Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (7)

7.

Британските експедиционни сили, които дебаркирали във Франция, изгубили 30 000 души при отбраната на Дюнкерк. Лейтенант Матю Синклер за малко не изгубил разсъдъка си. Матю отбелязваше пристигането на британска земя с едно безучастно, лаконично изречение, последвано от вече познатите прекъсвания. Следващото писание разкриваше, че докато Уинстън Чърчил призовавал съотечествениците си да се бият по бреговете и местата за дебаркиране, авторът на дневника лежал в болнично легло, не много по-различно от това, което в момента заемаше внукът му.

След кратък отпуск, прекаран с родителите му в Кидърминстър, през лятото на 1940 година Матю бил изпратен обратно в батальона си в суров тренировъчен лагер някъде в Мидланд. Първи кралски Бъркшърски батальон бил престанал да съществува като бойна единица, и цялата енергия на лейтенант Синклер била посветена на повторното му изграждане. Изтощителна работа с малко възможности за отдих, но по това време се случило нещо чудесно. Матю Синклер се влюбил.

Сега дневникът се превръщаше от хроника на военния живот в любовна история. Името на момичето така и не се споменаваше, но сърцето на Матю се късаше и прозата му страдаше заедно с него, докато се опитваше да изрази силата на първото привличане, после на любовта, а накрая — докато четеше някои от редовете, Джейми усети, че се изчервява — споделената им страст.

Силата на Матювата любов ставаше толкова голяма, че на Джейми му беше трудно да я съпреживява и трябваше да пропусне следващите няколко писания. После, в един момент в края на пролетта през 1941 година, изчезваше. И то в изблик на ярост, която още си личеше по оръфаните краища на страниците, откъснати от дневника. Джейми долавяше болката, която Матю сигурно беше изпитвал, докато пръстите му жестоко са премахвали доказателствата за последните месеци от връзката. Написаното след това даваше известно обяснение, но беше дело на човек, или пиян до ръба на вцепенението, или съсипан от отчаяние. Думите не бяха изписани, а издрани по страницата, само за да бъдат изтрити с такъв замах, че да остават следи върху следващите три страници, или пък заличени с някаква течност, състава на която Джейми можеше само да гадае. Но дори и думите да бяха нечетливи, изразеното от дивашката лудост на Матю Синклер чувство беше ясно. Омраза. Убийствено неутолима, всепоглъщаща жажда за отмъщение.

Два дни по-късно поискал да го прехвърлят при командосите.

Специалните сили били плод на нетърпението на Чърчил, който не можеше да отвърне на нацистите, разположени по крайбрежието на Ламанша. Хиляди мъже от разбитите войски, спасени при Дюнкерк, постъпвали доброволно заради шанса да си отмъстят и до 1941 година негодните и неподходящите били отсявани в тайни лагери в Шотландия посредством най-суровия тренировъчен режим в британската армия. Сега вече били елитни войски, готови да изпълнят призива на министър-председателя да „подпалят Европа“ и същински рай за човек, решен да убива или да бъде убит. Но времето на Матю при командосите било кратко и се характеризирало с отчаяние, самосъжаление и тежко пиянство, което си личеше от броя на страниците със следи от чаши по тях. Докато Матю се заканвал на врага, Чърчил ограничил набезите на командосите до светкавични операции, за които нито веднъж не бил избран. До август търпението му се изчерпало и той се записал доброволец в ново, неизпитано поделение, наречено Специални военновъздушни сили, което тогава действало в Северна Африка. Джейми остана с впечатлението, че командирите му са се зарадвали, че се маха. Трябва да си още по-луд, за да се запишеш в САС^[1], отколкото при командосите.

За съжаление, бързо станало ясно, че секретните му нови работодатели били още по-строги към воденето на дневник от редовните. Между август 1941 и октомври 1944 в дневника беше записано едно-единствено нещо — закодирано напомняне за среща в края на 1943 г.:

М предлага да се срещнем на Бейкър Стрийт относно Джедбърг, след като изтупам пясъка от ботушите си, 10,00 часа. Звучи интересно.

Войната вървяла към неизбежния си край; нацистите били притиснати между клещите на съюзническите войски и Червената армия. Продължавал редовно да пише в дневника. Лейтенант Синклер бил повишен в капитан и изпратен на лека служба като офицер за свръзка в северна Холандия, а после в Германия, където перфектният му немски бил безценен. Стан не се споменаваше изобщо, но образът му се извисяваше като фон в съзнанието на Джейми и непрекъснато му напомняше, че войната не е шега работа. Прелисти следващите страници, докато стигна до написаното на 1 май 1945 година.

Новината за смъртта на Хитлер дойде сутринта, докато наближавахме Лайпциг, където си сътрудничехме с Трета армия на Патън. Имам чувството, че всичко свърши и скоро ще си идем у дома. Страдам като всички, но трябва да се погрижа хората да не свалят гарда. Глупаво е да те убият сега, след всичко, което преживяхме.

Джейми се отпусна назад и затвори очи. Никоя книга не му беше въздействала толкова, колкото четенето на дневника. В началото започна с надеждата, че ще го сближи с дядото, когото никога не беше познавал истински. Но откри, че все още има повече въпроси, отколкото отговори. Изпитваше и гняв, истински гняв заради истинския размер на заблудата. Знаеше, че е егоистично, но чувстваше, че Матю и майка му го бяха ограбили — бяха му отнели не само героя, но и фигурата на баща, който можеше да оформи самоличността му по друг начин, дори да промени хода на живота му. Всеки човек е неповторим, но е дотолкова продукт на възпитанието и влиянията в детството си, колкото и на собствената си ДНК. Какъв ли мъж щеше да стане, ако знаеше, че дядо му е спечелил военен орден? Това щеше да му даде пример, може би да го накара да се бори повече. Щеше да подходи към предизвикателствата по друг начин. Сега знаеше, че щеше да победи южноафриканеца, който го беше смлял на ринга, ако знаеше на каква агресия е способен. Отказа се от Сандхърст отчасти, а може би най-вече защото не смяташе, че е за него. Но е било за него. Войниклъкът му беше в кръвта. Само да му бяха показали дневника, когато беше на осемнайсет, нямаше да се превърне в отчаяния неудачник, който дълбоко в себе си се боеше, че наистина е.

Не по-малко влудяващи бяха въпросите, които оставаха без отговор. Празнотите в познанията му бяха толкова големи, колкото и прескачанията между отделните писания в дневника. Само на изтощението ли се дължеше сривът в Дюнкерк? Какво се е случило по време на трите години мълчание в САС? Какво е сложило края на толкова обещаващата любов? И какво означаваше написаното за Бейкър Стрийт? Знаеше, че тези въпроси ще продължат да го преследват. Донякъде му се искаше изобщо да не беше намирал дневника. Животът беше по-прост, преди да отвори сините кожени корици. Зареян в мислите си, той прелисти на следващата страница.

2 май 1945

Докато германската армия капитулираше пред нас, ме извикаха при майор Фицпатрик и ми дадоха указания за една последна мисия…