Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (9)

9.

Сърцето на Джейми заби по-бързо. Наближаваше операция „Справедливост“.

Изпитвах голямо уважение към Фицпатрик. Беше ръководил три джедбъргски отряда^[1] във Франция и Холандия и аз много добре знаех каква издръжливост, физическа и духовна, е нужна, за да се преодолее подобно изпитание. Въпреки това ми е трудно да опиша омразата, която изпитвах към него в онзи момент.

Седмици наред се размотавахме из Германия по дирите на съюзническия авангард, притискахме германски майори и разпитвахме стотици заподозрени мъже и жени. Странно как никой от тях не беше нацист в една страна, където повечето от хората, които не бяха нацисти, свършваха в ужасните концентрационни лагери, които освобождавахме. След Белзен^[2] немският имаше вкус на повръщано в устата ми. Загубихме няколко души при засади и нещастни случаи, но го смятахме за отпуск от войната, за компенсация за по-раншните ни устия, които бяха значителни. В сравнение с Малестроа и Арнем беше същински излет.

Като се намръщи, Джейми набра думата „Джедбърг“ на лаптопа, който Гейл му беше донесла в болницата. Имаше множество страници за старинния исторически пазарен град в Скотиш Бордърс. Озадачен, добави и думата „операции“… и попадна в един страшен нов свят.

„Джедбърг“ беше кодовото наименование на малки отряди от опитни секретни войници, ръководени от Управлението за специални операции и американското Бюро за стратегически операции, които били спускани с парашут в окупирана Франция непосредствено преди Десанта в Нормандия. Това обясняваше и написаното за срещата на Бейкър Стрийт — там се намирала щабквартирата на Управлението за специални операции. За разлика от агентите под прикритие на Управлението за специални операции, най-важното за джедбъргските отряди, обикновено съставени от трима опитни войници от специалните служби на Съединените щати, Великобритания и държавата домакин, било не да събират информация и да извършват саботажи. Тяхната първостепенна цел била да се свържат с местните съпротивителни движения, да им осигурят ръководство и обучение, и да ги въоръжат. Понякога ставало дума за няколко десетки бойци, но при един официално регистриран случай в Бретан над хиляда бойци от съпротивата, с подкрепата на джедбъргски отряди и бригада от френските десантни служби, възпрели цял един германски полк.

Сега Джейми знаеше къде е служил Матю след завръщането си от Северна Африка. Можеше да си представи какво е да се криеш седмици наред зад вражеската линия под постоянната заплаха от предателство или разкриване. Джедбъргите скачали с униформа, но това нямало голямо значение след „командоската заповед“ на Хитлер през октомври 1942 година, която осъждала заловените десантници на съюзниците на смърт без съд. Войната вече наближавала края си, но сега имали да изпълняват нова и нежелана мисия.

Фиц поне има благоприличието да изглежда засрамен, когато ни раздаде заповедите. Два отряда от по трима човека с кодови наименования Дитрих и Едгар, командвани от капитан Матю Синклер, ще продължат на югозапад до определена точка на картата, където ще получат нови нареждания. Въпросната мисия, операция „Справедливост“, трябва да бъде проведена при пълна секретност, което приех като най-голямата обида от всички, тъй като бях действал при пълна секретност през последните четири години. Трябваше да му кажа, че не съм подходящ за тази работа. Че съм изтощен и претръпнал и се радвам на претръпналостта си, защото тя ме пази от човека, в който съм се превърнал. Войната беше изцедила всичко човешко от мен. Чувствах се като боксьор в края на мач от петнайсет рунда. Нямах какво повече да дам.

Какво е война? Войната е хаос и глупост като норма; глад като постоянен спътник; смърт — неосъдителна, произволна, грозна смърт — дебнеща вечно зад всеки ъгъл; безсърдечно незачитане на живота и живеенето, толкова дълбоко насадено, че един по-религиозен човек би го нарекъл зло. И разбира се, омраза. Омраза към хората, които са те направили такъв, омраза към врага, който иска да те убие, омраза към мудните цивилни, прекалено глупави, за да избягат, омраза към мините и бомбите, и куршумите, и снарядите, и огнехвъргачките, които ще кастрират, осакатят, изкормят ти изпепелят — само кажи какво предпочиташ. О, да, можеш да мразиш неодушевен предмет, както и мъртвите, че са те накарали да ги убиеш. Мразиш танковете, самолетите и оръдията, стига да са танковете, самолетите и оръдията на противниковата страна. Много бързо се научаваш да обичаш своите танкове, самолети и оръдия по същия начин, по който обичаш меката червена саксонска земя, която се рони под полевата лопатка, за да ти осигури убежище, до момента, в който те погребе жив. Мразиш дърветата, защото дават подслон на врага и заради големите, назъбени, разпръснати от взрива трески, които могат да извадят окото на човек или да се забият в гърлото му. Мразиш птиците, защото издават позицията ти. Мразиш времето във всичките му проявления, защото жегата и жаждата могат да те убият така, както влагата и студът. Мразиш приятелите си, защото знаеш, че много скоро ще умрат. Но най-вече мразиш себе си.

Можех да му кажа всичко това, но не го направих, защото знам, че няма полза. Каквато и да е мисията, аз съм най-подходящият за изпълнението й. Знам го толкова добре, колкото го знае и той.

Джейми спря и прочете отново последния пасаж. Мислеше, че няма никакви илюзии относно войната, но се мъчеше да разбере войната, в която Матю се е сражавал. Това беше победа, съюзниците бяха проникнали дълбоко в Третия райх и изходът вече беше предрешен. А дядо му я описваше с цялото страдание и отчаяние на поражението. С два въоръжени маскировъчни джипа — двама британци от специалните сили, един американец, един французин и един немскоговорещ поляк — това трябваше да е Станислаус Козловски — потеглили на зазоряване.

Напредвахме бавно, защото колоните с янки, които задминавахме, бяха изнервени. И те като нас смятаха, че е глупаво да бъдеш убит, когато войната почти е свършила. Останките от Четвърта бронетанкова армия се движеха в нашата посока, руснаците бяха по петите им и на места срещахме съпротива. Някои от германците още не се признаваха за победени. Американските ни съюзници се разправяха със снайперистите по интересен начин. Задържаха ни за около час близо до Йена, докато се оправят с някакъв тип, който беше взел конвоя на мушка от една закътана селска къща. Британците щяха да пратят патрул, който да го очисти. Янките организираха въздушен удар с три изстрелващи ракети „Тайфун“ и после изпратиха танкове „Файърфлай“ да довършат работата с огнехвъргачките си. След края на стрелбата селската къща представляваше само черна купчина тухли. Един редови майор се показа ухилен от дима; снайперистът беше вързан отпред на джипа му като ловен трофей. Германецът сигурно беше на тринайсет години.

Целта им била близо до красив баварски град, останал като по чудо незасегнат от войната.

Карахме на запад от Кобург през гъста гориста местност, където американците бяха направили приемателен център. Не беше военнопленнически лагер, поне не приличаше на такъв. Нямаше кули с картечници и прожектори, само няколко дървени хижи, скрити зад ограда от бодлива тел между дърветата. Връчих заповедта си на входа и ми беше наредено да се явя сам в една сграда в дъното на лагера. Офицерът зад бюрото имаше най-студеното лице, което съм виждал някога; дълъг нос и тънки устни, очи като кубчета лед. Лице, което би изпратило някого на смърт, без да му мигне окото. Носеше униформа на американски полковник, но се съмнявам, че някога е бил на парад. Намразих го, още щом го видях. Зад него стояха още двама с цивилни костюми, но подстригани по военному. Веднага разбрах какви са. Бях отново в царството на плаща и камата, но тези типове с плащ и кама не бяха от обичайните ентусиазирани аматьори на Управлението за специални операции, а истински закоравели убийци, спонсорирани от правителството. Офицерът не се представи. „Познавате областта около езерото Констанца, капитане.“ Признах, че съм се разхождал там преди войната, и той кимна. Подаде ми запечатан плик и без нито дума повече един от цивилните ме придружи до една врата в дъното. Зад вратата седяха трима души с гащеризони в цвят каки, чакаха на пейка до отсрещната стена. Единият ме погледна с широка усмивка; на коленете му важно се мъдреше кожено куфарче. Двама от тях бяха най-злите хора, които някога съм виждал. Третият беше Валтер Бром.