Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (4)

4.

В офиса си на Олд Бонд Стрийт, четири етажа над паралиите, които можеха да си позволят да пазаруват от скъпите магазини, покрай които минаваше всеки ден, Джейми разчисти място за червеникавокафявата книжка и дневника сред каталозите за търгове и книгите по история на изкуството, струпани безредно върху бюрото му.

Поколеба се, разкъсван между обаянието на разчертаните с редове страници на дневника и книжката със заплатите — знаеше, че тя ще му разкрие веднага дядото, когото никога не беше познавал истински. Бележникът бе едновремешен, от луксозните, в които си записвали срещите в частните джентълменски клубове. Беше дебел два сантиметра, формат А5, с някога фина синя кожена подвързия, вече изтрита и избледняла от времето. Някогашната закопчалка отдавна беше изчезнала, и сега бележникът бе завързан със здраво пристегнат сребрист шнур. Страниците изглеждаха многократно прелиствани, но нещо му подсказваше, че не е отварян от много години.

Неохотно го остави встрани и отвори малката червеникавокафява книжка със заплати.

Остана изненадан от първата страница. Джейми знаеше, че повечето войници, служили по време на Втората световна война, са били доброволци или мобилизирани цивилни в униформи, които неохотно са тръгнали да служат на родината си и да се бият срещу нацистите. Очакваше и дядо му да е един от тях, но Матю Джордж Синклер се беше записал в Кралския Бъркшърски полк на 17 август 1937 година, на деветнайсетгодишна възраст. В книжката беше отбелязана височина метър и осемдесет, гръдна обиколка сто сантиметра и тегло 81 килограма. Външният му вид беше описан така: очи — зелени; коса — тъмна; без отличителни белези. Джейми леко изтръпна, когато позна себе си през втората година от университета като член на Корпуса за подготовка на офицери. При дипломирането си получи предложение от Кралската военна академия в Сандхърст и почти премина етапа на предварителен подбор, преди умът му да се разбунтува срещу доживотната дисциплина, с която щеше да се нагърби.

Останалите разръфани страници съдържаха сведения за заплатите и дажбите, удръжките, преминатото обучение и изкараните курсове (стрелба с пушка/категория снайперист) и произвеждането му в лейтенант през септември 1939 година. Но най-интересното беше „Списък със специални назначения по време на служба“. Тук се разкриваше тайната на ордените, които беше намерил в металната кутия. Африканската звезда, Звездата на Франция и Германия, Звездата 1939–1945, медалът за отбрана и военният медал, всичките отбелязани и връчени от командващите офицери. И накрая, военният кръст за „проява на храброст в област Аугсбург, южна Германия“.

Но кой беше човекът зад отличията?

Чак сега се почувства готов да вдигне дневника и да се заеме с възела, който го стягаше. Отвори на първа страница. Всяко събитие беше отбелязано с дата и изложено със спретнатия калиграфски почерк, който помнеше от няколкото писма и картички, които беше получил от дядо си в университета. Някои от думите и изразите му се струваха странни, все едно бяха писани във викторианската епоха. Първите няколко писания бяха непосредствено след повишаването му в чин, по време на обявяването на войната в края на лятото на 1939 година, и отразяваха възторжения ентусиазъм на младеж на прага на най-голямото предизвикателство; заедно с искрено изразеното си притеснение да не разочарова „мъжете“. Как ли ще му се отрази страхът? Матю сдържаше ужаса си от това да не бъде осакатен, но смъртта сякаш изобщо не го плашеше. Имаше също така негласно признание, че на воденето на подобен дневник не се гледа с добро око, и авторът трябваше да спре да пише, когато замине в чужбина, което, изглежда, предстоеше. Но бързо ставаше ясно, че Матю Синклер толкова се е пристрастил към записването на размислите си, че е пренебрегнал забраната, рискувайки мъмрене или дори военен съд — бунтарски акт, който разкриваше още нещо, което Джейми не знаеше за дядо си.

Телефонът в другия край на бюрото иззвъня и Гейл, секретарката му, вдигна.

— „Синклер Файн Артс“, с какво мога да ви помогна? — Слуша няколко секунди, а после закри слушалката с ръка. — Обаждат се от болница в Мидланд. Ще говориш ли с тях?

Неохотно остави дневника и пое телефона.

— Джейми Синклер.

— Внукът на покойния пастор Матю Синклер ли е? — попита сериозен женски глас.

— Същият.

— Само имената ме объркаха.

— Често се случва. — Джейми се усмихна сухо. — С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Керъл О’Конър. Медицинска сестра съм в болница „Сейнт Крос“ в Ръгби. Съжалявам, че ви безпокоя, но един от нашите постоянни пациенти твърди, че познавал дядо ви и много иска да говори с вас.

Джейми повдигна вежди и Гейл се усмихна.

— В момента съм доста зает. Но ме свържете с него. Винаги се радвам да говоря с някой от бившите енориаши на дядо ми.

Тонът на Керъл О’Конър стана извинителен.

— Боя се, че подобно на повечето ни възрастни пациенти Стан е много неотстъпчив. Ще говори само лично с вас.

Джейми въздъхна.

— Мисля, че няма…

— И не е от енориашите на дядо ви. Казва, че е служил с Матю Синклер по време на войната.

Сърцето на Джейми подскочи.

— Как казахте, че се казва?

— Стан. Станислаус Козловски.

— Прочетох за смъртта на Матю Синклер в „Таймс“ и си помислих, че може да е същият Мат Синклер от войната. Керъл е добро момиче; прави всичко за нас, болните. Обади се на собственика на погребалното бюро и ето те тук.

Шейсет и осемте години в Британия не бяха успели да изгладят полския акцент на Стан Козловски; даже бяха добавили носова нотка от Уест Мидланд, от което думите му едва се разбираха първоначално. Джейми подозираше, че е старческа прищявка, толкова неподправена, колкото и косата на Стан, зализана назад над широкото чело — непривичен гарвановочерен шлем, който лъщеше като бомбетата на обувките на караула. Сбръчкан и напълно изтощен, старецът лежеше отпуснато в прегръдката на пипалата на апарата за диализа, обграден от навити маркучи, които пулсираха в такт с пиукащ монитор. Полякът видя погледа на Джейми.

— Четири часа на ден. Голяма гадост, нали? Но си струва. Ела по-късно. Може Стан да те води на танци, а? — Вдигна треперещата си ръка към горния джоб на пижамата си и извади една избледняла черно-бяла фотография. — Виж ни с Мат. Края на четирийсет и четвърта. А може би четирийсет и пета?

Джейми взе снимката. Двама войници в камуфлажни десантни гащеризони, застанали до един джип. Веднага позна гологлавия младеж отдясно — Стан: нисък, мургав, със свирепа усмивка върху изпитото небръснато лице. А високият строен лейтенант с парашутистка каска можеше да е брат близнак на Джейми.

— С Мат изгубихме връзка, след като се върнахме от войната, но Мат каза, че се е бил достатъчно. Стана свещеник. — Старецът се разсмя. — Не можах да се върна в Полша, понеже червените щяха да ме застрелят, затова почнах в автомобилния завод в Солихъл. За миг от офицер и джентълмен, истински полски герой и съюзник, се превърнах в полско копеле, което краде работата.

— Съжалявам — въздъхна Джейми. — Чувал съм, че не се отнасяли много добре с полските войници след войната.

Стан отново се разсмя — разтърсваща кашлица, която звучеше мъчително.

— Този подлец Чърчил ни продаде. Но недей да съжаляваш Стан. Добре си поживя. Много уиски. Много момичета. — Гласът на стареца отслабна и той се отпусна назад, като дишаше тежко през ноздрите си. След няколко секунди отново отвори очи. — Как умря Мат?

Джейми му разказа за злополуката.

— Вижте, г-н Козловски, Стан, уморявам ви. Да дойда по-късно или утре?

Стан поклати глава.

— Всичко е наред. Не е лош начин да си идеш. Едно счупване, и си в рая. По-добре от това. Знам. Много вратове сме счупили през войната двамата с Мат.

Джейми отвори уста да възрази, но полякът изплюваше думите като автоматичен откос на всеки три минути.

— Бързо и чисто. — Вдигна ръце, все едно държеше глава в тях, завъртя ги с едно рязко движение, като едновременно с това цъкна със зъби. — Старият Стан още си го бива, а? Спомням си първия път… — Без предупреждение очите му се затвориха и той заговори тихо на някаква объркана смесица от полски и английски. Джейми успя да чуе достатъчно, колкото да разбере, че слуша историята за падането на Полша. След няколко минути гласът отново стихна и той разбра, че Стан е заспал. Час и половина по-късно старецът още спеше и Джейми наблюдаваше как тялото му се свива и гърчи, докато се сражава отново във войната.

Една сестра провери мониторите, преди да оправи одеялата на стария войник, зави врата и раменете му.

— Боя се, че Стан е малко неспокоен днес. Аз съм Керъл, г-н Синклер, говорихме по телефона. — Подаде му ръка и той я стисна. Беше дребничка, но с огромен бюст, със светлоруси къдрици и онова уверено и невъзмутимо излъчване, което придобиват най-добрите сестри. — Трябваше да ви предупредя за това, но той много искаше да ви види. Сутрин се чувства много по-добре.

— Радвам се, че дойдох. — Джейми скри разочарованието си зад усмивка. — Но мисля, че достатъчно го уморих за един ден. Може ли да дойда пак някой друг ден?

— Разбира се, винаги поощряваме посетителите, а Стан няма никакви близки наоколо. Май и двете му деца са емигрирали в Австралия. Той е забележителен човек. Виждате го, когато е най-зле. Апаратът му изсмуква силите, но той продължава да настоява да се разхожда покрай потока всяка сутрин и възнамерява да марширува по време на парада на 11 ноември.

Джейми й благодари и си взе палтото. Възпря го отнесен глас:

— Ела пак утре, да говорим за Мат. Ще ти кажа, каквото казах и на другия човек. За последната мисия с швабите. Дяволска катастрофа. Началството го кръсти операция „Справедливост“, но Мат й беше измислил друго име: операция „Краят на света“.