Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (53)

53.

— Отлетели са към Мюнхен сутринта и са наели кола. Местоположение в момента — неизвестно, но изглежда ще следват маршрута, описан в дневника, така че знаем къде ще стигне Синклер накрая и ще ги чакаме.

Мъжът с конската опашка слушаше обяснението на Съмнър с нарастващо раздразнение.

— Не е достатъчно. В доклада ти пише, че Синклер се е отбил до изпълнителя на завещанието на майка му.

— Точно така, но въпреки неколкократните опити на нашите източници, адвокатът отказва да разкрие защо е бил при него.

— Само часове след срещата Синклер отново проявява интерес към дневника. Това означава, че има нова информация или че му е дадено нещо, което го е накарало да направи преоценка на информацията, която е имал дотогава. По някакъв начин дневникът още е ключът към Слънчевия камък. Синклер е ключът към дневника. Искам да го откриете.

Затвори телефона и натисна копчето на интеркома на бюрото му.

— Самолетът готов ли е? Излитаме за Европа рано сутринта.

Джейми сви от аутобана и излезе на много по-тесен път, който ги поведе през някакви ниви. Малки селца прелитаха покрай стъклата и само след минути вече бяха в покрайнините на Бад Заулгау, който беше много по-голям град, отколкото намекваше дневникът на Матю. Явно беше просперирал и се беше разраснал през годините след войната. Намериха пътя към центъра и паркираха.

— А сега накъде? — попита Сара.

— Искам да видя мястото, където са били нападнати от засада и където Матю е спечелил Военния си кръст.

Тя поклати скептично глава.

— Не виждам как ще го открием. Нямаме представа по кой път са тръгнали. Как ще разбереш?

— Ще разбера. — Той взе картата от нея и разучи околността на югозапад. — Това е най-прекият път до Блумберг, следващото място, което се споменава в дневника. — Прокара пръст по линията, която водеше на югозапад към град Острах. — Има няколко селца, които тогава сигурно са били няколко пръснати къщи. Трябва ни карта от 50-те години.

— Имаме — ухили се Сара и извади от раницата си копринената карта за бягство заедно с дневника. Отвори дневника на страницата със засадата.

— „Виждах как заснежените върхове на Швейцария проблясват в далечината. Нападнаха ни малко след зазоряване между Заулгау и някаква паланка, която дори нямаше име“ — прочете тя на глас, докато сравняваше копринената с модерната пътна карта. — Виж! Прав си! Има няколко места, които отговарят на описанието.

Джейми караше бавно от покрайнините на града и разглеждаше околността. Пак валеше и на мястото на Алпите имаше само мръсна сива мъгла.

— Ако търсиш гора, дошли сме на правилното място — каза услужливо Сара, когато минаха през още един голям залесен участък.

Не обърна внимание на сарказма й.

— Тази е иглолистна, вечнозелена, а Матю казва, че гората, в която са им устроили засада, е била букова. По това време на годината листата ще са изумруденозелени на цвят.

— Искаш да кажеш, такива — отбеляза тя след няколко минути.

Той спря и огледа въпросния гъсталак. Не приличаше много. Дърветата бяха достатъчно стари, за да са на повече от 60 години, с големи дънери и широки корони, но не бяха достатъчно, за да могат да се нарекат гора. Зад буковете в далечината се простираха още иглолистни насаждения. На километри нагоре по пътя бяха пръснати няколко сгради, които можеше и да отговарят на описанието „някаква паланка, която дори нямаше име“.

Джейми разгледа постройките от отсрещната страна на разлюлените от вятъра жита.

— Предполагам, че единственият начин да разберем, е, като питаме.

Потропаха на една врата и им отвори млада жена, която отговори любезно на въпросите им, но не можа да им помогне. Насочи ги към най-отдалечената от пътя къща.

— Говорете със стария Вернер. Той е бил там тогава.

— Гутен таг!

Набитата фигура работеше здраво с мотиката в центъра на безупречно поддържана зеленчукова градина. Вдигна глава и кимна на Джейми. Вернер имаше бледи непроницаеми очи, нос като патладжан и румени, посърнали от времето черти, оградени от рунтави сиви бакенбарди. Джейми и Сара чакаха до къщата, а той се приближи към тях, като използваше мотиката вместо патерица, за да компенсира силното си накуцване.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

Джейми обясни защо са в околността и лицето на Вернер помрачня.

— Англичани, да?

Джейми кимна. Не виждаше смисъл да обяснява произхода на Сара.

Старецът се изсмя горчиво.

— Какво казвахте вие, англичаните: „Не споменавай войната!“ Хубав съвет. Беше много отдавна, по-добре да бъде забравено, особено в околността. Не се лъжете от хубавия пейзаж. Лоши неща станаха, както навсякъде другаде. Лоши неща. — Той се подпря на мотиката и въздъхна тежко, загледан в земята.

Сара отвори уста да възрази, но Джейми поклати глава. Нямаше смисъл да събуждат нежелани спомени. Той благодари на германеца и се обърна да си ходи.

Бяха на половината път до колата, когато Вернер ги изненада.

— Почакайте! — провикна се той. — Беше отдавна, но може би един старец държи нещата заключени прекалено дълго време. Може би е време да си ги признае. Елате! Ще ви направя кафе.

Докато седяха в малката кухничка, Вернер сервира кафето, без да ги пита как го обичат: силно, черно и с глътка шнапс вътре. Стисна чашата си и се загледа в масата; лицето му имаше измъченото изражение на човек, който влиза в изповедалнята. Накрая каза:

— Стана така, както казвате. Точно отсреща. Разбира се, повечето от старите дървета вече ги няма, на тяхно място има храсталак. Малко останаха хората, които го помнят, но аз бях там. — Той ги погледна изпод рунтавите си сиви вежди. — Казваш, че дядо ти е бил един от мъжете във втория джип?

Джейми кимна.

— Тогава дядо ти вероятно е убил брат ми.

Стаята сякаш изстина и Джейми усети как Сара стисна ръката му под масата.

— Съжалявам.

Вернер вдигна рамене.

— Било е много отдавна. Ерик беше седем години по-голям от мен, верен и смел; умря, сражавайки се за това, в което вярваше, но той уби много от приятелите ми и ми причини това — той потупа крака си и те чуха приглушен, кух звук под дебелите панталони от туид.

— Чувал ли си за върколаците?

— Дядо ми ги споменава в дневника си. Някаква нацистка партизанска организация.

Старецът поклати глава.

— Голям майтап. Съсипани есесовци като Ерик водеха момчета, които още трябваше да ходят на училище, срещу картечници и танкове. Възстановяваше се от рана в главата на Източния фронт, когато местният гаулайтер му нареди да организира отряд на върколаците и да напада врага. Бях на четиринайсет — още момче — и се страхувах. Хитлер беше мъртъв. Хората говореха, че войната е свършила, но Ерик не искаше да повярва. Аз просто исках да е свършила и да съм си у дома при мама. Изненадани ли сте? Мислехте, че всички сме били фанатици в Хитлерюгенд?

Джейми любезно се усмихна.

— Бяхме деветима. Аз, Ерих, приятелят ми Поли и още няколко момчета от училище. Направихме си лагер в гората от другата страна на пътя — като бойскаути, само че имахме картечница, няколко стари пушки „Маузер“ и два автомата. Истината е, че според мен войната бе накарала Ерик да полудее. Каза, че ще продължи да се бие срещу съюзниците. Някои от момчетата се разплакаха. Аз му рекох: „Не, прибираме се у дома.“ Беше ми брат, мислех, че ще ме послуша, но той се разкрещя, че съм предател, и ме цапардоса през устата с пистолета. Когато казах, че няма да се бия, ме простреля в крака. — Извърна се към Сара. — Не ме съжалявайте. Имах късмет. В очите на Ерик бях метежник и той имаше пълното право да ме застреля и да ме овеси на най-близкото дърво. Случи се с мнозина. Разбира се, останалите момчета бяха прекалено уплашени, за да направят нещо. Отнесоха ме до тази къща, къщата на майка ми, и ме оставиха тук.

Вернер сръбна от кафето и си облиза устните.

— Мама се постара, но когато ми гангреняса кракът… — Поклати глава при спомена. — Но това стана по-късно. Три дни след като Ерик ме рани, чух стрелбата и взривовете оттам. Исках да ида, но не можех да се движа и мисля, че мама щеше да ме спре на всяка цена. Но от прозореца видях горящия джип и проблясъците от картечните откоси в гората. Щом престрелката спря, бях разкъсан. Трябваше ли да се радвам на победата над приятелите ми? Бях ли страхливецът, който ги е изоставил? И какво щяха да направят съюзниците, когато разберат? Ерик се хвалеше, че на едно място във Франция есесовците дали добър урок, бях чувал да говори в съня си и за неща, случили се в Русия, от които кръвта ми изстива дори сега. Сигурно съюзниците щях да изгорят фермата ни и да ни обесят всичките? Тогава стрелбата започна отново и разбрах, че повечето от оръжията не са германски. Трая само миг. После — тишина. Чувах само как мама плаче. Мисля, че още тогава разбра, че Ерик е мъртъв. След няколко минути последваха четири или пет отделни изстрела. Много бавни, много целенасочени. Всеки беше като препинателен знак. Знаех, че разстрелват ранените. Преди да си тръгнат, съюзниците изгориха убитите си и оставиха нашите момчета на гаргите.

— Разстреляли са ранени деца? — попита Сара невярващо. — Но войната е била свършила. Знаели са го.

— Да, млада госпожице, разстреляха малкия Поли и останалите. Видях труповете, когато ги донесоха, за да ги погребат. Казваш, че войната била свършила, но войната не свършва само защото някой е казал, че е свършила. Свършва, когато хората престанат да стрелят един срещу друг. Войната на Ерик щеше да свърши със смъртта му. Жалкото е, че отнесе много добри момчета със себе си.

Джейми се мъчеше да осмисли чутото. Беше прочел описанието на Матю за засадата като за героична атака срещу решителен и превъзхождащ ги по численост враг. Беше ясно, че става дума за момчета, но някак си докато четеше дневника, умът му беше възприел само едната страна от историята. Враговете на Матю бяха безмилостни фанатици, макар и млади. Бяха нападнали като страхливци от гората и той се беше разплатил по същия начин с тях. Само че сега, докато старият Вернер ровеше в едно чекмедже и вадеше пожълтяла снимка на усмихнат футболен отбор, дали е разбирал напълно колко малки са били? Наистина ли Матю беше погледнал раненото дете в очите и беше дръпнал спусъка? В такъв случай всичко, което беше научил, се обръщаше с главата надолу.

— Аз съм отдясно, високото момче с русата коса. Звезда, централен нападател. Поли е тъмнокосото хлапе на първия ред. Добър приятел беше Поли. Много добър.

— Какво стана след това. Имаше ли някакво разследване?

Германецът се разсмя, сякаш Джейми се беше пошегувал.

— Да не мислиш, че някой ще се загрижи за няколко селянчета, прекалено глупави, за да не се предадат, когато са имали тази възможност? Тогава единствените военни престъпления бяха германските. Единствените жертви — евреите. След няколко месеца се появи отряд на гробищна регистрация и погребаха съюзниците във военното гробище в Дюрнбах заедно със свалените съюзнически пилоти, избягалите затворници, които не бяха успели да се приберат у дома, и горките нещастници, които СС карали да маршируват до смърт, когато затворили трудовите лагери. Ерик и приятелите ми са там, в Заулгау.

Допиха си кафето и поседяха мълчаливо известно време. После Джейми се изправи. Нямаше какво друго да научи тук.

Вернер вдигна поглед, но насълзените му очи още витаеха някъде в миналото.

— Преди да преместят телата в Заулгау ги бяха струпали в обора. Прокраднах се да видя Поли за последен път. Беше грешка. Беше прекарал три месеца под земята; не беше онзи Поли, който си спомнях. Съветът ми към теб, млади приятелю, е да не се обръщаш назад. Няма полза да се рови в миналото. Ако продължиш, всичките лъжи, които те чакат, са жива мъка.