Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (13)

13.

7 февруари 1945 г.

Централна Германия

Беше свършила. Бригадефюрерът от СС Валтер Бром не можеше да определи точния момент, когато интуицията се беше превърнала в истина, но знаеше, че войната е изгубена. Предвкусваше поражението във въздуха, който вдишваше, подушваше го и в хората около себе си. Като физик схващаше представата за критична маса по-добре от болшинството. Чудеше се защо по-рано не е разпознал момента, в който всичко се беше превърнало в пепел. Вероятно заради факта, че беше заклещен в този огромен бетонен затвор през по-голямата част от последните две години; но знаеше, че това не е вярно. Доказателствата бяха пред очите на всички, въпреки гръмките обещания на фюрера. Гьобелс можеше да тръби за успеха на Вермахта колкото си иска, но всеки, който можеше да разчете карта, знаеше, че всяка „победа“ приближаваше врага още по-близо до сърцето на Райха. Бром беше наблюдавал как бомбардировачите на съюзниците тържествено и необезпокоявано си пробиват път през свещените германски небеса като пасаж от малки сребърни рибки в бледосиньо море. Само преди няколко седмици беше видял резултатите, когато прелетя на път за Берлин над цели квартали, сравнени до голи полета, пълни с кратери и руини. Всеки познаваше семейство, което беше изгубило любим човек на фронта. Истината беше, че като всички останали в Хитлерова Германия и той се беше самозалъгвал, че това никога не може да стане. Обещаното оръжие чудо съществуваше; неудържимите ракети и самолетите, които можеха да летят по-бързо от всички съюзнически, плазменото оръдие, новите танкове и подобрените подводници. Но те вечно не достигаха, а сега никога нямаше да са достатъчно. Индустриалната база на Райха беше тотално унищожена. Дори „Шпеер“ не можеха да произвеждат артилерийски снаряди с мъртви инженери във фабрика, превърната в купчина тухли.

Огледа кабинета, който се беше превърнал в негов дом през последните дванайсет месеца. Облицованите с дървена ламперия стени, произведенията на изкуството и персийските килими не можеха да скрият студената реалност на подземното съществуване и пропилата се навсякъде влажна миризма на бързо съхнещ цимент. Запали една от малките си черни цигари, за да пропъди мириса; димът се виеше през ослепителния блясък на изкуствената светлина, преди да бъде погълнат от абсорбиращия вентилатор на тавана. Зад стъклото есесовци от охранителния батальон сновяха напред-назад и помагаха на неговия научноизследователски екип да пренася кашони с папки и записки, които трябваше да бъдат изгорени в пещите два етажа по-надолу. Металният трясък от време на време му подсказваше, че работата по разглобяването или унищожаването на предприятието и премахването на експерименталната апаратура върви според заповедите му.

Такова разхищение, след толкова години борба и усилия.

За съществуването на бункера знаеха само най-висшите членове в Йерархията на СС. Той беше построен да просъществува хиляда години, но Бром никога не беше вярвал истински, че райхът ще оцелее толкова дълго, а и не го интересуваше особено. Интересуваше го само работата му.

Първоначално никой не искаше да приеме теорията му за материала в сандъка от Тибет. Той надхвърляше интелектуалните възможности дори и на най-извисените умове. Шуман и фон Браун го бяха изгледали, все едно е луд. През двете години, предшестващи 1939 г., към теории и експерименти се проявяваше интерес само ако можеха да се приложат в технологии, които да помогнат на Германия да спечели войната, която всеки знаеше, че наближава. Дори през 1940 г. висшето командване беше издало заповед за забрана на изследвания и проучвания, които не са в състояние да дадат военни резултати за четири месеца.

Отрезвен от професионалните пречки, Бром бил вербуван да работи с Ото Хан, Фриц Щрасман и Лизе Мейтнер върху проект, свързан с бомбардирането на уран с неутрони, продължавайки делото, започнато от новозеландеца Ърнест Ръдърфорд, който разделил първия атом. Мейтнер — не жена, а динамо с димяща цигара в уста, беше несъмнено най-умната в екипа и признат ръководител, но понеже беше австрийска еврейка, гените й не можеха да компенсират огромният недостатък на опетнената й кръв. През 1938 г. тя избяга от Германия в Швеция. Година по-късно Бром наблюдава как Хан откри барий в уранова проба. Бяха постигнали това, което щеше да стане известно като разбиване на атома.

Но това не беше достатъчно за Валтер Бром. През годините с Хан и Мейтнер беше продължил със собствените си експерименти, за да открие същността на това, което беше открил в сандъка. Работеше нощем, докарваше се до пълно изтощение и душевен срив, воден от пълното убеждение, че веществото е поставено на земята само и единствено заради него. Разбираше, че търсенето му се е превърнало в нещо повече от фикс идея, че го е довело до ръба на лудостта. Но черпеше наслада от болката и разочарованието, докато се приближаваше все повече до целта, яхнал вълната на нетърпението. Най-сетне беше достатъчно близо, за да е сигурен какво притежава. Сега вече беше въпрос на изследване, анализ и теория, докато се мъчеше да разбере какво място заема материалът в периодичната таблица на земните елементи, ако изобщо имаше място там. Ред след ред изчисления върху черната дъска водеха до заключения и изводи, крито после бяха отхвърляни. Първоначално все едно се скиташе из скалист, изпълнен с пукнатини пейзаж в гъста мъгла; всяка крачка беше несигурна и опасна, но постепенно умът му се проясни. Накрая осъзна, че е пропилял стотици часове в опити да проумее неизвестното, вместо да погледне назад към небесния произход на съдържанието на сандъка.

Тихо потропване на вратата прекъсна мислите му и той вдигна поглед. Красива тъмнокоса девойка на около деветнайсет години влезе в кабинета му с поднос в ръце.

— Кафето ви, хер директор.

— Благодаря ти, Хана, много мило от твоя страна. — Той се усмихна. Наистина беше красива. Дори и в развлечената рокля на сиви райета Хана Шулман излъчваше някакъв вътрешен мир и затова му действаше успокоително. Беше колкото красива, толкова и надарена; никога не беше чувал пиано да звучи толкова затрогващо, както когато тя движеше гъвкавите си пръсти по клавишите. Присъствието й в леглото му беше направило последните няколко месеца почти поносими.

Момичето трепна, когато един войник изпусна кашон с папки. Той стана и сложи окуражително ръка на рамото й.

— Не се бой, скъпа моя. А сега върви при останалите.

Докато я гледаше как излиза, изпита болезнен пристъп на нещо, което у друг човек можеше да бъде угризение.

Чак в края на лятото на 1941 г. се беше почувствал достатъчно уверен, за да докладва на Химлер за откритията си. Трудно му беше да приеме Хайнрих за страшилището, което беше тероризирало цяла Европа. Втренченият късоглед поглед и неестествената скованост можеха да са изнервящи в началото, но Хайнрих Химлер, когото той познаваше, беше вежлив сътрапезник, който му говореше на „ти“ и винаги проявяваше искрен интерес към работата му. Химлер, който се въодушевяваше от всичко тайнствено или загадъчно, беше впечатлен от сандъка от Чанг Танг и когато Бром му представи доклада за възможния потенциал на откритието си, бухалоподобното лице грейна от вълнение. Докато панцерите проучваха предградията на Ленинград, заплашваха Москва и затваряха обсадата на Киев, Бром получи заповед по телефона да се яви на летище „Темпелхоф“. Два часа по-късно летеше с един транспортен „Юнкерс 252“ за лична среща с Адолф Хитлер в главната му квартира „Волфшанце“. Това беше единствената му среща с фюрера; той излезе от нея едновременно безкрайно впечатлен и безкрайно разочарован. Понеже войната беше почти спечелена, Хитлер се държа най-вежливо. При лична среща не притежаваше огромното присъствие, което се усещаше на големите митинги, на които Бром беше присъствал, но ученият остана хипнотизиран от мощта, която излъчваше този човек. Да се срещнеш с него означаваше да повярваш наистина. Хитлер явно беше запознат с въпроса и веднага беше видял потенциала му, но точно когато Бром реши, че е получил съгласие да продължи нататък, фюрерът беше извикал в стаята трети човек. В мига, в който позна новодошлия, Бром разбра, че е бил изигран. Преди шест години Вернер Хайзенберг беше замесен в научен скандал, който го беше довел до конфликт с Химлер. Бром беше подкрепил шефа си и Хайзенберг имаше късмет, че въобще оцеля. Но вече не беше в немилост и Бром разбра, че е в беда.

Хайзенберг изложи аргументите за и против проекта на Бром, а след това изтъкна евентуалните катастрофални последствия при грешка. Бром беше принуден да признае опасността и се защити, че няма научен експеримент без риск; но знаеше, че вече е загубил битката. Фюрерът безцеремонно тръсна глава — беше прекалено боязлив, за да оцени възможностите на предложеното на Бром. Напусна срещата бесен. Заради Хитлер беше изгубил мястото си в историята.

Но беше подценил Хайнрих Химлер.

Когато се срещна с Химлер две седмици по-късно, райхсфюрерът на СС беше по-очарователен от всякога. От началото на операция „Барбароса“ фюрерът трябвало да мисли за много неща и не можело да се очаква да съблюдава всяка подробност от националната политика. Проектът на Бром щял да продължи напред, но под покровителството на SS-WVHA, икономическата и административна централа на огромната организация на Химлер. Чак сега Бром беше прозрял колко е огромна тя в действителност. СС се беше превърнала от лична гвардия на Хитлер в държава в държавата, със съответната финансова мощ. След години на битки за финансиране и лабораторно време, сега Бром разполагаше с всичко, което пожелае, че и отгоре. Повече персонал и повече финанси означаваха, че можеше да постигне по-голям прогрес, което на свой ред увеличаваше значението на проекта. Щом бомбите започнаха да падат върху Берлин, учените и инженерите бяха евакуирани в бункера, най-модерния научноизследователски комплекс в света, и Бром можеше да експериментира в мащаби, които преди това бяха немислими. И с всеки експеримент се приближаваше все повече. Все по-близо до обуздаването на мощта на звездите.

И точно когато беше на крачка от успеха, всичко свърши.

Усети прилив на гняв, който възвърна решимостта му. Работата му беше прекалено важна, за да спре сега. Много по-важна от незначителни фактори като някаква си националност.

— Слънчевият камък е готов за преместване, хер бригадефюрер.

Бром погледна асистента си Зиглер, който стоеше на вратата, и му кимна.

— Добре ли си прибрал личните ми документи и записки?

— Да, хер бригадефюрер. Сложени са в огнеупорни сандъци, както наредихте.

— Чудесно.

Можеше да се довери на Зиглер. Слънчевият камък и документацията, разменната монета, която щеше да подсигури бъдещето му, щяха да пътуват под конвой до бронирания влак, който щеше да ги отведе до последната им тайна спирка. Ивановците и янките наближаваха. Свободна Германия беше като парче шунка между две филии ръжен хляб, и шунката изтъняваше с всеки изминал час. Все пак си беше оставил достатъчно време за преместването. Щеше лично да си договори бягството. Време беше да върви.

Облеченият в сиво командир на охраната се появи на вратата. Лицето му беше почервеняло от напъните сутринта, на рамото му висеше един от новите автомати „Щурмгевер“.

— Да изведем ли евреите навън?

Бром се замисли за миг. Евреите. Такава всеобхватна, незадоволителна и напълно фатална класификация. Всъщност много от тристата учени, инженери и техници в казармите долу бяха мъже и жени, с които беше работил много преди войната, хора, които бе харесвал и уважавал. Хора като Хана.

— Не, направи го, когато са седнали. Така няма да се уплашат толкова.

Есесовецът се намръщи; какво го интересуваше дали ще се уплашат? Те бяха просто евреи. Никой не го беше грижа за страха на Източния фронт. Бром видя изражението му.

— Ще спести време — уточни той. — И това място е подходящо за гробница. — Мръщенето бе заменено от удивление. — Ще са като триста от слугите на фараона, погребани в памет на подвизите му — поясни сухо Бром.

Рискува да хвърли още един поглед на картината на стената. Жалко, искаше му се да вземе Рафаело. Беше му подарък за рождения ден от горкия стар Хайдрих, който някак си, по своя зловещ начин, я беше измъкнал от мръсните малки пръстчета на Франк. Но нямаше как да избяга от германския залез на боговете, понесъл огромна дъска. Щеше да пътува с малко багаж; само новата му самоличност и тайната, която щеше да промени света.