Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (3)

3.

2008 г.

Дворецът на Меншиков, Санкт Петербург, Русия

Шестимата мъже с черни гащеризони седяха, облени в приглушена червена светлина, в задната част на голям ван, паркиран на Василиевския остров, на другия бряг на Нева срещу Ермитажа. Командирът им беше много доволен, че огромната, внушителна сграда отсреща не беше тазвечерната мишена. Когато стана ясно, че това, което търсеше клиентът, се намира в Санкт Петербург, той разучи шестте сгради на главния комплекс и откри точно това, което знаеше, че ще открие: Ермитажът беше толкова костелив орех, колкото Британската централна банка или Форт Нокс. За щастие, нямаше нужда да го „чупи“. Като всеки голям музей по света, и Ермитажът приютяваше много повече съкровища, отколкото можеше да покаже наведнъж; те бяха разпръснати в дъщерни музеи. Притежаваше и няколко хиляди експонати, чийто произход и собственост бяха предмет на спор от края на Втората световна война. Толкова жаден за отмъщение, колкото и за власт, Сталин беше настоял германските исторически и художествени произведения да бъдат част от кървавата цена, която трябваше да се плати за страданията на Матушка Русия. Когато генералите му наближили Берлин, специални плячкосващи отряди от НКВД били разпратени по цялата страна да грабят внимателно подбрани картини, книги и скулптури и така отнесли със себе си у дома между три и дванайсет милиона произведения на изкуството, в зависимост от това на кого вярвате, включително картини на Ботичели и Ван Дайк. Някои от тези произведения със сигурност не бяха далеч от мястото, на което се намираше с ударната си група, но тази вечер го интересуваше само едно от тях. Погледна си часовника: 01:55.

— Подгответе се. — Дръпна върху лицето си черната ски маска. Останалите го последваха, автоматично проверявайки оръжието и екипировката си.

 

 

Дмитрий Йермолов сподави прозявката си и се помъчи да задържи очите си отворени. Време беше за нова обиколка. Ако някой от началството дойдеше — честно казано, беше малко вероятно — и го завареше дори задрямал, утре щяха да го изхвърлят от работа и тогава кой щеше да плаща, за да може онзи пройдоха, синът му, да завърши университета? Стар беше вече за тези нощни смени, но какво друго можеше да прави? Новата Русия беше толкова сурова към Дмитрий, колкото и старият Съветски съюз. Това беше проблемът да си честен човек в държава, където корупцията е съществен елемент от всяка успешна кариера. Нямаше значение дали ще си затвориш очите пред някой мафиотски наркодилър от Казахстан, или ще си държиш устата затворена за партиен функционер, който продава нелегално алкохол; същата някогашна смрад. Проблемът беше, че на обикновен пазач, дори и в един от най-престижните музеи в Русия, не се плащаше добре нито преди, нито сега. А и, честно казано, експозицията тук изобщо не можеше да се сравнява с Ермитажа на другия бряг. Е, все пак, дворецът на Меншиков беше достатъчно впечатляващ, великолепен бароков палат с изглед към реката, на едно от най-хубавите места в света. Може би най-старата оцеляла сграда в най-хубавия град в Русия. Забравете Москва — Питер винаги е бил столицата и винаги ще бъде, и той го обичаше, нищо, че онова копеле Владимир Владимирович Путин също беше роден тук. Но в сравнение с Държавния музей или Зимния дворец, Меншиковият беше просто сбирка от красиви зали с по някой странен стар майстор тук и там, за да му придаде отличително лустро, тънко като нафора. Никой нямаше да ограби това място.

 

 

Командирът отново си погледна часовника.

— Две минути.

Беше събрал отряд от петима рускоговорящи професионалисти, внимателно подбрани заради уменията и безпощадността си и с наследствена ДНК, свързваща ги с планинските проходи, където кремълската редовна армия водеше своята несекваща жестока война срещу бойците муджахидини и черните чеченски вдовици. Добавяш няколко извикани думи на заучен чеченски и създаваш терористична димна завеса, по която следователите ще работят с месеци, ако нещата се объркат. Всички бяха наемници, до един ветерани от специалните сили. Шестима от тях бяха служили в Гренада, Панама, Ирак, Афганистан и още няколко други места, за които светът не трябваше да знае.

Охранителните системи, които пазеха Двореца на Меншиков, се различаваха от тези на Ермитажа само по мащаб. На всеки етаж имаше камери, аларми и сензори за движение, инфрачервени и лазерни. Веднага щом се задействаше аларма, цялата сграда се заключваше и след по-малко от десет минути дворецът щеше да гъмжи от ченгета. Единственият недостатък беше, че през тези фатални минути охраната трябваше да се справи с възникналата кризисна ситуация. В Ермитажа няколко десетки пазачи бяха на смяна през нощта. В Двореца „Меншиков“ нощната смяна наброяваше само шест души и червените точки върху лаптопа пред него показваха точно къде се намират.

 

 

Дмитрий уведоми по радиостанцията Юри в контролната кабина, че ще направи обиколка на долния етаж и мазето през следващите петнайсет минути. Чу разбиращия смях на колегата си.

— Дадено, Дими — виж дали ще можеш да гръмнеш някой плъх, докато обикаляш.

Дмитрий се усмихна. Понеже бяха съвсем близо до реката, черните плъхове, от които каналите гъмжаха през лятото, вечно задействаха алармите или прегризваха електрическите кабели. Не че щеше да застреля нещо. Никога не беше използвал тежкия револвер „Кобалт“ с шест патрона, който висеше неудобно в кобура на кръста му. Бяха поръсили отрова долу, но на хитрите копелета им нямаше нищо. Той весело закрачи покрай колоните на голямата зала, под огромното стълбище, като шареше с лъча на фенера по покритите с портрети стени под суровите погледи на класическите статуи и бюстове на различни царе. Гумените подметки на обувките му не издаваха никакъв шум по каменния под. Понякога да си сам в двореца можеше да е малко страшничко, но тази вечер чувстваше, че е сред приятели.

 

 

— Една минута. Нощно виждане. Изгасете светлините. — Командирът усети как напрежението вътре във вана нараства, все едно се надигаше гръмотевична буря. Мъжете си сложиха очилата за нощно виждане и погледнаха напред, напрегнати, но изгубени в мислите си, преповтаряха наум движенията му през следващите десет минути. Три месеца бяха тренирали за това. Три месеца пот и безкрайни повторения — само за десет минути, които щяха да променят изцяло живота им. Макар че успехът или провалът зависеха от човек, когото не познаваха и който седеше в кабинет на десет хиляди метра разстояние.

Охранителната система на двореца на Меншиков беше толкова добра, колкото навсякъде по света, но като всяка подобна система, алармите, камерите, детекторите и автоматичните ключалки на вратите се контролираха от централен компютър, който зависеше най-вече от технология и софтуер, разработени първоначално в Съединените щати. След атаките от 11 септември висши членове на американското правителство проведоха тайни разговори с шефовете на десетте най-добри производители на компютри в държавата. Белият дом беше, и продължава да бъде, разтревожен от използването на компютърни технологии за набиране на хора и тайни кодирани съобщения от Ал Кайда и свързаните с нея терористични мрежи. След 11 септември големите корпорации също признаха, че светът се е променил, особено когато стана ясно, че доходоносните държавни договори, които спомагат за многократното увеличаване на печалбите на акционерите, зависят от ново ниво на сътрудничество. В замяна на увеличаване на финансирането за изследвания и развитие, те се съгласиха да предоставят изключителен достъп до всички нови и предстоящи технологични постижения, както и информация за тях. Най-важният резултат от пакта беше създаването на малък клон на Агенцията за национална сигурност с възможности и техника да проникне, и при нужда да контролира всеки компютър на планетата. Разбира се, клиентът не можеше да купи американското правителство, но той имаше средства да открие и да плати за услугите на разработчик на софтуер и компютърен инженер от вътрешността на новата система: човек, чиято пенсионна осигуровка беше набъбнала с вноски от по няколко милиона долара в частна банка на Каймановите острови. Досега инженерът вече трябваше да е проникнал в компютърната система на двореца и да е направил необходимата незабележима промяна в процедурите за реакция при тревога.

— Трийсет секунди.

В случай на произшествие компютърът, контролиращ охранителната система на двореца на Меншиков, щеше автоматично да ограничи достъпа до всички зали в музея, като затвори вратите и прозорците. Същата реакция трябваше да последва при прекъсване на електрозахранването. В този случай командирът знаеше, че на музейния авариен генератор ще са му нужни десет минути, за да осигури достатъчно мощност за рестартирането на системата. Спирането на електричеството не беше достатъчно, за да вдигне полицията на крак, освен ако не беше придружено от сигнал за тревога от командната кабина. Затова осветлението щеше да спре точно в тази част на Санкт Петербург.

— Десет.

Червена точка пълзеше бавно по екрана на лаптопа. Един от пазачите се движеше, но останалите бяха точно там, където ги искаше.

— Девет.

Той се огледа из вана и срещна напрегнатите погледи, втренчени в него зад очилата за нощно виждане.

— Осем.

Ръцете му опипаха снаряжението, окачено по коланите и сбруите, с които беше пристегнато тялото му. Зашеметяващи гранати, електрошоков пистолет, руски пистолет ГШ-18 и амуниции.

— Седем. Помнете: отсега нататък говорим само на руски.

Той затвори очи за последен път, представи си вътрешността на музея и пътя, по който трябваше да мине от вана до страничния вход.

— Шест.

— Улицата е чиста — заяви наемникът, който седеше зад преградата до шофьора на вана.

— Пет.

Пресегна се към дръжката на вратата.

— Четири… три… две… едно… давай!

Скочиха от вана в мрака и докато той тичаше към двореца, видя — на осемстотин метра разстояние — как осветената фасада на Ермитажа се отразява в спокойните води на Нева. Нямаше нужда да чува тихото тропане на обувки по асфалта, за да разбере, че петимата го следват по петите. Седемдесет и пет стъпки до страничния вход. Не обръщаше внимание на наблюдателните камери, които щяха да продължат да се захранват от батериите си, но щяха да изпращат картината до празни компютърни екрани. Двойната дъбова порта. Това беше мигът на истината; затова клиентът беше платил толкова милиони. Щом електрозахранването бъдеше прекъснато, компютърът по принцип трябваше да затвори целия музей, но свръхмодерният софтуер, качен от инженера, беше обърнал процедурата. Дворецът на Меншиков беше широко отворен и чакаше да го превземат. Въпреки това не можа да се въздържи и се помоли по войнишки, когато натисна дръжката. Сега!

Шестимата мъже нахлуха вътре, където познатият интериор беше окъпан от феерично подводно зелено в призмата на очилата за нощно виждане. Нямаше нужда от заповеди. Трима мъже трябваше да се погрижат за пазачите; двама, в това число и оръжейникът, го последваха към целта. Охраната още трябваше да е с впечатлението, че сградата е заключена, и щеше да остане на поста си, докато резервният генератор възстановеше захранването. Благодарение на клиента това беше третото спиране на тока за тази седмица и те нямаха повод за безпокойство.

В слушалките му се чу рязък глас.

— Мишена шест още е в задната част на сградата. — Двамата мъже, които бяха останали във вана, продължаваха да следят движението на пазачите. Шестият пазач беше досадна пречка, нищо повече. Дори и това не беше, ако не се пречкаше.

С целеустремена крачка, без да тича, той стигна до края на коридора и зави надясно. Двамата го последваха, останалите се изпариха. Не можа да задържи усмивката си зад маската. Разпозна един Рубенс, един Караваджо и един Рафаел. Стотици милиони долари, а не можеше и с пръст да ги пипне.

— Мишена едно поразена. — Това беше наемникът, натоварен със задачата да се справи с пазача при парадния вход. Ако всичко беше минало по план, трябваше първо да го зашемети с електрошоковия пистолет, а после да го обезвреди със спрея, от който щеше да изгуби съзнание поне за два часа.

— Мишена три поразена.

Стигна до стълбището, което водеше към мазето.

 

 

Дори и в най-добре охраняваните сгради човек, който знае пътя си ще намери начин да влезе и да излезе, като заобиколи всички проклети мерки за сигурност. Особено човек, на когото му се пуши.

Дмитрий Йермолов изруга, когато осветлението изгасна. Пак гадната електрическа компания. Нещата бяха по-добре при комунистите. Беше уредил Юри да отвори металната врата, която водеше от мазето към градините, и се беше насладил на една бърза цигара „Собрание“. Застанал в тъмното под старата липа до вратата, запали още една и се почувства като пълен идиот. Прекъсването на електрозахранването щеше да отмени командата и да го заключи навън до идването на подкреплението. Помисли дали да не се обади на Юри, но така щеше да излезе глупак. Макар и да знаеше, че няма смисъл, ръката му неволно се протегна към дръжката. Тя се завъртя с лекота. Странно…

 

 

— Мишена пет поразена. — Това значеше, че остава само глупакът навън от задната страна на сградата. Може да е проверявал по-раншна тревога. Да си стои отвън.

Стигнаха до мазето и зави надясно. Под бароковия разкош на двореца се простираше същински лабиринт от някогашни кухни и изби от дните, когато легендарно богатият княз Александър Меншиков развличал своя приятел, царя. Сега бяха неизползваеми котелни помещения и складове, в които се помещаваше дял от деветдесет и петте процента съкровища, които Ермитажът нямаше място или желание да покаже. Имаше буквално десетки зали, но той беше проучил плановете на отделните етажи на музея и знаеше точно къде отива. Стигнаха до вратата, която търсеше. Оставаха още седем минути до възстановяването на захранването.

 

 

Докато вървеше по коридорите между мазетата, Дмитрий беше повече учуден, отколкото разтревожен от това колко лесно беше успял да влезе пак в сградата.

— Дмитрий до контрола. Дмитрий до контрола. — Опита да се обади на Юри, за да му каже, че се е прибрал, но на всички беше известно, че в мазето няма покритие. Нищо чудно, че нямаше отговор.

 

 

Командирът разгледа дългия коридор с кашони и зле увити пакети.

— Четвърти ред, раздел Б — повтори си сам. Беше запаметил формата, размера и номера на пакета, който търсеше; отне му не повече от минута да го открие. Въпреки че времето го притискаше, той си позволи няколко секунди, за да се наслади на момента. В крайна сметка това беше наградата за години издирване, планиране и тренировки, плюс огромната инвестиция на клиента. Знаеше, че може да го носи и сам, но махна на човека до него да му помогне. Последва миг на непривично съмнение.

— Чакай! — нареди той. Другият наемник отстъпи назад, изненадата му остана скрита зад очилата за нощно виждане. — Да се уверим, че сме взели това, за което дойдохме, а не любимото гърне на някой дядка. — Той извади нож от колана си и откърти капака на сандъка, разцепвайки закованото дърво. Предметът вътре беше увит в слама и той я дръпна, за да види златния отблясък. Точно това очакваше да види. Ухили се на другия мъж, после пак върна капака и заби пироните с дръжката на ножа.

Зад тях оръжейникът усърдно разполагаше нещо като обърнати наопаки големи сапунерки сред кашони и сандъци, свързани с жица до централно устройство, поставено на пода на мазето, което се състоеше от две туби с течност, голям акумулатор и старомоден мобилен телефон.

— Готов съм — заяви той.

— Браво — отвърна командирът. — Покрий отзад. — Провери бомбата. Експлозията щеше да скрие какво са откраднали. Ако пазачите имаха късмет, щяха да оцелеят заедно с по-голяма част от централното крило на двореца, но шестте руски противотанкови мини със сигурност щяха да вдигнат във въздуха източното крило и избите.

— Давай! — Вдигна единия край на сандъка, а подчиненият му вдигна другия. Сандъкът се оказа по-тежък, отколкото си беше представял, но беше нищо за двама мускулести мъже. Промъкнаха се през вратата на мазето и тръгнаха към стълбището, последвани от оръжейника. Преди да стигнат до него обаче, прокънтя груба заповед на руски и бяха заслепени от силна светлина.

Наближавайки мазето, Дмитрий беше чул гласове. Първата му мисъл беше да потърси помощ, но логиката му подсказа, че тези хора нямаше да са тук, ако Юри и останалите от смяната му бяха още на свобода. Пак можеше да се обърне и да си тръгне, но нали затова му плащаха. Той извади револвера от кобура, провери патроните и вдигна предпазителя.

— Стой на място, или ще стрелям!

Викът и лъчът от мощния фенер накараха мъжете да замръзнат на място.

— По дяволите! — изруга шепнешком командирът. Примижа към лъча през облечените си в черно подчинени и видя един дебелак в неугледна синя униформа на пазач, застанал до входа на мазето с насочен към него пистолет. Черни петна от пот бяха избили под мишниците му; той дишаше тежко, но държеше пистолета стабилно — оттук дулото му изглеждаше като на оръдие.

— Кротко, приятел. Да не пострадаш — провикна се командирът. Пистолетът се завъртя към него. Шепнешком нареди: — Пригответе се!

Дмитрий беше ядосан. Очилата за нощно виждане го озадачиха, но тъмните гащеризони и ски маските му говореха само едно. Беше плакал, когато обсадата на Московския театър завърши с взривове, облаци отровен газ и стрелба. Не се съмняваше в некадърността на спасителите, но причината за смъртта на 129 невинни беше, че мъже като тези бяха всели терор в страната му.

— Мръднете ли, ще стрелям! — предупреди той съвсем сериозно. Фенерчето обходи тримата мъже, светлината увеличаваше и изгаряше ретината зад стъклата на очилата, но командирът видя предоставилата му се възможност. Оръжейникът отчасти прикриваше наемника, който носеше другия край на сандъка. — Застреляй го, щом имаш видимост — добави спокойно той на английски.

— Какво каза? — попита Дмитрий. — Ти… — Така и не успя да довърши изречението. Мъжът по средата на триото се раздвижи по-бързо, отколкото някога беше виждал човек да се движи, и той се сепна от просветването на цевта, преди куршумът от ГШ-18 да се забие в слабините му. Въпреки че беше полузаслепен от фенерчето, войникът имаше ясна видимост и беше убеден, че изстрелът му е смъртоносен. Но Дмитрий не беше просто дебелак в неугледна униформа. Някога беше слаб, облечен в униформа на въздушнодесантните войски сред напечените от слънцето скали на долината Паншир и докато тялото му поемаше кинетичната енергия на куршума, той гръмна другия човек право в дясното око и главата му избухна в пръски кръв и мозък. Дмитрий беше наясно с пораженията, които куршумът е нанесъл на вътрешностите му, и въпреки че силите го напускаха, той се опита да вдигне пистолета за втори изстрел точно когато оръжейникът стреля за пръв път. Деветмилиметровият куршум от парабелума напусна цевта със скорост от 330 метра в секунда и удари барабана на револвера му „Кобалт“. Улучи го под ъгъл, заради който гротескно обезформеният куршум рикошира нагоре с такава сила, че отнесе почти цялата долна челюст на Дмитрий и част от лявата му скула, а после запокити тялото му към касата на вратата в подземието.

— Мамка му! — изруга командирът, докато се мъчеше да носи сандъка сам. Наложи си да се успокои. Всичко се беше сговнило, но това не беше нищо ново в неговия свят. Важното беше да ограничи щетите и да се измъкне, преди нещата съвсем да загрубеят. Извика на оръжейника: — Погрижи се за копелето и се върни да ми помогнеш с това. — Но преди мъжът да измине и половината път до вратата, той хвърли още един поглед на часовника си. Оставеше им малко повече от една минута, преди светлините да се включат отново. Часовникът тиктакаше, времето им изтичаше. — Зарежи го! Мъртъв е, или скоро ще умре. Трябва да се махнем веднага.

Като изоставиха тялото на другаря си, те с мъка изкачиха стълбите и прекосиха музея. Останалите чакаха във вана, докато командирът и оръжейникът натоварят сандъка отзад. Не попитаха къде е третият човек — нямаше нужда.

— Карай! — извика командирът в микрофона на шията си.

 

 

В подземието Дмитрий смътно си даваше сметка за ужасните поражения. Светът идваше и си отиваше на приливи и отливи заради шока и ужасната болка от травмите. Но още имаше очи и разумът му различи една гледка, често срещана в тила на окупираните от Русия части от Афганистан. Предметът пред него със сигурност беше противопехотна мина ТМ-57. Обикновено за детонацията й беше нужна тежестта на голямо превозно средство, но забеляза, че жицата води от нея до приспособление в средата на помещението. Знаеше какви щети щеше да причини. Дмитрий запълзя към активиращия механизъм.

 

 

Когато ударната група стигна до покрайнините на града, командирът нареди на шофьора да спре вана. Кимна на оръжейника и създателят на бомбата извади мобилен телефон от джоба на гащеризона си. Мъжете вече бяха махнали маските си и се приведоха нетърпеливо напред, докато оръжейникът набираше номера. Когато сигналът стигнеше до телефона, щеше да затвори верига, която да смеси двете взривоопасни течности и да изпрати електричен заряд до противотанковите мини.

 

 

Дмитрий разгледа устройството със замаяната съсредоточеност на пияница, който се взира в ключалка. Лежеше в локва от собствената си кръв и зрението му започваше да отслабва. Знаеше, че не му остава още много. Погледна към мобилния телефон. Синът му беше по-наясно с новите модели, но инстинктът му подсказа да махне батерията. Пресегна се към него. Може би сега щяха да му повишат заплатата.

 

 

Командирът отвори вратата на вана и се ослуша за познатия приглушен гръм от експлозията. След две-три напрегнати минути той се извърна укорително към оръжейника.

— Мога да се върна… — предложи мъжът.

Командирът поклати глава. Хеликоптерът щеше да ги чака и можеха да са в безопасност във Финландия в рамките на час. Чукна по преградата между багажното и шофьорската кабина, и ванът потегли.

— Взехме това, за което дойдохме.