Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (40)

40.

Джейми стигна до изхода, където беше изчезнала Сара. До него на пода, вдясно лежеше фенерът й, като още леко се полюшваше, а лъчът танцуваше в основата на отсрещната стена. Замръзна, когато чу тихо шумолене, и вдигна собствения си фенер, за да освети това, което издаваше шума.

— О, боже!

Мълчаливият вик на измъченото безоко лице отразяваше ужаса на края, нащърбената дупка в черепа беше ясно доказателство за начина, по който бяха изтръгнали живота от нея. Протегна се да докосне рамото й.

— Защо са го направили? — Приглушеният глас на Сара идваше от ъгъла зад него. За малко да извика от облекчение, когато я освети с лъча. Невредима. Свито в ъгъла до стената, тялото й изглеждаше по-малко и по-крехко, очите й искряха на светлината, огромни и влажни.

Той се извърна към изсушеното тяло, облечено в останки от сива раирана униформа, което лежеше проснато върху металната пейка. На светлината на фенера все още идеалните й зъби блестяха като перли върху черепа с цвят на слонова кост. Малки и фини. Също като зъбите на Сара. Ръце с дълги, тънки пръсти, които някога сигурно са свирили на пиано, се протягаха към него, сякаш за да го приветстват. Чу отново шумоленето, и една мишка надникна предпазливо от очната ябълка на черепа, където си беше направила гнездо. С вдигането на фенера лъчът разкри още десетки, не, стотици скелети. Море от кости заливаше цялата стая.

Седяха, подредени в редица, приковани с белезници към пейките, на които бяха работили и на които бяха умрели, някои приведени напред, други с вдигнати глави и извити завинаги нагоре гърбове от болката в момента, в който ги беше застигнал куршумът. Мълчаливите останки на още хора лежаха, пръснати на купчини по бетонния под, след като с години бяха висели безжизнени, докато времето и гравитацията бяха скъсали сухожилията им. Представи си ужасените писъци, гневните викове, докато есесовците минават покрай редиците и пистолетите и картечниците им лаят, кръвта, която е заляла тезгяхите. Жената най-близо до него първата ли беше, или последната? Дали е знаела съдбата си, преди да бъде окована за студената стоманена пейка? Погледна отново лицето й. О, да! Знаела е.

— За да защити Голямата тайна. Чудото на света.

— Това дело на Валтер Бром ли е?

— Шшшт! — Той загаси фенера и я бутна обратно в ъгъла, когато първите трепкащи лъчи осветиха залата. Груб глас даде заповеди шепнешком. Джейми приклекна и рискува да погледне към вратата. Преброи ги през един процеп в планините от метал. Поне шестима, и водачът им не се беше заблудил от следите в прахта. Джейми се беше надявал да ги поведе всичките към централната пътека, но човекът, който даваше заповеди, ги беше задържал и ги беше разделил на три групи. Две за страничните пътеки и една, която да мине през централната. След като се разпределиха, тръгнаха напред; движеха се със смъртоносна решителност. Лъч от фенер премина през скривалището му и го накара да се дръпне назад.

Притисна устни към ухото на Сара и прошепна:

— Слушай!

Густав се подразни от неминуемото забавяне, докато хората му разглеждаха кабинета, който явно доста бе заинтригувал Синклер, но не можеше да поеме риска англичанинът да е открил или да е оставил нещо там. Празното място в праха на стената го заинтригува, но единственото, което имаше значение, беше дневникът, и беше само въпрос на време да се добере до него. Викът, който току-що беше отекнал из коридорите, го доказваше. Нямаше друг изход от бункера, освен този, през който бяха влезли.

Когато стигнаха производственото хале, инстинктът на ловец му подсказа, че жертвите му са се спотаили именно тук. Винаги се спотайваха. Страхът и отчаянието им отнемаха силата и смелостта. Но въпреки това още можеше да са опасни.

— Мюлер и Краус да претърсят вляво, Шмит и Ритер — вдясно. Двамата с Кемпнер тръгваме в средата. Този път няма да поемаме никакви рискове. Видите ли ги, застреляйте ги.

Напредваха много бавно. Густав остави Кемпнер да води, като го прикриваше с карабината си. Лъчът от фенера му показа къде двата чифта стъпки се превръщаха в един. За такъв глупак ли го вземаха, че да се хване на подобен евтин трик? Е, щеше да ги научи. В далечината вляво единият от лъчите на фенерите се отклони и той одобрително отбеляза, че Мюлер претърсва някакво странично помещение. Колкото по-навътре влизаха сред огромните купчини изкривено желязо, толкова повече мащабите на помещението намаляваха самоувереността му. Не трябваше ли да заварди бункера и да изчака да пуснат генератора? Не, Фредерик искаше резултати. Трябваше да стане сега. Можеше да му струва още един човек, но цената си струваше да се плати.

Още една крачка, и все едно избухна Третата световна война. Густав завъртя автомата, когато два изстрела отекнаха като топовен гърмеж под купола на огромното хале. Последвалата шокираща тишина беше нарушена от изблик на почти истеричен смях.

— Какво става, мамка му? — попита той.

Краус се появи от друго странично помещение, осветен в гръб от потрепващия лъч на фенер.

— Няколко „сапуна“, останали от войната. Мюлер за малко не напълни гащите.

Густав тихо изруга.

— Интересуват ни само труповете на Синклер и момичето.

Махна на Кемпнер да продължава. И тогава видя сребърната нишка на паяжината, изопната в коляното на бойните панталони на другаря му.

Двете фигури, сгушени в края на редицата с трупове, бавно надигнаха глави. Ушите на Джейми звънтяха от невероятния гърмеж от изстрелите в затвореното пространство, а ръката на Сара трепереше, когато потърси утеха в неговата в мрака. Бяха заели местата на два от разпадналите се скелети, изпопадали по пода. Стояха като замръзнали, докато фенерът скачаше от череп на череп, и паникьосаният германец започна да стреля. Сара за малко не извика, когато куршумът разби челюстта на мъртвеца до нея и я посипа със зъби и костици, но някакъв дълбоко заложен инстинкт за съхранение я накара да запази мълчание.

Щом мъжете си отидоха, Джейми я изправи на крака и извади изпод масата раниците и увитата картина. Двамата запълзяха обратно към вратата. Най-близките фенери се бяха отдалечили, но двата в центъра бяха по-внимателни и Джейми видя отблясъците на още два в дъното на огромната планина от метал. Сърцето му казваше, че трябва да бягат с всички сили, но мозъкът му настояваше да почакат. Трябваше да са стигнали вече. Ами ако бяха видели кордата? Стисна ръката на Сара като сигнал да се приготви.

За частица от секундата, след като коляното на Кемпнер усети опъна на кордата, тя се изпъна; естествената й еластичност се включи в играта от силата, приложена върху нея. Но преди германецът да успее да реагира, кордата дръпна по-малката част от машина от мястото й и тя се стовари на пода с дрънчене. Густав се смръзна при звука, но когато нищо не се случи, въздъхна облекчено. После забеляза въжето.

Десет метра над главите им тежестта на по-малката част издърпа по-голямата част от двигателя от мястото й в купчината с метал, която държеше заедно върха на камарата. Първоначално беше просто дрънчене на метална част, която подскача надолу по купа, но тя много бързо се превърна в лавина. За секунда нестабилната подложка, която държеше големия двигател, се разпадна, а огромното парче метал се прекатури и се присъедини към вълната от тонове изкривен метал, която се понесе към германците. Кемпнер нададе вик и побягна, но Густав знаеше, че няма къде да бяга. Хвърли се встрани в отчаян опит да намери спасение.

Джейми изчака, докато трясъкът от лавината утихне и потрепващите фенери се насочат към центъра на халето. Като се движеха бързо, приведени надолу, двамата със Сара тихо се измъкнаха към изхода и после в коридора. Ляво или дясно? Нямаше начин да разбере дали това е посоката, от която бяха дошли, но поне можеше да е сигурен, че е изход. Избра дясно.

Десет минути по-късно бяха стигнали до водопада и за пръв път от един час насам усети, че спокойно може да си поеме въздух. Продължиха надолу по течението към Браунлаге, като избягваха маркираните пътеки, и прекосиха реката при един въжен мост.

Сара беше необичайно мълчалива, докато вървяха, но точно преди да стигнат главния път, го спря.

— Зададох ти въпрос там, но ни прекъснаха, преди да ми отговориш. Защо?

Той се поколеба.

— Валтер Бром не е можел да си позволи да остави някого жив. Не са били обикновени заробени работници, а учени и техници, помогнали за създаването на „Урановия клуб“. Когато нацисткият ядрен проект е прекратен, между 1941 и 1942 година Хитлер решава, че вече не се нуждае от тях. — Спомни си думите на Дейвид: „През тази година изпратили много от най-добрите си учени в Аушвиц.“ — Но Валтер Бром се нуждаел от тях и накарал да ги доведат тук. Есесовците ръководели бюрокрацията на смъртта, така че било достатъчно просто да го уредят. Познанието, което се съдържало в главите им, било толкова ценно, колкото изследователски доклад; дори и повече. Може и да са му били роби, но от дневника знаем, че Бром най-вече искал да бъде обожаван. Споделял с тях плановете и надеждите си за бъдещето. Искал е да вярват, че са част от това бъдеще.

— Но те са били евреи.

— Да, били са евреи. Затова са нямали бъдеще. Не и в Германия на Валтер Бром.

Тя кимна и се загледа към извисяващия се масив на Брокен в далечината, пътепоказателят, който ги беше довел до това ужасно място.

— Обещай ми нещо.

— Разбира се.

— Не, почакай първо да разбереш какво те моля. Важно е.

Той я погледна за миг. Лицето й беше неестествено бяло. Бяло като смърт.

— Казвай тогава.

— Обещай ми, че ако разберем, че Валтер Бром е още жив, ще използваш всички пари, които получиш за откриването на Рафаело, за да го заловиш.

Не беше нужно дори да се замисля.

— Обещавам. Ако Валтер Бром е жив, ще го преследвам до края на земята и ще го изправя на съд.

— Не, не ме разбра. Не искам съд. Обещай ми, че ако Валтер Бром е още жив, ще го убиеш.

Първоначално думите й предизвикаха у него истинско отвращение. Мъжът при Вевелсбург умря по една случайност, а преследвачът в гората — при чиста самоотбрана. Наистина ли мислеше, че е способен на хладнокръвие убийство? После си спомни дългите редици с трупове в халето и момичето с ръце на музикантка. Валтер Бром беше отговорен за смъртта им, и ако Валтер Бром беше жив, Матю Синклер го беше оставил да живее.

Пое си дълбоко въздух.

— Ако открием Валтер Бром, ще го убия.