Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (23)

22. Г-н Монк си отива у дома

Викторианската къща в Тюксбъри, точно отвъд моста „Голдън Гейт“ в Марин Каунти, беше непроменена от времето, когато Монк израснал там с по-големия си брат Амброуз. Семейство Монк не обичат промените.

Амброуз беше точно толкова гениален като Монк и точно толкова объркан. Изкарваше си прехраната с писане на наръчници с инструкции, енциклопедии и учебници и можеше да ги рецитира изцяло по памет на дузина различни езици (включително драч, който се говори само от извънземни със слонски хоботи в култов научнофантастичен телевизионен сериал). Това го превръщаше в самопровъзгласил се експерт по кажи-речи всичко — нещо, което той с радост демонстрираше, щом му бъдеше дадена и най-малка възможност.

Беше също и страхотно сръчен, способен да върши сам всичко, свързано с електричество, водопроводни тръби и дърводелство, и да поправя домакински уреди (не вредеше фактът, че беше написал инструкциите за употреба за повечето от тях). Бях се мъкнала чак до Тюксбъри дузина пъти само за да го моля да ми поправи счупени блендери, сешоари, тостери и телефонни секретари.

Амброуз развил тези умения от необходимост, защото се страхуваше да излиза от къщата. За трийсет години беше излязъл само два пъти. Тази изолация означаваше, че има малко срещи на живо с хора. Почти никой не идваше да го вижда. По-голямата част от общуването му се провеждаше по телефона или чрез компютъра. Затова беше неумел и неопитен дори в най-елементарното социално общуване, особено с жени.

Но беше мил, изключително вежлив човек и въпреки недодялаността му аз го харесвах много. В много отношения той беше по-независим и самостоятелен от по-младия си брат, на когото се възхищаваше като на открит и откровен, поемащ рискове бунтар.

Да, знам, трудно е за вярване.

Амброуз сигурно ни беше чул да спираме с колата, защото входната му врата беше отворена и той стоеше на няколко стъпки назад от нея в сенките на антрето, сякаш иначе можеше случайно да бъде всмукан отвън на улицата.

Носеше обичайната си фланелена риза, закопчана на яката и маншетите, с пуловер от изкуствена материя отгоре, панталони от рипсено кадифе и чифт лъскави обувки „Хъш Пъпис“, вързани на спретнати, съвършени панделки.

— Натали, каква възхитителна изненада. Хайде, влизай — каза Амброуз, застанал вдървено като войник на пост. — И ти можеш да влезеш, Ейдриън.

— Благодаря ти, Амброуз — каза Монк, докато влизахме вътре.

Монк погледна в дневната и се намръщи. Покрай стените бяха подредени шкафове за папки и стаята беше претъпкана до пръсване с вестници и списания от около четирийсет години, спретнато подредени на купчини и изравнени в съвършени редици.

Знаех, че в шкафовете се съдържа всичката поща доставена някога в къщата, както и бележките за различните книги на Амброуз.

— Винаги си добре дошъл, Ейдриън. Тази къща е и твоя, макар че човек никога не би се досетил, като се има предвид колко рядко идваш на гости.

— Това вече не е моята къща — каза Монк. — Твоята е.

— Наша е — рече Амброуз. — В завещанието си мама я остави на двама ни.

— Но ти живееш тук.

— Нямам избор.

— Разбира се, че имаш — каза Монк. — Вратата е ей там. Всичко, което трябва да направиш, е да излезеш навън.

— Не всички са така безстрашни като теб — отбеляза Амброуз и бутна входната врата с крак, за да я затвори. Щом вратата беше затворена, цялото му тяло сякаш се отпусна, все едно се беше освободил от продължителна нервност. — Мога ли да ви предложа маршмелоу?

— Не, благодаря — казах.

— Сигурна ли си? През двехилядната година преди Христа те са били лакомство, запазено единствено за наслада на фараоните. Сега всички могат да ги ядат, когато поискат. Но аз ги пазя за специални случаи.

— Това не е специален случай — рече Монк.

— За мен е. Не се случва често да имам такива очарователни гостенки. — Амброуз ми се усмихна, после хвърли поглед към Монк. — И теб.

— Може би ще имаш повече посетители, ако се отървеш от целия този боклук. — Монк посочи вестниците и шкафовете за папки.

— Вероятно това е казал и Юлий Цезар, преди да опожари Александрийската библиотека. Предполагам, че ако стане на твоето, ще трябва да опразним и „Смитсониън“ — Амброуз обърна гръб на Монк и посвети вниманието си на мен. — Какво ще кажеш за една освежителна чаша леденостудена вода?

— Имаш вода? — изуми се Монк.

— Разбира се, че имам — каза Амброуз, все още отказвайки да погледне брат си. — Не мога да оцелея без нея. Никой не може.

— О, Боже мой, ти не си чул — каза Монк. — Страхувах се от това.

— За какво говориш? — попита Амброуз, като се обърна отново към Монк.

Монк си пое дълбоко дъх:

— Няма лесен начин да кажа това. Новината, която ще споделя, е шокираща и ще промени живота ти, така че се подготви. Вече няма „Съмит Крийк“. Край с нея. Ще умрем.

Амброуз се вгледа в брат си за един дълъг миг.

— Затова ли дойде чак дотук, за да ми кажеш това? Знаех, че „Съмит Крийк“ затъва, месеци преди да се случи.

— Знаел си? — попита Монк. — Откъде?

— Живея в къща, Ейдриън, не в пещера.

Амброуз пак обърна гръб на брат си и влезе в кухнята. Монк се втурна след него.

— Знаел си и не си ми казал?

— Ти си светски човек — каза Амброуз. — Предполагах, че знаеш.

— Не знаех — каза Монк. — Дойде като ужасна изненада.

Амброуз взе три чаши от един шкаф, сложи две тях на кухненската маса и една на плота до себе си.

— Нима не гледаш телевизия, не четеш вестници не сърфираш из Мрежата?

— Нямам толкова време за безделие като теб.

— Тогава, щом не си дошъл тук да ме предупредиш за водата, какво те доведе?

Монк седна на масата и положи ръце, с дланите надолу, върху нея. Седнах до него.

— Загубих водата си, работата си, спестяванията на живота си и дома си. Оказва се, че в крайна сметка не съм човек, оправдал големите надежди. Не съм подготвен за никакво призвание и не ставам за нищо. Затова се върнах, откъдето съм дошъл, в скромния си малък дом в блатата, за да потърся чисто легло, в което да спя, и покрив над главата си.

Вярно беше, че Монк бе преживял трагедия от мащаб, достоен за романите на Дикенс, но въпреки това мислех, че мъничко се увлича.

— Сега знаеш защо не излизам от къщата — каза Амброуз. — Определено имаш нужда от едно питие.

Той отвори хладилника, извади три бутилки вода „Фиджи“ и раздаде по една на всеки. Остана прав. Не съм сигурна дали стоеше прав от уважение към Монк, или имаше също такива фобии относно симетрията и четните числа като брат си и смяташе, че трима души на маса за четирима ще срутят баланса на вселената. Монк огледа бутилираната вода:

— Какво е това?

— Дъжд, паднал през девствените сапфирено сини небеса на недокоснатите планини на остров Вити Леву през 1515 г. и процедил се бавно през пластове кварц, базалт и пясъчник в подземна камера — каза Амброуз, — където останал запечатан и чист, докато бил извлечен и пленен в бутилката, която сега държиш в ръцете си.

Монк вдигна бутилката към светлината и облиза устни.

— Изглежда добре.

— Пий колкото искаш — Амброуз отвори бутилката си и я изля в една чаша. — Имам запас за десет години.

Напълних чашата си и отпих.

— Вкусна е. Мисля, че е дори по-хубава от „Съмит Крийк“.

Честно казано, за мен имаше вкус на чешмяна вода. Но може пък и тя да беше на петстотин години.

— Прекарах седмици в проучване на най-добрата алтернатива на „Съмит Крийк“ и намерих това — каза Амброуз.

Монк развинти капачката на бутилката си, затвори очи и предпазливо подуши водата.

— Уханието ми напомня за мама.

Амброуз кимна:

— И на мен. Точно тогава разбрах, че е подходяща.

Подуших водата си, но не долових никакво ухание.

Монк наля малко вода в чашата. Завъртя леко течността, вдигна чашата към светлината, като я оглеждаше за нечисти елементи, после отпи мъничка глътка.

Завъртя я в устата си, а после я преглътна с усилие, сякаш беше топка за голф, вместо глътка вода колкото чаена лъжичка.

Монк изчака за миг, сякаш очакваше някаква незабавна, неприятна физическа реакция. Когато не възникна такава, той отпи нова, по-голяма глътка и се усмихна на брат си.

— Ти ме спаси, Амброуз — каза Монк и очите му се насълзиха. Обърна се към мен и посочи очите си. — Това е вода „Фиджи“.

 

 

Прекарахме следващите няколко часа, като пиехме вода на петстотин години и ядяхме маршмелоу, сякаш бяхме фараоните на Марин Каунти.

Колкото повече вода пиеше Монк, толкова по-спокоен и приказлив ставаше. Разказа на Амброуз всичко за убийствата на Ръсел Хаксби и Линкълн Кловис.

Докато слушах, напълно се убедих, че Сийбс е виновен, и изгубих кураж, че има начин да го докажем, особено след като вече не бяхме дори далечно свързани с разследването. А ако се опитахме да душим наоколо, със сигурност щяхме да получим силен удар през ръцете от капитан Стотълмайер.

Монк завърши разказа си, като заяви настоятелно, че Боб Сийбс е убиецът и че резултатите, засечени от „Triax XG7 8210“, показващи наличие на алкохол, го доказват.

Амброуз кимна замислено и отпи от водата си.

— В теорията ти има сериозен недостатък, Ейдриън.

— Какъв? — попита Монк.

— Боб Сийбс не може да е извършил убийствата — отвърна Амброуз.

Монк пренебрегна довода с махване на ръка.

— Казваш това само защото носи GPS проследяващо устройство, а къщата му е обкръжена от репортери и полицаи.

— Може да има изход от къщата — каза Амброуз. — Но няма начин да победиш устройството „XG7 8210“.

— Откъде знаеш?

— Защото написах книгата за него. Е, във всеки случай — наръчник за употреба. Имам едно от устройствата горе.

— За да можеш да пишеш за него ли? — попитах. Той кимна.

— И защото обичам да го нося от време на време.

Отначало си помислих, че може би се шегува, но изражението на лицето му беше убийствено сериозно.

— Защо би искал да го носиш? — попита Монк. — Да не е, защото искаш хората да мислят, че има причина, поради която не можеш да излизаш от къщата?

— Нося го като предпазна мярка, така че никога да не се залутам навън.

— Как би станало това? — попита Монк.

— Ами ако някоя нощ стана сомнамбул, изляза случайно през входната врата и се събудя часове по-късно — Амброуз хвърли поглед през прозореца и потръпна — там навън?

— Това нещо, което сънуваш ли е? — попитах.

— Това е нещо, за което имам кошмари. — Амброуз отпи наведнъж голяма глътка вода, сякаш беше уиски.

Монк поклати глава.

— Това е просто глупаво. Кой ще дойде да те прибере, ако проследяващото ти устройство „XG 8210“ изпрати тревожен сигнал, че си излязъл от къщата?

Амброуз ми се усмихна:

— Нагласил съм го да се обади на Натали.

— Защо на мен? — попитах.

— Защото знам, че мога да разчитам на теб.

— Защо не на мен? — попита Монк. Амброуз погледна брат си.

— Ти ще се качиш ли в автомобил, ще ме намериш ли, където съм, и ще ме отведеш ли благополучно вкъщи?

— Разбира се, че да — каза Монк. — Щях да се обадя на Натали, тя щеше да ме вземе и щяхме да дойдем веднага.

— Аз не съм член на семейството ти — припомних му. — Какво те кара да мислиш, че можеш да разчиташ на мен?

— Защото Ейдриън разчита — каза той.

— Аз не разчитам на нея — каза Монк. — Аз я наемам на работа. Има разлика.

— Сега наета ли е от теб като твой служител? — попита Амброуз.

Монк се размърда в стола си.

— Да и не.

— Да и не? — каза Амброуз. — Как стават тия работи?

— Нямам търпение да чуя това — казах.

— Тя още работи за мен — каза Монк, — но не й плащам за това.

— Тогава според теб защо го прави, щом не й се плаща за това? — попита Амброуз.

— Защото това е висше призвание.

Амброуз поклати глава:

— Не е затова, Ейдриън.

Може би бях подценила Амброуз. Навярно той разбираше хората и отношенията повече, отколкото си мислех. Определено ги разбираше по-добре, отколкото по-младия му брат.

Амброуз ме погледна, но когато улових погледа му, той незабавно отмести очи, внезапно смутен.

— Имало е моменти, в които съм си представял какво би се случило, ако изляза насън от къщата и ти ме спасиш.

— Това също ли е един от кошмарите ти? — попитах.

Амброуз сви рамене:

— Това може да се определи като една от мечтите ми.