Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (36)

36.

Въздухът засвистя от остри скални парчета и рикоширащи късчета от деветмилиметрови патрони, щом първият откос се заби на метри от гърба на Джейми. Нещо нанесе на раницата му кос удар, и той залитна над камъните.

— Продължавай!

Сара се извърна да го погледне, но не се поколеба — той я обичаше заради това. Единственият им шанс беше, ако единият привлечеше снайперисткия огън. Къси откоси, три или четири куршума от пълнител с по трийсет. Гърбът му се стегна в очакване на следващия залп. Сега! Хвърли се вляво, като се молеше да е улучил момента, и беше възнаграден с втора симфония от островърх метал и камъни. Този път изстрелите улучиха още по-далече, имаше малък светъл лъч надежда. Може стрелецът да не беше толкова добър, за колкото го мислеше. Първият откос беше високо. Следващите два — малко по-назад. Ъгълът му пречеше и явно компенсираше прекалено заради височината на позицията си.

Силен вик отзад потвърди, че звукът от рикоширалите куршуми беше привлякъл вниманието на преследвачите, и Джейми побягна. Приведе се ниско и се надяваше, че завоят на клисурата ще бъде достатъчен да го защити от следващия залп. Докато краката му бягаха по камъните, малък червей се загнезди в главата му; гнетящо раздразнение, което беше едно ниво над страха и адреналина. Видя, че Сара е забавила крачка, и й махна. Нямаше повече куршуми, но чуваше окуражителните викове на преследвачите им и знаеше, че мъжът с автомата се придвижва през дърветата отгоре, презарежда и търси по-добра видимост. Дали?

Беше изстрелял три откоса, къси и сдържани. Това говореше, че е човек, който знае какво прави. Един аматьор щеше да сложи селектора на автоматична стрелба и да изпразни целия пълнител. Не беше направил опит да коригира мерника си. На негово място Джейми щеше да стреля втори път пред мишената, а на третия щеше да я разкъса. Хвърли това в гърнето с преследвачите, които правеха всичко възможно, за да оповестят присъствието си, и какво получаваш?

— Водят ни нанякъде — каза той задъхано.

Сара се извърна да го погледне, тъмните й очи бяха пълни с въпроси.

— Трябва да прекосим реката.

Видя недоумението върху лицето й. Уплашеният поглед надясно, където Одер се виеше и вихреше.

— Някъде надолу има още от тях. С всяка стъпка влизаме по-навътре в капана.

— Ще ни убие.

— Нарочно не улучи.

Видя как всичките й инстинкти я предупреждават, че повярва ли му, ще умре. Опитваше се да я убеди. Но не можеше да я завлече насила от другата страна. Ами ако грешеше? Нямаше значение. По един или друг начин, с тях беше свършено. Дълъг момент на колебание, преди да кимне.

— Добре. Къде?

Джейми я поведе обратно към мястото, където бяха скочили. На отсрещния бряг близо до устието на малък поток във водата лежеше повалено дърво. Най-високите клони се простираха почти до средата на реката.

Тънко спасително въже, но успееха ли да стигнат до първите, можеха с тяхна помощ да прекосят нататък. Нямаше време за мислене.

— Дай ми раницата си.

Тя я свали и извади нещо отвътре, преди да му я метне.

— Да вървим!

— Само още нещо. Прекалено близо са. Трябва да ги забавим. — Вдигна малкия пистолет, който беше взела от убития във Вевелсбург, и се прицели в гъсталака нагоре по течението. Два изстрела отекнаха с пронизителен пукот от стените на дерето.

— Добре — каза тя. — Вече можем да вървим.

 

 

Отгоре Густав се намръщи при звука на изстрелите и по-ниския лай на автоматичния отговор на зиг-зауера. Стрелбата не го притесняваше толкова, стига хората му да вземеха раницата и дневника от англичанина. Синклер само беше удължил живота си с един час. Приближи се към ръба на склона, откъдето имаше по-добра видимост.

Джейми сграбчи ръката на Сара и я повлече надолу към реката. Държеше двете раници над главата си, след две крачки водата стигна до бедрата му. Вече чувстваше как течението го дърпа, и обувките му с мъка се задържаха върху хлъзгавите камъни по дъното.

— Дръж се за кръста ми и не ме пускай.

Усети как ръцете й го обгръщат, и за миг го обля топлина. С всяка крачка попадаше все повече под властта на реката. Жужене от раздвижване на въздуха, все едно близо до дясното му ухо беше минала пчела, и в тъмната повърхност пред него избухна вълна от бели пръски. За миг краката му омекнаха; ужасяващата уязвимост на човек, който очаква брадвата на палача. Но вече нямаше връщане назад. Той се понесе през течението, като влачеше Сара със себе си, към мястото, където се бяха врязали куршумите. Още един откос, този път по-близо, но пак пред тях. Опитваха се да го спрат, не бяха готови да го убият. Поне не и целенасочено. Сега единствената му мисъл беше да продължи напред. Водата стигна до ребрата му и с всяка крачка течението го влачеше малко по-надолу, но почти беше стигнал до най-горния клон на поваленото дърво. Щяха да успеят.

— Не!

Пронизителният вик на Сара го накара да се извърне, точно когато две бягащи фигури стигнаха брега зад тях. Първият мъж клекна и насочи с две ръце автоматичния пистолет към тях. Беше толкова близо, че Джейми видя малкото тъмно око на дулото. Толкова близо, че нямаше как да не ги улучи. Ново блъфиране. Но в такъв случай защо не им беше наредил да се върнат? Когато секундите се проточиха, Джейми разбра, че е сбъркал. Видя как пистолетът не трепва. Представи си пръста, който се свива в спусъка.

— Щом ме застреля, пусни ме и се гмурни, докато не излезеш извън обсега му.

Усети как ръцете й го стискат още по-силно.

От наблюдателницата си високо горе Густав изруга, когато видя Синклер и жената да влизат в реката. Опита да ги принуди да се върнат, но когато продължиха по посока на изстрелите му, знаеше, че няма друг избор. Продължи да наблюдава, докато хората му изскочиха от гъсталака. Юрген коленичи и се прицели в двете безпомощни фигури. Без да се замисли, Густав вдигна автомата си на рамо, прицели се и стреля с едно движение.

 

 

Джейми знаеше, че ще почувства удара от куршума, преди да чуе лая на пушката. Вместо това прозвуча странният звук като от почукване на кълвач, който бяха чули по-рано, и мъжът, който се канеше да го застреля, се надигна и се завъртя, преди да се просне по очи в реката. Другарят му зина и се втурна обратно в храсталака.

Джейми се обърна и продължи с мъка към отсрещния бряг.

— Какво стана там? — гласът на Сара трепереше, но не беше ясно дали от страх или от вледеняващия студ, докато лежаха в подгизналите си дрехи сред гъсталака на западната страна на реката. В безопасност, поне засега.

Джейми си задаваше същия въпрос.

— Искат дневника. Който и да беше отгоре на скалите, можеше да ни убие във всеки момент, тъй като ни беше проследил. По незнайна причина мъжът с пистолета не разбра посланието. Може да си го ранила или да си уцелила някой от другарите му с онези изстрели. Ако ни беше застрелял насред реката, дневникът щеше да се затрие. Човекът на скалите не може да го позволи.

— Явно е хладнокръвно копеле, да застреля така един от своите?

— Да, така е. И сега ще тръгне след нас. Ще сложат хора от другата страна на реката, може даже да повикат подкрепление. Единственият ни шанс е да се измъкнем от дерето и да се върнем в Браунлаге. Трябва да се изкатерим нагоре.

Огледаха стръмните стени на клисурата стотина метра нагоре и надолу от точката, в която бяха прекосили реката, но единственото място, което изглеждаше донякъде обещаващо, беше тесен овраг, издълбан в скалата, в който шумеше надолу приток към реката.

Сара не беше убедена. Загледа се в тъмната вътрешност.

— Ако влезем вътре и не води наникъде, ще се окажем в капан.

Джейми вдигна рамене.

— По-зле ли ще е, отколкото сега?

— Пак не ми харесва.

— Нямаме време да спорим. Ще отида да разузная, ти остани тук. Няма да се бавя повече от десет минути.

Нужни й бяха две секунди, за да разбере какво ще последва предложението му.

— Няма начин да ме оставиш, Джейми Синклер. — Метна раницата на гърба си и тръгна навътре.

Докато си избираха пътя из камънака, от двете им страни се издигаха недостъпни стени. Тук рядко проникваше пряка слънчева светлина и колкото по-навътре навлизаха, толкова по-усойно, тъмно и застрашително ставаше. Бяха изминали стотина метра, когато ги стресна приглушено гърмене. След няколко минути се озоваха пред водопад, който се изливаше като мръснобял порой от ръба на скала на седемдесет метра над главите им и образуваше пенесто езеро сред скалите.

Сара отпусна пораженчески рамене.

— Дотук сме — опита се тя да надвика рева на падащата вода. Обърна се, за да се върне, но Джейми я сграбчи за рамото.

— Чакай! — Гърлото му беше толкова сухо от вълнение, че думата прозвуча като пукот. Гледа каскадата цяла минута, преди да се покатери върху хлъзгавите от мъха камъни до плиткия басейн, в който водопадът се изливаше като опразнена бутилка бира.

— Спомняш ли си странния израз, който Валтер Бром използва, когато разказва на дядо ми за картината? Казва: „Но под воала погледни!“ Какво по-точно е имал предвид, дявол да го вземе?! Женско лице, скрито зад воал, но може да говорим за парче плат. Видяхме мъх по скалите отстрани — може да е това, но едва ли е бил там преди шейсет и кусур години. Значи е говорил за нещо неизменно. Нещо природно. Някаква завеса. „Под воала погледни!“

Тя се вторачи в него.

— Има само едно неизменно нещо в този пейзаж.

— Точно така!

— Водата!

— Малко или много, се връзва. — Извади оригиналната рисунка на символа на слънцето. — Виж! Реката образува основния хоризонтален крак на Черното слънце. Това означава, че потокът, който захранва водопада, оформя един от другите. Може да има още един на източния бряг, или пък път, който е обрасъл след това.

Тя се намръщи.

— И сега какво?

— Има само един начин да разберем. — Джейми надникна в тъмната бездна отвъд, всички мисли за преследвачите им бяха забравени. Нищо. Но какво беше очаквал: сандък с щемпел „плячка“ отгоре?

— Продължавай.

Изкачи се, без да обръща внимание на водата, гърмяща от скалата горе. Зад водопада цареше пълен мрак. Дисонантният мрак притъпи сетивата му, но в един момент разбра, че нещо се е променило. Камъкът под краката му вече не беше кръгъл, а плосък.

Обзе го въодушевление, докато прокарваше пръсти по грапавата повърхност. Бетон. Провери няколко крачки напред. Бетонни стълби. Пипнешком продължи напред, докато естественият камък на стените отстъпи пред друг материал.

— Е? — Сара не я свърташе на едно място от вълнение, когато се появи откъм водопада.

Джейми тръсна глава, полетяха пръски като от мокро куче.

— Случайно да си свила още една връзка ключове?

— Защо?

— Защото има голяма метална врата.

Лицето й се сбръчка в решителна гримаса.

— Покажи ми.

— Гледай си в краката. — Поведе я зад каскадата. Щом стигнаха до вратата, тя извади от чантата си тънко фенерче. — Можем да вземем под наем инструменти от някой склад; ножица за арматура или хидравличен чук.

— Ще си помислят, че се готвиш за банков обир. Имам по-добра идея. — Отново зарови в раницата си.

— Динамит?

— Дръпни се от пътя ми и ще разбереш.

Извади някакви метални клещи и тръгна да се бори с ключалката, като тихо сумтеше, докато се трудеше. Отне й по-малко от пет минути.

— Да! — извика тя, когато ключалката изщрака. Но се извърна с едва ли не виновен поглед. — Виждаш ли — казах ти, че има какво да научиш, ако си израснал в лош квартал.

Подпря с рамо, но вратата не подаде.

— Сигурна ли си, че я отключи?

Погледна го, преди да изчезне и да се върне след малко с един паднал клон, дебел колкото ръката й.

— Опитай в тесния край между вратата и рамката.

Трябваше и двамата да напънат с всички сили, за да се отлепи шейсетгодишната ръжда, но накрая тежката метална преграда се отвори със скърцане като в някой филм на ужасите. Озоваха се на тясно стълбище, което водеше нагоре в мрака.