уикендите и ваканциите.

Апартаментът беше почти лишен от украса и цялото обзавеждане имаше много мъжествено излъчване. Предната врата се отваряше към малка всекидневна, в която най-изпъкващите мебели бяха канапе с тапицерия от изкуствена кожа, кресло с тапицерия от изкуствена кожа и масивен телевизор с конзола за видеоигри на „Нинтендо“, плейстейшън и дивиди плейър.

Кухнята беше отделена от дневната с плот, на който сложихме торбите си с покупки.

— Донесли сте нещо да се подкрепим? — попита капитанът.

— Провизии — каза Монк и започна да разопакова торбите.

— За какво? — попита Стотълмайер.

— За периода — каза Монк.

— На какво?

— Неговият престой — казах.

— Колко време очаквате да продължи този разговор?

— Само няколко минути — казах. — Но после аз си отивам вкъщи, а той се нанася при вас.

— По дяволите, не — заяви Стотълмайер.

И двамата наблюдавахме Монк, докато той извади една тенджера от кухненските шкафове на Стотълмайер, сложи я на печката и започна да налива в нея бутилирана вода, извръщайки лице, сякаш в тенджерата имаше канални отпадъци.

— Изхвърлили са го от жилището му, защото Боб Сийбс не му е платил наема — казах. — Има нужда от място, където да отседне, докато оправи нещата.

— Защо не може да отседне при теб?

— Защото имат кръвоизливи — обясни Монк.

— Моля? — каза Стотълмайер.

— Жените и хамстерът — каза Монк. — Не е безопасно.

Монк взе бутилката с белина, отвори я и изстиска две капки в тенджерата с вода.

— Ами брат ти? Той има голяма къща с много място.

— Къща, която не е напускал от близо трийсет години — каза Монк. — Знаете ли защо?

— Той страда от агорафобия — отвърна Стотълмайер.

— Което е натруфен начин да се каже, че е луд по зърнената закуска с шоколадов пълнеж „Какао Пъфс“. На вас как би ви харесало да сте затворен с откачалка?

Стотълмайер ме изгледа.

— Изобщо няма да ми хареса.

— Казахте, че ще бъдете насреща да помогнете на господин Монк, ако той има нужда от вас, капитане. Сега той се нуждае от вас.

Монк усили котлона под тенджерата с вода.

— Какво правиш? — попита го Стотълмайер.

— Беше твърде късно да купя таблетки за пречистване на водата, затова пречиствам водата сам. Би трябвало да е достатъчно безопасна, за да се изплакна с нея и може би — да отпия няколко глътки, след като я оставя да ври пет минути, оставя я да изстине, а после я прецедя през филтър за кафе.

Стотълмайер ми хвърли поглед:

— Монк пречиства бутилирана вода.

— Виждам това — казах.

— Тук е само от две минути и ето какво прави.

— Което доказва, че изобщо няма да ви затруднявам — каза Монк. — Мога да се грижа за себе си.

Стотълмайер разтри челото си и въздъхна:

— Добре, ето я сделката. Можеш да отседнеш при мен за два дни, докато си подредиш живота.

— Благодаря ти, Лилънд.

— Но — и това е едно голямо „но“ — няма да правя никакви промени в дома си или в начина си на живот, за да ти угодя. Разбираш ли?

— Не — каза Монк.

— Моят дом, моите правила — каза Стотълмайер.

— Може ли да видя копие?

— Копие на какво?

— Вашите правила — каза Монк.

— Нямам ги написани.

— Тогава как очаквате хората да ги спазват?

— В действителност има само едно правило. Или следвай моя път, или си хващай пътя. Не се опитвай да променяш нищо у мен или в дома ми. Аз съм който съм и не искам да ми намончваш жилището.

— Какво значи това? — Монк ме погледна, озадачен.

Свих рамене, сякаш аз също бях озадачена, но не бях. Знаех точно за какво говори Стотълмайер. Точно затова не исках Монк да отсяда при мен никога повече.

— Това, което казвам, е, че не искам да се разполагаш удобно — обясни Стотълмайер.

— Искате да ми е неудобно?

— Точно така, защото, ако ти е неудобно, тогава ще знам със сигурност, че не си намончил нищо. — Стотълмайер ни поведе по късия коридор към стаята за гости, където имаше две единични легла и бюро. — В тази стая отсядат моите момчета, когато са тук. Можеш да заемеш което легло искаш.

— Имате ли чисти чаршафи?

— Тези са чисти.

— Никога никой не е спал в тях?

— Не и откакто са изпрани.

Монк кимна.

— Имате ли чисти чаршафи?

— Ако ме питаш дали имам чисто нови, неотворени, вакуумирани чаршафи в оригиналната им опаковка, тогава отговорът е: не, нямам.

Монк кимна отново:

— Е, къде ще спя?

— Имаш избор между тези легла, канапето, разтегателното кресло, пода или тротоара.

Монк се обърна към мен и прошепна:

— Помощ.

Потупах го по гърба:

— Всичко ще бъде наред, господин Монк. Лека нощ.

Отидох до вратата. И Монк, и Стотълмайер забързаха след мен.

— По кое време ще се върнеш утре? — попита Монк.

— Не съм сигурна, че ще се връщам — отворих вратата и излязох в коридора.

Капитанът ме догони:

— Какво значи това?

— Ще видим как ще се развият нещата.

— Какви неща?

Вече бях водила този разговор веднъж тази вечер и нямаше да го водя отново. И Монк, и Стотълмайер можеха да поживеят без мен за известно време.

— Сладки сънища — казах, помахах му леко и заслизах по стълбището.