Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (61)

61.

Старият град на Дрезден представляваше любопитна смесица от старо и ново; беше невероятно. Простиращи се ренесансови дворци и подобни на торта опери напомняха за славните дни на саксонската култура и опираха рамо в наблъскани в едно магазини, хотели и кина, неизменната реклама на консуматорския капитализъм във всеки голям град, който заслужаваше да се нарече такъв, през 21-ви век. Но сградата, която привлече погледа на Джейми, докато караше из центъра и търсеше място за паркиране, беше огромна сталинистка спортна зала, покрита с цветна мозайка за дрезденски герои от съветската ера; свидетелство, че градът беше прекарал 45 години в самото сърце на комунистическа Източна Германия. Навсякъде около тях по бреговете на река Елба; гигантски кранове се издигаха над строежите и непрестанното тракане на пневматични чукове нарушаваше тишината на ранната вечер. Въпреки всички строителни работи, Джейми забеляза невероятно голям брой празни, покрити с бурени места и руини, които биха изглеждали пò на място на Форума в Рим. Дори и да ги беше забелязала, Сара не коментира. В интерес на истината, откакто бяха влезли в града, не беше казала нито дума.

Стигнаха до Стария пазар, който, в характерния за Дрезден стил, изглеждаше обграден основно от модерни сгради. В дъното на улицата Джейми забеляза знак за подземен паркинг. Отби встрани пред един магазин за китайски порцелан. За миг се почувства като олимпийски състезател по ски скокове, който чака на хълма. Когато сложи ръка на рамото на Сара, усети напрежението в тялото й.

— Ще те оставя тук, за да се обадиш на шефа си. Дръж се естествено и му кажи същото, което аз ти казах. Няма да се бавя повече от пет минути.

Тя се извърна и го погледна внимателно. Почуди се какво ли вижда. Надяваше се да не е истината. Миг за вземане на решение, и накрая лешниковите очи омекнаха. Тя се наведе и допря устни до неговите.

— Ще те чакам тук.

Първият етаж на паркинга беше пълен, така че пое по тясната рампа към долния. Колите бяха паркирани в клетките най-близо до асансьорите и той спря на празно място в дъното на подземието с нисък таван. Докато седеше в колата със запален двигател, усети как тежестта на всичко, което беше задействал, заплашва да го смаже върху седалката. Какво му даваше право да рискува живота на други хора? Ами ако всичко се объркаше? В ума му се появи старческото лице на Матю, чу и думите на Тензин, и осъзна, че никога не беше имал друг избор. Следващите трийсет минути бяха разчертани пред него, като действията в пиеса. Трябваше му само кураж, за да изиграе ролята си. Отвори вратата на колата, когато свистенето на гуми върху бетона извести влизането на втора кола в сградата. Паркингът миришеше на моторно масло и бензинови пари, но не от това му се сви стомахът. Докато отиваше към асансьора, усети как някой го следи от горния етаж; на тавана имаше малък процеп. Спря за секунда. Отгоре — три тихи стъпки и тишина.

Асансьорът беше на десет крачки; той усети как го обзема паника, докато се отправяше към металните врати. Ами сега? Дишай и мисли. За никъде не бързаш. Мисли! С треперещи пръсти атакува връзките на обувките си и ги свали, после по чорапи натисна копчето за нагоре. Стрелката показа, че колата се спуска на долния етаж. Изпрати безмълвна молитва в нея да има някой, който просто иска да паркира. Семейство, включително две деца в училищни униформи, които да се изсмеят на идиота по чорапи, с обувки в ръка. Звънът при пристигането на асансьора го стресна, въпреки че го очакваше. Вратите се отвориха и той усети физическа болка, когато видя празната кабина. Поколеба се. Параноичен ли беше? Сара щеше да го чака. Нямаше значение. Малко параноя беше добре за кръвното налягане. Влезе вътре и натисна копчето за етажа на улицата, бързо изскочи от асансьора и се затича безшумно към другия край, където една рампа водеше към изхода. Изкачи го на бегом и стигна до горе, където се виждаха бариерите и автоматите за талони. Горният етаж беше празен и в дъното му вратите на асансьора тъкмо се затваряха. Полъхът свеж въздух го накара да се усмихне на собствената си глупост.

Още се усмихваше, когато една ръка го стисна за гърлото като метална скоба.

Шок и страх проличаха в реакциите му, но знаеше, че първите няколко секунди в подобна ситуация са решаващи. Успя да забие лакътя си в ребрата на мъжа зад него с достатъчна сила, за да го накара да изсумти и уви десния си крак около крака на нападателя, опитвайки се да го събори. В същото време замахна с две ръце над лявото си рамо, за да сграбчи яката на невидимия съперник, наклони се с цялата си тежест напред и като сгъна лявото си коляно, се опита да го преметне през хълбока си. Със същия успех можеше да се опита да вдигне бетонен блок. Отчаяно замахна с глава назад — беше готов на всичко, за да отхлаби задушаващата хватка, но едва успя да го докосне, което разсмя мъжа. Токовете му задираха по бетона, докато го влачеха безпомощно към тъмна ниша встрани от централния паркинг.

— Два пъти пропусна срещата. Трети път няма да има.

Гласът му се стори познат, но преди да успее да го разпознае, го сритаха и огромни ръце го тръшнаха на земята по гръб, така че черепът му издрънча на пода. Докато главата му още се въртеше, завряха в устата му някакъв мръсен парцал. Лежеше с глава в гаража и крака в нишата. Върху гърдите си усещаше огромна тежест, ръцете му бяха залепени отстрани и той се озова лице в лице с ухилената физиономия, която беше прекалено малка за главата, на която се мъдреше. Опита си да си спомни името и сърцето му спря, когато успя. Густав.

— Научих го от един талибан, който се опитваше да ми отреже топките в покрайнините на Фаркар, горе в Кундун — обясни словоохотливо четвъртитият германец, докато вадеше от якето си голям извит нож. — Познай кой още има топки?

Опря ножа в лицето на Джейми, така че да види всички нюанси на синьото в проблясващото острие, и прокара острия му като бръснач край по бузата на англичанина. Много бавно. Първо от лявата страна, после от дясната; острието изстърга без усилие наболата от два дни брада.

— Не си имал време да се обръснеш ли? Няма нужда вече. Фредерик мисли, че възнамеряваш да продадеш на търг Слънчевия камък, но няма да стане, ясно? — Потупа Джейми по бузата, за да го подчертае. Сега заплашителното острие на ножа висеше точно над дясната очна ябълка на Джейми. — Няма да стане, защото ще кажеш на Густав точно къде е, или ще свършиш като приятелчето си. Камъкът принадлежи на нас, пазителите на истината; потомците на древните. Само ние знаем как да го използваме по предназначение. — Думите излизаха бавно и механично, все едно бяха научени с непрекъснато повтаряне в класната стая. Джейми тръсна глава, мъчейки се да изплюе парцала, но германецът изтълкува движението като съпротива или предизвикване. — Не. Добре тогава, защото сега двамата с теб ще се позабавляваме малко. — Густав го гледаше безстрастно като касапин, който мисли как да нареже месото. — Очите, ушите или носът? Без езика. Той ще ти трябва по-късно. — Със свободната си ръка поглади Джейми по главата. — Ушите тогава.

Джейми отчаяно с всички сили се опита да избута германеца.

— Шшшшт — тихо каза Густав. — Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-зле ще е за теб.

Груби пръсти стиснаха дясното ухо на Джейми и го опънаха здраво. Опита се да изкрещи, въпреки парцала, който запушваше устата му, но знаеше, че никой няма да го чуе. Помисли, че си е изгубил ума, когато червена точица се появи като канцерогенна бенка до лявата устна на Густав. Точицата зашари, и Джейми я проследи. Германецът явно прочете нещо по лицето на пленника си, защото се поколеба дали да реже. Още една ярка точка се появи над сърцето му, и трета — почти по средата на челото. Густав се намръщи и очите му проследиха точката на гърдите му. Трябваше му частица от секундата, за да разбере какво е.

— Не!

Ножът се вдигна високо, преди острието да направи смъртоносна дъга към гърлото на Джейми. Три гърмежа разцепиха тишината.

 

 

Сара видя Джейми да излиза от асансьора на паркинга и се запъти да го посрещне. Лицето на англичанина беше пребледняло, почти пепеляво, и първоначално като че ли гледаше през нея. Когато го хвана за ръката, той примигна и й се усмихна насила.

— Хей! Ти трепериш — възкликна тя.

— Разправях се с човека на паркинга. Ще се оправя след секунда.

Запътиха се в посока към реката. Вече беше оживено, офиси и банки се изпразваха и улиците се изпълваха с пазаруващи. На кръстовището на две улици откриха туристическа табела, която ги насочи към Фрауенкирхе, и щом пресякоха, я видяха в дъното на малък парк в центъра на площада.

Сара неволно ахна, като видя извисяващата се осмоъгълна постройка от камък с цвят на мед, която изпъкваше над всичко наоколо, огромния купол с десетметрова камбанария отгоре. Докато пресичаха площада, Джейми се поколеба, разкъсван между това, което знаеше, че е правилно, и това, което знаеше, че е най-добро. Можеше да се обърне сега и щяха да продължат живота си, все едно нищо не се е случило. Но можеха ли? Фредерик и главорезите му никога нямаше да спрат да ги издирват, докато продължаваха да си мислят, че той ще ги отведе до Слънчевия камък. Всеки път, щом отвореха вратата, можеше да се окажат пред някоя човешка месомелачка като Густав. Не. Така трябваше да бъде. Във всеки случай, имаше неща, които той трябваше да научи, и неща, които Сара трябваше да разбере.

Тя усети как забавя крачка и си помисли, че спира, за да огледа по-добре църквата.

— Чудя се какво би си помислил дядо ти за това?

Джейми стисна ръката й — и последното съмнение си беше отишло — и я поведе към святата тишина на вътрешността. Бляскавият бароков таван се извисяваше над главите им, както беше се извисявал и преди триста години, поддържан от щедро изрисувани мраморни колони и етажи от галерии. Прозорците пропускаха почти неземна светлина, от която цялата църква грееше. В купола виждаха лицата на хората, които разглеждаха откъм стъкления край на рампата, извиваща се като дълга спирала нагоре към платформата за гледане. Няколко десетки туристи се шляеха по пътеките и се радваха на чудесата наоколо. Сара го последва до едно място на първия ред пред удивителния златен олтар — произведение на изкуството, и изчака, докато той склони глава, сякаш за молитва.

След няколко минути към тях се присъедини един мъж с конска опашка и дънково яке, който сякаш беше избягал от някоя попгрупа от 70-те години. Постепенно се сетиха кой е. Хауърд Вандербилт не се появяваше доброволно в телевизионни бизнес предавания, но въпреки всичките му усилия, няколко негови снимки бяха оцелели. Изображенията, които използваха, бяха или снимки от времето, когато конската опашка още беше на мода, или размазани кадри на далечна фигура върху яхтата за сто милиона долара, която всяко лято го караше до Бахамите. Джейми опита да се убеди, че го е очаквал, но все пак си беше шок да седи на метри от един от най-богатите хора на света — особено когато мъжът държеше лъскав деветмилиметров пистолет, насочен право в сърцето му.

— Господин Синклер, радвам се най-сетне да се запознаем.

— Бих искал и аз да мога да кажа същото, сър.

Фактът, че Хауърд Вандербилт носеше пистолет, казваше на Джейми всичко, което трябваше да знае за намеренията на милионера индустриалец. Също като Валтер Бром, и Вандербилт беше необяснимо привлечен от Слънчевия камък. Защо иначе човек, който може да купува и продава цели държави, ще се размотава с пистолет, когато разполага с половин дузина идеално обучени убийци, които са на пет метра разстояние? Разположението им говореше, че трябва да вразумят Сара, която явно не беше забелязала пистолета и приличаше на вулкан, който всеки момент ще избухне. Ръцете й стискаха чантата на рамото й и Джейми се надяваше да си останат там.

Суматоха в дъното на църквата сигнализира за нов приток на посетители. Джейми се извърна и видя облечената в черно фигура на Фредерик да си пробива път през охраната на Вандербилт. Четирима охранители с бръснати глави, кожени якета и джинси го придружаваха, като шареха с очи из вътрешността на Фрауенкирхе, и явно не им харесваше това, което виждат. Сигурно още се опитваха да проумеят мистериозното изчезване на Густав и това ги правеше неспокойни — но Джейми се надяваше, че не са прекалено неспокойни. Успокои се, когато Фредерик им заповяда да спрат. Забеляза признаци на гняв, когато безстрастният допреди малко германец позна мъжа, който седеше до него. Интересно, но трябваше да почакат да видят колко интересно ще стане.

Германецът седна на мястото си на втория ред, от дясната страна на Джейми, на една ръка разстояние от лявото рамо на Хауърд Вандербилт. Служител се приближи до магната и той видимо се стегна, когато чу сведенията, които му предадоха. Вандербилт хвърли крадешком поглед към мъжа, който седеше зад него, и бледите очи на Фредерик се втвърдиха, което потвърди информацията, която господин Лим беше предоставил в замяна на местоположението на Слънчевия камък. Разбира се, сделката беше малко едностранчива и не се очакваше господин Лим да е част от делегацията, но Джейми се надяваше да е човек, който оценява иронията.

За няколко секунди двата отбора охранители се надпреварваха за места в откритите пространства около пейките, сякаш бяха част от балет със сложна хореография. Вандербилт се намръщи, търпението му явно се изчерпи.

— Както виждаш, Фредерик, държа положението под контрол — каза той през рамо. — Присъствието ти е нежелателно. Можем да говорим по-късно, но сега мисля, че трябва да напуснеш с приятелите си.

Единственият отговор беше кратък смях и по невидим сигнал един от охранителите на Вандербилт застана отдясно на Фредерик, за да не може германецът да си извади пистолета.

Хауърд Вандербилт въздъхна и когато заговори, Джейми усети неувереност в гласа му. Умората на човек, чието време свършва, или идеите, или пък и двете. Явно нещата не вървяха според плана на индустриалеца.

— Причинихте доста неприятности, господи Синклер. Изразходвах много време и пари да търся това, което ни е довело тук. Всичко свършва сега. Ясен ли съм?

— Напълно, господин Вандербилт. — Стори му се, че чу думата „страхливец“, но сигурно Сара просто беше въздъхнала. — Но си мислех, че във вашия свят всичко е въпрос на договаряне.

Вандербилт се надвеси по-близо до Сара.

— Мога да го купя, а мога и да го взема. От теб зависи, синко. Кажи си цената. Край на игричките.

Джейми поклати глава и се огледа.

— Мислите ли, че вие и отрядниците ви сте единствените, които ме следят, подслушват телефона ми? Сигурно някой сателит на НАСА в момента чува всяка изречена дума. Жизнерадостният господин отзад с двамата си приятели, доколкото знам, е представител на китайското правителство. Всички искат Слънчевия камък, Хауърд, и честно казано, вие сте последният човек, на когото бих го дал. Вие искате да го експлоатирате на всяка цена. Също като Бром.

Лицето на Вандербилт стана непроницаемо.

— Както искаш, синко. — Премести дулото на пистолета от Джейми към Сара. — Кажи ми къде са камъкът и документите на Бром, или ще убия момичето.

Джейми го изгледа. Дори и на Хауърд Вандербилт не можеше да му се размине убийство в църква, пълна със свидетели, но изведнъж църквата не му се видя толкова пълна. Млади мъже в черни костюми извеждаха туристите навън. Повечето тръгваха, но Джейми чу как господин Лим любезно отказва да се остави да го придружат до вратата, а отчетливият звук на вдигнат предпазител показваше, че поддръжниците на Фредерик в обществото „Врил“ се готови да отстояват правата си. Джейми се надяваше, че не е сбъркал в подбора на групата, която беше събрал тук — последното нещо, от което се нуждаеше, бе престрелка във Фрауенкирхе.

Вандербилт си пое дълбоко въздух.

— Аз…

Не се случваше често човек като Хауърд Вандербилт да остане без думи, но цевта на малкия пистолет, който Сара Грант беше забила под лявото му ухо, постигна това, което президенти и министър-председатели обикновено не можеха да направят.

— Слънчевият камък принадлежи на Израел — заяви тя достатъчно високо, за да я чуят всички.

— Може би трябваше да го спомена, Хауърд — търпеливо рече Джейми. — Госпожица Грант и красивият господин, който ни държи на мушка от пътеката горе, са представители на народа, който е бил пожертван, за да помогне на Валтер Бром да отключи потенциала на Слънчевия камък.

Време беше. Стана на крака и се обърна към всички в църквата.

— Господа — повиши глас и той отекна в огромното пространство, което беше предназначено точно за тази цел. Позволи си да се усмихне на Сара — и дами, това е свято място, нека не го превръщаме във военна зона. Както виждате, имаме сблъсък на интереси за наследството на покойния бригадефюрер Валтер Бром. Господин Вандербилт смята, че е негово божествено право да го използва, и пистолетът в ръката му подсказва, че вероятно е готов да стигне по-далеч от всички вас, за да се сдобие с него. Облеченият в черно господин зад него представлява военизираното крило на обществото „Врил“ и може да има правно основание да заяви, че така нареченият от Валтер Бром Слънчев камък е подарък от тогавашното тибетско правителство и че инвестицията, довела до голямото откритие за употребата му, е дело на неговите сънародници. Предполагам, че германското правителство може да предяви същите претенции, макар че се съмнявам, че ще го направи официално. Господин Лим — китаецът кимна — от Китайската народна република е готов да спори, че неговата страна има по-голямо законово основание да го притежава, отколкото всеки един от вас, защото Слънчевият камък е бил открит в земята, която неговият народ смята за своя, макар да знам, че поддръжниците на Свободен Тибет ще оспорят претенциите му. И накрая — госпожица Сара Грант, представителка на Израел; тя може да предостави доказателства, които с радост бих подкрепил, за човешките жертви, които народът й е бил принуден от Валтер Бром да даде в преследването на неговата фикс идея. Но, както казах, това е свято място. Не е съдебна зала. Всички сте тук, защото искате да узнаете историята на Слънчевия камък, и най-вече как завършва. Дядо ми, също като бащата на Валтер Бром, беше свещенослужител, така че простете, че ще ви изнеса кратка проповед за алчността. Когато Валтер Бром се върнал в Германия и отворил сандъка, който открил в Тибет, той предположил, че държи в ръцете си предмет с огромно значение: материя, неизвестна досега на човека. Като учен било негов дълг да открие свойствата на веществото, и във време на големи катаклизми за страната му, значението и потенциалната му стойност. Същите промени, които го стимулирали, се оказали и най-голямата му пречка, защото при война на хоризонта никой не се интересувал от вероятности — мечта, която обещавала панацея в бъдеще време — а само от сигурни неща. Но Валтер Бром, въпреки всичките си недостатъци, бил човек с някои достойни за възхищение качества, не на последно място постоянство и самоувереност. По някакъв начин той намира време и средства да продължи с експериментите си. Не знаем как точно е станало, но изглежда, по някое време преди началото на 1941 година стига до заключението, че Слънчевият камък се състои от така наречената сега „тъмна материя“. Това на свой ред води до вероятността дори до възможността за създаването на контролиран ядрен синтез.

Мъжете в църквата се раздвижиха при споменаването на целта, която ги беше довела тук.

— Успял е да потърси подкрепа директно от Хитлер, но любимият му фюрер го е разочаровал. Защо? Защото Хитлер се е боял от мощта на Слънчевия камък. Но един човек не е имал подобни опасения. Валтер Бром продал душата си на дявола, а името на дявола било Хайнрих Химлер.

Изчака да чуе някаква реакция на думите си, но такава нямаше.

— Бром трябвало да действа в пълна тайна. Това означава, че работниците, които построили бункера в планината Харц, трябвало да бъдат унищожени. Стотици, дори хиляди руски военнопленници, полски концлагеристи и, разбира се, евреи били изпратени в газовите камери, щом бункерът бил завършен. Но убийствата не спрели дотук. Учени и техници. Дори пазачи есесовци. Когато дошло време да затвори бункера… когато бил на ръба на ново откритие… Валтер Бром ги пожертвал всичките, за да спаси себе си и ценната си тайна. И така, той не поставял под съмнение етиката, опасността или моралността на това, което правел; знаел цената си до стотинка. Германия можела да изгори, войниците й можели да бъдат избити със стотици хиляди, германските момчета можело да се хвърлят пред танковете, но Валтер Бром и трудът му трябвали да оцелеят. Когато войната свършила, той размахал Слънчевия камък под носовете на хора, които имали по-малко морал и от него, и те налапали цялата стръв.

— Само след месец щели да го приветстват в Америка и да му предоставят повече средства, отколкото дори можел да мечтае, за да завърши проекта си. Ако не бил един мъж. Един мъж видял истинската опасност в Слънчевия камък и Валтер Бром. Този мъж бил дядо ми. Той застрелял Бром с надеждата, че когато умре, Слънчевият камък ще умре с него. Но, разбира се, не станало така, и затова сме тук.

— Стига уроци по история, Синклер. Дошли сме за камъка. Къде е?

Джейми поклати глава.

— Вие сте наредили да убият дядо ми, господин Вандербилт, и един поляк герой от войната на име Станислаус Козловски, който е бил негов приятел. Кой знае още колко са били пожертвани върху олтара на алчността ви? Бяхте готов да измените и на своите хора. — Вандербилт трепна, сякаш някой го беше зашлевил през лицето. — О, да, господин Вандербилт! Не сте единственият, който може да подслушва телефони. Предполагам, че двамата с Фредерик ще има много да си говорите, когато всичко свърши. Но колкото повече неща разбирах за Матю Синклер, толкова по-сигурен бях, че би умрял, за да опази Слънчевия камък от мъже като вас.

— Старецът беше нещастен случай, а полякът се пречкаше. — Гласът на Вандербилт прозвуча едва ли не като молба. — Не разбираш ли, че това е по-важно от живота и смъртта? Слънчевият камък може да осигури бъдещето на планетата и оцеляването на цивилизацията ни.

Джейми не му обърна внимание, огледа се из катедралата и срещна погледа на господин Лим, а после и на Фредерик, преди да съсредоточи вниманието си върху Сара Грант.

— Дойдох във Фрауенкирхе, готов да пожертвам всичко, за да съм сигурен, че завещанието на Валтер Бром ще остане неизпълнено. За да го направя, бях готов да вдигна във въздуха това място и всички в него.

Заоглеждаха сградата, като се чудеха дали не са попаднали в капан — всички освен Сара, която беше забравила Хауърд Вандербилт и не сваляше очи от Джейми.

— Но за щастие, няма нужда да го правя.

— Какво искаш да кажеш?

Джейми погледна индустриалеца, като се чудеше какво ли му минава през главата.

— Когато напуснал бункера през февруари 1945 година, Валтер Бром вярвал, че е избрал най-сигурното място в Германия, за да скрие Слънчевия камък. Малкият стар Дрезден, прочут най-вече с фаянса и културата си. Непокътнат от шест години война, и най-вероятно такъв и щял да си остане. Познавал всеки камък от тази великолепна катедрала, защото баща му бил пастор тук. Най-вече познавал каменните подземия под нея като никой друг. Къде по-добре да скрие Слънчевия камък и изследванията си, докато потрябват? Бром сигурно е изчислил, че е лудост да се хабят боеприпаси за бомбардирането на Дрезден в такава късна фаза на войната. — В църквата се беше възцарила пълна тишина. Можеше да шепне и пак щяха да го чуят. — Но Бром забравил, че лудостта и войната вървят ръка за ръка. Има предположения, че решението било взето, защото Вермахтът най-вероятно щял да се изтегли по този път от Чехословакия. По-вероятната причина е, че някой от командването си е търсил още едно квадратче за отмятане в дългия списък с мишени.

Чу горчив смях. Нищо чудно, че Фредерик се бе досетил какво следва. Фредерик беше германец, а германците познаваха историята на Дрезден.

— Валтер Бром вярвал, че Дрезден е идеалното място за опазването на Слънчевия камък. Бил прав… до един момент. Този момент настъпил през нощта на 13 февруари 1945 година, вероятно седмица, след като камъкът бил донесен тук, когато ескадрила 723 от ланкастърски бомбардировачи доказали, че той греши. Центърът на набелязана мишена бил спортен стадион на триста метра оттук в Алдстат, но самолетите маркировачи пуснали маркировката над цигарената фабрика, километър и половина по на изток. Ако всички бомбардировачи били хвърлили бомбите си по мишената, всичко щяло да е наред, но през войната имало едно явление, наречено „бомбено пълзене“, при което всеки следващ отряд хвърлял бомбите си малко по-назад от предишния. В резултат на бомбеното пълзене се получавала стрелка с дължина два километра и ширина два и половина, в най-широката си част. През следващите двайсет и четири часа тази стрелка станала най-опасното място на света. Първата атака била последвана от втора, няколко часа по-късно, и нападение през деня от бомбардировачи В17 на американските военновъздушни сили. Двайсет и седем хиляди тона експлозиви и възпламеняващи бомби се изсипали от самолетите, които летели на 2500 метра височина, и пламъците на Дрезден се виждали от въздуха от 800 километра разстояние. По средата на стрелата бил Старият град, по средата на Стария град била Фрауенкирхе. Най-малко 25 000 души били убити, смазани под развалините на сградите или изгорени от последвалите пожари. — Той замълча. — Останали само руини.

Господин Лим явно се молеше. Отмъстителните очи на Фредерик не изпускаха тила на Вандербилт. Сара и индустриалецът оглеждаха църквата.

— О, да и това също — увери ги Джейми. — Фрауенкирхе може и да изглежда като ренесансов шедьовър от XVIII в., но е била построена — или възстановена — като точно копие на оригиналната чак след като комунистите се разкарали. Била завършена напълно през 2005 година. От старата катедрала останали само малките черни камъни, с които е украсена отвън. Църквата на това място през 1945 година е била разпръсната на парчета от четиритонна бомба. Кралските военновъздушни сили по школски маниер им викали „бисквитки“; заравяли се дълбоко в земята, преди да избухнат. Били сред най-разрушителните оръжия в тази невероятно разрушителна война. Бомбата превърнала всичко, включително и подземията на Фрауенкирхе, в прах и тухли. Каквото и да е имало отдолу, е унищожено заедно с милионите тонове руини от Дрезден.

Лицето на Вандербилт беше посивяло.

— Какво е станало с него? — прошепна той. — Какво е станало със Слънчевия камък?

Джейми хвана Сара Грант за ръката и тя не се съпротивлява, когато я поведе към изхода. Никой не се опита да ги спре. До вратата видя проблясващите лампи на пет-шест паркирани полицейски коли. Не завиждаше на Лоте Мюлер за разчистването на дипломатическата бъркотия, но снимките и свалените телефонни записи от господин Лим щяха да помогнат.

— Навън е, Хауърд — отвърна той. — Руините от стария град били използвани за поставяне на основите на новия Дрезден и павиране на двеста километра пътища наоколо. Близо половин милион души живеят върху Слънчевия камък.

Излязоха под лъчите на залязващото слънце.

— Целият е твой.