Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (18)

18.

— Значи издирваш картини и вещи, откраднати от нацистите?

Разбра, че се мъчи да звучи ентусиазирано, но долови съмнението й — нямаше как да й се сърди. Не приличаше много на занимание, подходящо за възрастни.

— Не е толкова вълнуващо, колкото звучи — отвърна той. — Чета каталози, проверявам разпродажби на произведения на изкуството и прекарвам повечето време на телефона. По-често търся чифт свещници, отколкото картина.

Обикновено беше срамежлив с жените отначало, но с нея се говореше измамно лесно. Може би защото беше американка; открита, разговорчива, интересна и интересуваща се. Откриха, че харесват едни и същи неща: катеренето и ходенето. И мразят всеки, който се разхожда със слушалки в ушите и слуша рок музика вместо песента на птиците. Музикалните им вкусове бяха различни, но имаше място за уговорки. Сара харесваше новия албум на Робърт Плант и Алисън Краус, макар че за нея Плант беше талантлив, но остарял. Джейми си призна тайни пристрастия към постиженията на някогашния Джони Кеш и любов към Малер, наследена от майка му. Чувстваше се спокоен и сподели неща, които не беше казвал и на най-близките си приятели.

— Мислиш ли, че работата ти може да има нещо общо с това, че някой се опита да те очисти?

Думите й извикаха за миг пред очите му влака, който гърмеше на сантиметри от главата му. Една висяща жица щеше да е достатъчна… Тя забеляза изражението му и сложи ръка върху неговата; топлината инжектира нов живот във вените му и за пръв път, откакто беше напуснал метростанцията, усети, че е готов да се изправи пред света.

— Защо се усмихваш? — Той поклати глава и тя го изгледа изпитателно. — Добре. — Повдигна рамене. — Нямам нищо против един мъж да има тайни. Това го прави по-интересен. Но ти не ми отговори на въпроса.

— За работата ми? — Тя кимна. — Съмнявам се. В момента съм между две работи.

Тя се ухили.

— Аз също.

— Чакай! — възкликна той. — Забелязах, че през цялото време говорим само за мен. Ти си наред.

— Добре, но съм гладна. Какво ще кажеш да обядваме?

— Съжалявам, бях сигурен, че е мъртъв.

Чарлс Лий хвърли угарката от цигарата си през прозореца на колата, докато изучаваше двойката, която разговаряше на пейката. Трябваше сам да свърши работата. Партньорът му беше прекалено нетърпелив — недостатъкът на младостта; с възрастта човек се учи на търпение. Щеше да следи Синклер и да изчака благоприятния момент, за да е сигурен в резултата. Вярно, че опитът трябваше да успее, но това нямаше да го включва в доклада си до агента от Пекин. По-добре грешката да е на младока. Щеше да се вдигне пара, но той щеше да оцелее, а това беше важното.

— Нищо не можеше да се направи — излъга той. — Знаем къде живее. Ще се върнем довечера и ще свършим работата както трябва.

— Деветдесет процента от злополуките стават у дома. Може да се удави във ваната…

Чарлс Лий не се усмихна.

— Стига този път да свършим работа, няма нужда никой да разбира.

Младокът кимна, видимо облекчен.

— Ами момичето? Коя е тя?

— Не беше с него на влизане в станцията. Може би някоя позната, която е станала свидетел на… злополуката?

Лий се пресегна отзад и взе черния огледално-рефлексен фотоапарат от задната седалка. Обективът изглеждаше нормален, от онези, които всеки турист би използвал за снимане на лондонските забележителности, но беше направен така, че да дава същите резултати като голям телеобектив. Той го насочи към двойката и направи поредица снимки.

— Ще разберем до утре сутринта.

Ако момичето имаше паспорт или някакъв документ за самоличност със снимка някъде по света, модерният софтуер за разпознаване на изображения на Бюрото щеше да я открие.

— Ами ако и тя е там довечера?

Лий превключи колата на скорост и внимателно се сля с движението.

— Ще е много жалко.

След десет минути фордът спря на светофара отстрани на няколко изоставени халета. Зад тях се простираше обширно празно пространство, където някога е имало фабрика, а сега тук бяха скупчени изгорели останки от автомобили. Бяха изминали целия път в мълчание; Лий остави колегата си да обмисли своя провал, докато формулираше наум как да направи така, че човекът от Пекин да види собствената му роля във възможно най-добрата светлина.

— Благодаря за разбирането и подкрепата, другарю — обади се партньорът му.

— Вече ти казах да не ме наричаш „другарю“. Сега си в Лондон.

Младежът кимна. Той видя как един мотоциклетист, зад който седеше още някой, спря до тях, забеляза избелелите джинси и коженото яке с ресни.

— Ако командирът разбере, че сме се провалили…

Мотоциклетистът извърна каската си към колата и в главата на младежа се задейства аларма. Той се пресегна да вземе пистолета под седалката и извика:

— Карай!

Лий реагира невиждано бързо. Дори мъжът от Пекин щеше да бъде впечатлен. Но пак беше прекалено бавно. Ръката му едва беше докоснала скоростния лост, когато човекът отзад на мотора спокойно вдигна автоматичния пистолет със заглушител и задържа пръста си на спусъка, докато не го изпразни. „Мах 10“ беше стар модел, разработен от Гордън Б. Инграм в далечната 1963 година, но пък беше забележително ефективен и забележително тих. Ако някой беше достатъчно близо, за да чуе, щеше да долови единствено звука от трийсет и двата деветмилиметрови патрони с кух връх, които се удряха в купето на форда, след като бяха преминали през жертвите си, но дори и това беше заглушено от рева на мотоциклета. Конкретно за тези атентатори кухият връх имаше две предимства пред нормалните муниции. Куршумът беше замислен така, че щом удареше мека тъкан, се сплескваше като гъба и причиняваше значителни поражения с по-широка траектория през тялото и много по-голяма изходяща рана. Вързани с коланите си, двамата китайски агенти се разтресоха от конвулсии, докато почти 200 грама олово със скорост от 330 км/ч се удари в тях, купето избухна и се превърна в гробница, пълна с кръв, кости и разкъсана плът. Същата тази „гъба“ забавяше скоростта на куршумите, така че, въпреки че разкъсаха пластмасата, нито един от тях не проби метала, за да остави следи отвън от удара или да застраши случайни минувачи. Щом телата престанаха да се гърчат, този, който седеше зад моториста, се наведе и постави вътре във форда някакъв пакет. После даде на моториста знак, че могат да тръгват. От мига на спирането им до колата бяха изминали по-малко от десет секунди.

— Какво му е лошото да си журналист на свободна практика? Все някой трябва да го прави, нали? — Сара замълча за няколко секунди, докато дъвчеше бургера си. Джейми беше съвсем сигурен, че никога досега не е ял „Биг Мак“, но за всичко си имаше пръв път. Заслужаваше си да преглътне лепкавото хлебче с вкус на шперплат, за да бъде в компанията на това жизнерадостно момиче жена с мироглед, коренно различен от неговия. Той се облегна, докато тя си поеме дъх и продължи тирадата, която беше провокирана от един-единствен леко обезпокоен поглед.

— Ако си мислиш, че е боклук, пак си помисли. Завършила съм английска литература в Харвард. Аз съм писателка и това, което наистина искам да правя, е да пиша романи. Но дори и писателите трябва да ядат и сто хиляди думи са яко бачкане на компютъра, докато някой реши да го издаде, затова пиша материали; дом и градина, мода и тем подобни. — Изреди впечатляващ списък с публикации. — Ясно? — Последната дума беше предизвикателство и той едва ли не усети жегата от пламъка в очите й. Зачуди се какво ли щеше да стане, ако това ниво на страст се канализира в друга посока.

— Какво води една вдъхновена романистка от Бостън в Лондон? Мислех си, че в Щатите има също толкова вдъхновение, ако не и повече. Едва ли ще описваш Гринич Вилидж?

— Боже, Джейми! Сигурно си по-стар, отколкото изглеждаш. Остава да ми кажеш, че си бил в Удсток.

Той прокара ръка през косата си и се отпусна върху пластмасовия стол, опитвайки се напразно да изглежда, както му се викаше, „готин“. Тя се разсмя, дълбок, безсрамен, искрен смях.

— Хей, почти ме върна в 80-те. Нова прическа, пълна смяна на гардероба и може да склоня да изляза с теб.

Ох!

Тя забеляза погледа му.

— Просто се шегувам. — Хвърли в устата си шепа пържени картофи, и то така, че да изглежда елегантно. Преглътна, отпи от едва ли не еднолитровата чаша диетична кока-кола и леко се оригна. — Да се върна на първия ти въпрос. Не съм дошла за вдъхновение, дошла съм за атмосферата. Пиша трилър със смяна на времето. — Видя се, че е озадачен. — Действието се развива сега и назад в историята; едновременно. Барбара Ърскин? — Кимна, името му беше познато. — Същият замисъл, различно изпълнение. Моята ще бъде по-тежка, по-гадна. Лондон по времето на Елизабет. Човек ще може да подуши потта и котешката пикня.

— Звучи страхотно.

Очите й се присвиха.

— Шегуваш се, нали?

— Никак даже — отвърна той и наистина го мислеше. — Сигурен съм, че каквото и да напишеш, ще си струва да се прочете.

— Както и да е, току-що приключих с първата чернова и сега си търся нов материал за писане, за да разкарам хазяина с гаден дъх от главата си за известно време.

Джейми се поколеба цели пет секунди. Решението, което щеше да вземе, беше като това да скочиш от някоя скала, само за да усетиш какво значи да летиш, и подозираше, че ще съжалява, когато удари дъното, което щеше да се случи рано или късно. Пое си дълбоко въздух.

— Има една прекрасна открадната картина и…

Разказа й за Рафаело. Но не и за дневника на Матю.

Не още. Когато свърши, очите й блестяха и думите извираха от нея като вода от планински поток.

— Това се казва история. Мислиш ли, че ще успееш да я откриеш? Може да ти помогна. Бива ме в търсенето; ще си платя пътя. Пък и имаш нужда някой да ти пази гърба.

Това беше истина. Освен това се беше убедил, че тя го привлича по начин, който надхвърляше чисто физическото. Времето щеше да покаже; имаше чувството, че трябва да подходи към нещата бавно. От друга страна, ако работят заедно, дори и да гонят дивото, поне щеше да му даде шанса да го разбере. Ухили се.

— Добре, назначена си като мой действащ, неплатен изследовател, но ако от цялата работа излезе история, първо ще трябва аз да я одобря.

Сега беше неин ред да се намръщи, но тя все пак кимна.

— Какво знаеш за Хайнрих Химлер?