Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (34)

34.

Това, което започна като спускане, бързо се превърна в търкаляне, а накрая в бесен въргал. Някъде по пътя надолу Джейми изпусна ръката на Сара. Светът се въртеше през невъзможни ъгли и равнини. Камъни, които можеха да му разбият мозъка, минаваха на косъм от главата му. Знаеше, че няма да е задълго, затова затвори очи, за да ги накара да изчезнат, и се помоли Сара също да е извадила късмет по време на въргалянето надолу по стръмния склон. Последно кълбо и пълна уста с пръст известиха невероятно и относително безопасно приземяване. Тъкмо се канеше да отвори очи, когато нещо се стовари отгоре му и му изкара въздуха.

В продължение на няколко зловещи мига Сара лежа неподвижно, като мъртъв товар върху гърдите му, но ритмичното й дишане му подсказа, че не е претърпяла сериозни наранявания.

— Още ли си цяла?

— Дай ми пет минути и ще ти кажа — изстена тя. — Напомни ми никога повече да не излизам на среща с теб.

Дръпна я в сянката на склона, където щяха да са извън обсега на стрелеца с автомата. Озоваха се на няколко крачки от реката върху купчина пръст и камъни, която се беше изсипала отгоре. Оттук Одер изглеждаше много по-дълбока и широка, отколкото отгоре. Бяха покрити с кал от глава до пети и косата на Сара приличаше на гребена на някой пънкар от 70-те години на XX в. Джейми я видя как се проверява за наранявания. Тя се потупа и сърцето му се обърна, когато видя как за миг лицето й бе обзето от паника. Бръкна в джоба на якето си.

— Мобилният ми. — Издърпа телефона от вътрешния си джоб. С един поглед разбра, че е непоправимо смазан. Гневен вик се изтръгна от устните й.

— По-добре телефона, отколкото ти — изтъкна той.

— Недей… Добре — примири се тя. — Да вървим!

Джейми огледа тъмните завои на бързото течение на реката.

— Ако опитаме да я прекосим, ще се превърнем в мишени и едва ли ще имаме шанс изобщо да стигнем до другия бряг. Така че, нагоре или надолу по течението?

— Нагоре.

— Дано не го предугадят.

Замръзнаха на място от заповедите, които чуха да крещят отгоре. Явно беше само въпрос на време преследвачите им да открият път към дъното на дерето.

— Май ще трябва да рискуваме.

Джейми си спомни, че държеше пистолета на мъртвия германец, докато скачаше, и за миг го обзе паника, когато осъзна, че го е загубил по пътя надолу. Крадешком претърси мястото, на което се бяха приземили, но не откри и следа от него. Реши да не казва на Сара. И без това се съмняваше, че щеше да им свърши работа срещу автомат.

Плътно към стената на дерето се придвижваха на север, нагоре към язовира Одертих. По дъното на клисурата придвижването беше също толкова трудно, колкото и през гъсталака горе на хълма. Прескачаха камънаци, провираха се между коренища на повалени дървета или сред изсъхналите клони на повлечените надолу в клисурата от прииждащата всяка година вода. Отгоре изглеждаше така, сякаш вътре можеш да скриеш цяла армия, но отблизо беше съвсем различно. Стесняваше се като криволичеща заешка дупка, но без удобни изходи за бягство. Сети се, че веднъж беше видял пор в зайчарник. Ужасените писъци и окървавеният, изцъклен труп, който висеше от челюстите на хищника, го преследваха с години.

Но въпреки че се чувстваше като преследвано животно, беше достатъчно спокоен, за да може мисълта му да тече на друго ниво. Валтер Бром беше посочил именно дерето в дневника на Матю Синклер. Очите му търсеха следа, която да се върже с картата или със символа на слънцето. Същата мисъл беше хрумнала и на Сара и тя постепенно си даде сметка, че първоначалният им план има един основен недостатък. Почти не беше обелила дума, откакто се изтърколиха надолу по склона, и гласът й го сепна.

— Дори и Черното слънце да не беше абстрактен символ, говорим за нещо, основано върху пътна мрежа отпреди 60 години. По дяволите, дори не знаем дали изобщо е имало нормални пътища! Колко от тях са били добавени или са се разраснали междувременно? Видя ли влакчетата в туристическата брошура? През войната тук сигурно е бил дърводобивен и миньорски район. Можеш да се обзаложиш срещу новите си обувки, че железопътната мрежа в планината Харц е била доста по-различна през 1945 година.

Без да спира, Джейми свали раницата и извади дневника и картата.

— Добре, приемам. Но да погледнем и от малко по-различен ъгъл. Има едно неизменно нещо в пейзажа. Водата.

— Имаш предвид реката.

— Точно така. Да приемем, че първият и петият крак са реката, която минава право през целта. Това означава, че ни трябват само още два ориентира, за да определим разположението й.

— Звучи ми доста невероятно.

— Така е, но имаме и указанието в дневника…

Прекъснаха ги крясъци нагоре по течението. Едновременно се шмугнаха зад едно повалено дърво. Джейми разтревожено забеляза, че пистолетът, който Сара беше взела от мъртвия нацист във Вевелсбург, като по чудо се беше появил в дясната й ръка. Помъчи се да разсъждава разумно. Мъжете пред тях не правеха опит да се прикриват, и ако се съдеше по звука от гласовете им, бяха на около стотина крачки разстояние. Дерето зад тях кривваше на юг под ъгъл, който щеше да ги скрие от погледите на преследвачите им, ако успееха да запазят достатъчно преднина. Все още имаше шанс. Махна на Сара да се дръпне назад. Тя го изгледа, все едно е луд, и поклати глава.

— Само двама или трима са — прошепна тя. — Ще им видим сметката, докато минават. Извади си пистолета.

— Няма го.

— Какво?

— Изгубих го, като скочих.

Тя затвори очи и поклати глава.

— Боже мой, Синклер, как се забърках с теб?

— Трябва да вървим.

Изражението й казваше „не“, но запълзя зад дървото; той я последва. Когато се увериха, че не ги виждат, се изправиха и побягнаха на север.

Густав чу виковете от гъсталака горе на хълма. Остана разочарован, когато Синклер и жената скочиха, но не беше изненадан. Фредерик го беше предупредил да не подценява възможностите и решителността на Синклер. Първоначалната позиция му беше осигурила по-добра видимост надолу по течението, отколкото нагоре, и той скоро си даде сметка, че бегълците сигурно се бяха отправили на север, което идеално пасваше на целта му. От новата си наблюдателна точка огледа реката през телескопичния мерник на карабината си. Юмрукът му стисна по-силно дръжката, когато се появиха двете бягащи фигури, и късият заглушител се насочи към мишените. Нагласи селектора на три изстрела и докосна спусъка. Стреляше отгоре и под остър ъгъл, което придаваше на изстрела степен на трудност, която би накарала някой друг да се поколебае, и използваше оръжие, което далеч не беше идеално, но Густав беше безкрайно уверен в способностите си. Отпусна се, пое си въздух и бавно го издиша. И стреля.