Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (12)

11. Г-н Монк и електрическото устройство против комари

Веднага щом излязохме от къщата на Сийбс, Монк взе от мен около дузина кърпички и затърка с тях ръцете, лицето и врата си.

— В мига щом този човек се озове в затвора — каза Монк, — тази къща трябва да бъде изгорена до основи, а пепелта — изпратена в открития космос.

— Само защото има гъбички по краката, така нареченото „атлетско стъпало“? — попита Дишър.

— Всеки атлет с такова стъпало би го отсякъл — Монк напъха мръсните кърпички в полиетиленова херметична торбичка, запечата я и ми я подаде, за да я изхвърля по-късно.

— Тогава вече няма да е кой знае какъв атлет — каза Стотълмайер. — Освен ако не спортува канадска борба.

— Или ядене на хотдог — каза Дишър.

— Боб Сийбс е убиецът — отсече Монк. — Няма спор относно това.

— Казваш това просто защото той ти отмъкна всичките пари, оскверни думата „чистя“ и има гъбички по стъпалата — каза капитанът.

— Разбира се, че да — каза Монк. — Какви доказателства още ви трябват?

— Обикновено обичаме да започнем с убийство.

— Заведете ме на местопрестъплението и ще докажа, че е убийство.

— Забравихте ли, че капитанът ви уволни? — казах. — Вече не работите като консултант към полицейското управление. Изобщо не работите. Разорен сте.

— Значи казваш, че разполагам с време в изобилие, което да прекарам на местопрестъплението.

— Не, не казвам това — погледнах Стотълмайер за подкрепа. — Вие му кажете.

Капитанът сви рамене:

— Какво може да навреди? Едно пътуване до Тибурон може да отклони ума му от неприятностите.

— О, сега схващам — казах, чувствайки как лицето ми пламва и почервенява от гняв. — Пуснахте господин Монк да се види със Сийбс не от съчувствие за тежкото му положение. Направихте го, защото знаехте, че ще се запали по случая. Възползвахте се от него.

— Искам да направя това — каза Монк.

— Разбира се, че искате, а капитанът знаеше, че ще искате — изгледах гневно Стотълмайер. — Би трябвало да се срамувате от себе си.

Щях да го зашлевя, но не исках да правя сцена пред пресата и да си навлека арест за нападение над полицай. Достатъчно трудности си имах с намирането на работа и без над главата ми да е надвиснал неотдавнашен и много публичен арест.

Затова го погледах гневно и се отдалечих с резки крачки.

 

 

Не говорех на Монк, докато следвахме Стотълмайер през моста „Голдън Гейт“ към Тибурон. Бях твърде ядосана на Монк и на капитана, за да проговоря, без да кажа нещо, за което щях да съжалявам.

Освен това с ужас се питах откъде щеше да следващият чек със заплатата ми. Вече със сигурност нямаше да идва от Монк.

Каква работа можех да си намеря, на която биха взели и двама ни с Монк?

И колко време можех да си позволя да продължи търся тази въображаема работа, преди да се наложи да го изоставя и да намеря нещо само за себе си?

Но дори да се освободях от Монк, каква работа можех да се надявам да си намеря в тази разстроен икономика? Нямах особено добри квалификации за кой знае колко неща. Всъщност дори не бях квалифицирана да бъда асистентка на Монк, когато той ме нае.

Почувствах нервно присвиване в стомаха. Именно там чувствам всичките си присвивания — и по добри, и по лоши поводи. Не беше болка или спазъм: беше повече като потръпване, подръпване на изопната струна на китара. У мен се събираха толкова много тревоги, че имах чувството, че някой изпълнява тревожно соло на китара в стомаха ми.

Последвахме Стотълмайер до една къща високо в гъсто обраслите с гора хълмове над Тибурон. Живописното селце още изглеждаше като преди сто години. Много от оригиналните сгради бяха все още непокътнати, докато други представляваха преустроени лодки за живеене, изтеглени на брега, когато лагуната беше запълнена през 40-те години на XX век. Тибурон притежаваше голямо очарование.

Къщата на Хаксби беше покрита с тънки керемиди от кедрово дърво и изглеждаше като четири различни къщи с различна височина, сбутани заедно. Островърхите и плоските покриви се пресичаха под чудати ъгли, създавайки колизия от геометрични форми. Тук-там някои греди сякаш се издаваха напред като счупени кости, а прозорците приличаха на огромни стъклени отломки.

Къщата беше преднамерено предизвикателство към архитектурната симетрия и Монк се отнасяше към нея като към краката на Боб Сийбс.

Но въпреки това на мен ми харесваше. Въпреки всичките чудновати ъгли и неприсъщите елементи на структурата, които имаха вид, сякаш някой е забравил да ги отреже, просторната къща се сливаше естествено с гористата местност наоколо.

Къщи като тази на Хаксби имаше из целия Марин Каунти и калифорнийското крайбрежие. Но тъй като Монк не се движеше много наоколо, той не се беше сблъсквал с онова, което архитектите наричаха „Новите керемиди“ или „Бараки в модерен стил“. Аз го наричах богаташки хипарски шик. Монк имаше различно име за него.

— Тази къща е отвратителна. Би трябвало да я разрушат.

— Местопрестъплението е отзад — каза Стотълмайер, пренебрегвайки архитектурната забележка на Монк.

Последвахме капитана. Краката ни скърцаха и хрущяха по разпиляния чакъл и боровите иглички. Монк направи гримаса, докато се опитваше да намери чиста пътека.

— Това е като да вървиш по горещи въглени, само дето бих предпочел въглените.

— Ще ти изгорят краката — каза Дишър.

— И всички микроби заедно с тях. Да вървиш по борови иглички е по-смъртоносно, отколкото да вървиш по употребявани спринцовки. Едно убождане и си мъртъв.

Стигнахме до задния двор и Монк скочи върху дървената настилка на вътрешния двор, сякаш тя беше спасителен сал. От мястото, където стоеше, можехме да огледаме двора.

Гъсти храсти бяха посадени така, че да образуват зелен бордюр около задния двор, без да пречат на изгледа към залива. Той можеше да се види между дърветата от прозорците на първия етаж на къщата или от голямата кръгла вана, приличаща на голяма дървена каца, която е била срязана наполовина и поставена във вътрешния двор. Точно отвън пред храстите, в далечния край на имота, имаше барака за инструменти с покрив от тънки кедрови керемиди, която беше в тон със стила на къщата, но имаше прорез с форма на полумесец във вратата.

Сега ваната беше празна и оградена с жълта полицейска лента, вързана около два сгъваеми брезентови стола и два от стълбовете на дървената преграда, която правеше сянка на вътрешния двор.

— Електрическото устройство против насекоми е висяло от кука на една от тези керемиди — Стотълмайер посочи една от тънките летви, образуващи върха на козирката. — Куката е била стара и ръждива. Може би е подухнал вятър и е блъснал електрическото устройство във ваната.

— Ако устройството против насекоми е било включено в авариен заземен превключвател, Хаксби щеше да оцелее — каза Монк.

— Но не е било — каза Стотълмайер. — Къщата е построена през шейсетте и предполагам, че Хаксби така и не е успял да поднови контактите.

Монк приклекна и огледа електрическия контакт срещу къщата.

— Този контакт е нов — отбеляза той.

— Откъде знаете? — попитах.

— Винтовете са съвсем лъскави — Монк заобиколи и огледа другите контакти. — Всички тези контакти са нови. Защо някой би сменял контактите, вместо да ги пригоди към стандартите на Националната електрическа компания?

— Защото е бил идиот, мързелив или скръндза — каза Стотълмайер. — Може би е наел електротехник без разрешително за работа, който не е знаел какво, по дяволите, прави. Нарушаването на Кодекса на Националната електрическа компания не е доказателство за убийство.

Монк се приближи до джакузито, наклонил глава на една страна, ограждайки с две ръце сцената пред него.

— Хаксби сам ли е живял тук? — попита Монк.

— Да, но често е имал гости — каза Дишър. — От разновидността на необвързаните жени.

— Колко често е използвал джакузито?

— Съседите му казват, че чували шума от него всяка вечер — каза Дишър. — Понякога бил сам, а понякога организирал малки партита там с по няколко жени от разновидността на необвързаните едновременно.

— Значи, с други думи, разнообразие от представителки на разновидността на необвързаните жени — каза Стотълмайер.

— Предполагам — каза Дишър.

— Това е голямо разнообразие — каза Стотълмайер почти печално.

Дишър хвърли поглед към голямата къща, гледката и празната кръгла вана, която Монк обикаляше.

— Някои типове имат всичко, капитане.

— А някои хора биват сварени в джакузито си и после си нямат нищо, освен надгробен камък — каза Стотълмайер. — Всичко е въпрос на перспектива.

Дипгър незабавно се ободри.

— Следователно това значи, че ние печелим.

— Това не е състезание — рече Стотълмайер.

— Разбира се, че е — съгласи се Дишър. — Аз ще имам рожден ден, а той — не. Така че кой има нужда от жени и пари?

Стотълмайер и Дишър се спогледаха, сякаш за да кажат: Кого будалкаме?

— Аз нямам — каза Монк.

— Това не е напълно вярно — казах аз. — Имате нужда от мен.

— Не по същия начин — възпротиви се Монк, като пристъпи предпазливо зад най-близкия бордюр от храсти. — А и ти не си жена.

— Напълно сигурна съм, че съм.

— Не и за мен — заяви той.

— Тогава какво е тя, Монк? — попита Стотълмайер.

— Натали.

Дишър ми се усмихна:

— За мен все още си жена.

— Не ставай непочтителен, рожденико — казах и се обърнах към Монк. — И вие имате нужда от пари.

— Не по същия начин — отвърна Монк, като приклекна зад шубраците, така че виждахме само темето му. — Не се нуждая от тях, за да поддържам екстравагантен стил на живот.

— Мисля, че да имаш асистент на пълно работно време, който прави за теб всяко дребно нещо, е доста голяма екстравагантност — рече Стотълмайер.

— Аз това ли съм? — попита Дишър. — Екстравагантност?

Стотълмайер го изгледа.

— Ти не си ми асистент на пълно работно време.

— Откакто се разведохте, вие сте в службата по осемнайсет часа на ден. Аз също. Единственото време, когато не съм на ваше разположение, е когато спите, а дори и тогава често правя за вас всяка дреболия.

— Изобщо не е същото — каза Стотълмайер, като снижи глас. — Монк не може да функционира без Натали.

— И вие не можете да функционирате без мен — настоя Дишър.

— Разбира се, че мога — каза Стотълмайер.

Монк изникна иззад храстите като механична играчка, която изскача от кутия.

— В пръстта тук отзад има правоъгълен отпечатък — каза той. — А пръстта е била изгребана оттук чак обратно до бараката за инструменти.

Стотълмайер се намръщи:

— Накъде биеш, Монк?

— Това е просто наблюдение — Монк се отправи към бараката за инструменти и всички тръгнахме след него.

— Работата ти за мен не се простира отвъд официалните полицейски дела — каза Стотълмайер на Дишър.

— По какъв начин отиването до дрогерията, за да ви взема метамусил, е свързано с официалната полицейска работа?

Монк отвори вратата на бараката за инструменти и пъхна глава вътре.

— Ако стомахът ми не е редовен, не мога да мисля ясно и ми отнема по-дълго време да разкривам заплетените престъпления — прошепна Стотълмайер.

Добре, че Монк не чу това. Ще ми се и аз да не бях.

— Освен това, градът ти плаща, а не аз, така че не е екстравагантност, а йерархия — заяви капитанът. — Край на дискусията.

— Слава Богу — казах.

Монк подаде глава от бараката за инструменти.

— Определено е било убийство.

— Откъде знаеш? — попита капитанът.

Монк извади от джоба си носна кърпа, посегна в бараката за инструменти и вдигна пореста гумена постелка, от онези, на които коленичите, когато работите в градината.

— Тази гумена постелка пасва с правоъгълния отпечатък в пръстта до живия плет — каза Монк.

— Може градинарят да я е използвал — каза Дишър. — Може и той да е изгребал пръстта.

— Вярно, но това не обяснява това. — Монк върна постелката в бараката и измъкна гребло. — Между зъбците на това гребло има овъглени насекоми. Ето какво се е случило: В някакъв момент, или в нощта на убийството, или в някакъв период от време преди това, убиецът е заменил външните електрически контакти с незащитени такива. Снощи убиецът се е промъкнал зад живия плет, подпрял е коленете си на тази гумена постелка и е изчакал Хаксби да влезе в джакузито. Щом Хаксби е бил вече във водата, убиецът е използвал греблото, за да свали електрическото устройство против комари от куката и да го пусне в джакузито.

— Нямаше ли убиецът да бъде поразен от електрическия ток, когато греблото се допре до жиците с електричеството на машинката против комари? — попита Дишър.

Монк поклати глава:

— Гумената постелка го е предпазила от това. След убийството е заличил с греблото следите от стъпките си, върнал всичко в бараката и се измъкнал.

Стотълмайер кимна:

— Убийство е.

— Искам да присъствам, когато арестувате Сийбс — каза Монк.

— Не може той да го е извършил — каза Стотълмайер.

— Ами жена му? — попита Монк. — Излизала ли е снощи?

— Да, излизала е — каза Дишър.

— Аха — рече Монк. — Има ли алиби?

Дишър поклати глава:

— Шофирала е дълго.

— До Тибурон, за да убие Ръсел Хаксби и да му попречи да свидетелства срещу съпруга й — каза Монк. — Случаят е приключен.

— Не може да го е направила, господин Монк — казах.

Той ме погледна удивено:

— Откъде знаеш?

— Ана Сийбс има артрит на ръцете — казах. — Точно това е провалило кариерата й на концертираща цигуларка и именно затова носи ръкавици. Не би могла да използва отвертка, за да смени контактите или да вдигне онова гребло, да измъкне електрическото устройство против насекоми и да го пусне в джакузито.

— Казвам ви, че Сийбс е извършил това — каза Монк. — Може да е наел убиец.

Стотълмайер въздъхна уморено:

— Това го обсъдихме вече. Парите му са замразени, телефоните му се подслушват и носи проследяваща гривна на глезена. Как би могъл да се свърже с наемен убиец?

— Чрез жена си — каза Монк.

— Човек не намира наемни убийци в „жълтите страници“, Монк. А дори и да беше възможно, те не работят, без да им се плати. Много по-вероятно е някой разгневен вложител, неуспял да си отмъсти на Сийбс вместо това да си е излял гнева върху Хаксби. Убиецът може да е всеки един от хиляда души.

— Би могъл да е някой от вашите криминалисти например — предложих.

Стотълмайер ме изгледа мръсно.

— Или убийството може да няма абсолютно нищо общо със Сийбс. Може би е някоя жена от разновидността на необвързаните, на която не й е харесало, че той забавлява в джакузито си други представителки на разновидността на необвързаните.

Монк поклати глава:

— Не, бил е Сийбс.

— Оценявам помощта, която ни оказа днес, Монк, особено след онова, което ти причини Сийбс. Но това е още една причина, поради която не можеш да се обвържеш с този случай.

— Това не ви спря да го домъкнете тук и да го използвате — казах.

— Не можеш да бъдеш обективен — продължи Стотълмайер, пренебрегвайки забележката ми. — Преценката ти е замъглена.

— Мога да бъда напълно обективен по отношение на този крадлив, лъжлив, бездушен, поразен от поквара звяр.

— Ето — каза Стотълмайер. — Току-що доказа твърдението ми.

— Това беше чисто обективна оценка — каза Монк. — Не сте ли срещали този човек?

— Изобщо не искам да те виждам близо до този случай — каза Стотълмайер. — Иначе ще те арестувам за възпрепятстване на правосъдието, за това, че се представяш за полицай и всичко останало, за което мога да се сетя.

— Той е човекът. Никога не греша за това.

— Може би е отговорен по някакъв начин за убийството на Хаксби и ако е, ще намеря нужните доказателства, за да го докажа. Но ти си обезводнен, безработен и разорен. Невъзможно е да мислиш ясно.

— Аз съм роден с ясно мислене.

— Нямаш повече работа тук — Стотълмайер обгърна с ръка Монк, който изненадващо не трепна. — Но ако има нещо, което мога да направя, за да ти помогна да понесеш това изпитание, обади ми се. Денем или нощем, няма значение. Искам да помогна.

— Оценявам това, Лилънд — каза Монк. — Всъщност има нещо, което можеш да направиш за мен.

— Само кажи — рече Стотълмайер.

— Арестувай Боб Сийбс за убийство.