Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (5)

5.

На връщане към гарата Джейми се чудеше дали да си прави труда да идва пак на другия ден. Имаше много други неща, които трябваше да свърши, а бръщолевенията на полския ветеран, макар и интересни, на моменти бяха абсурдни. Какви бяха тези приказки, че Матю чупел вратове, за бога? Но все пак нямаше да реши веднага. Щом се настани на мястото си, отвори дневника на страницата, до която беше стигнал.

Докато развилнелият се Вермахт довършвал разпръснатите останки от разбитата полска армия и Съветският съюз се присъединил към пира с трупа на победения народ, кралският бъркшърски полк дебаркирал и се отправил към Франция заедно със 150 000 войници от британските експедиционни сили. Първите чуждестранни записки, докато батальонът се разгръщал на сушата, скачаха безразборно между ококорената почуда на млад турист и възбудата на професионален войник, който няма търпение да се нахвърли върху врага си. Лейтенант Матю Синклер също така трогателно се грижеше за добруването на войниците си. Явно беше в особено близки отношения със своя сержант — Андерсън, който можеше да му бъде баща. Задушевният, изповеден тон на дневника секваше на 10 май 1940 година, когато Вермахтът напада Франция и Белгия. На Матю Синклер му предстояло бойното кръщение. Неговите бъркшърци били част от Втора пехотна дивизия в самия десен край на британската фронтова линия, югоизточно от Лил, защитавали равнините около река Дийл, изправени директно срещу развилнялата се четиринайсета танкова бригада на генерал Ерих Хьопнер.

Първите записки за разгара на войната бяха едва ли не комични, изпълнени с възмущение.

Първоначалният ми боен опит беше пълен фарс, тъй като не ни беше разрешено да заемем позициите си в Белгия, докато германците не атакуват първи. В резултат бяхме доста зле подготвени за тях. Независимо от всичко се чувствах много развълнуван, защото нали затова е всичко. Първите бомби паднаха през обедната почивка.

Но ужасите, които следваха, смразиха кръвта на Джейми. През следващите дни бомбите падали толкова често, че Матю спрял да ги записва. Междувременно тонът на дневника ставаше още по-объркан и налудничав. Джейми си представяше как кратките изречения са били надрасквани в мрака, докато авторът е лежал скрит в някой пълен с вода окоп с наострени уши, за да долови и най-малкия звук от приближаващ се враг. Откъслечни записки отбелязваха вероятно случващото се в момента, но оставаха напълно неразбираеми. Страниците бяха разкъсани и изпръскани с кал; някои изобщо липсваха. Върху една Джейми забеляза пръски, които можеха да бъдат само от кръв. За шест дена британските експедиционни сили бяха обградени и се биеха за собственото си оцеляване. На бъркшърци им било наредено да се оттеглят към пристанищата на Ламанша и лейтенант Синклер сбито отбелязваше разбиването на батальона му, разкъсан на парчета от танковете, цели взводове и роти били пометени в ожесточени малки схватки, които никога нямаше да влязат в историческите книги.

18 май 1940 г. (близо до Монс). Откъснати от батальона. Сержант Андерсън беше убит днес. Прострелян в главата, докато контраатакуваше германски танкове, въоръжен сръчни гранати. Не знам дали ще мога да издържа без него. Плаках. Дано никой не ме е видял. Останахме само дванайсет души.

Джейми продължи нататък. Глад, жажда, умора и изтощение вземаха своята дан от отстъпващите британски войници и духът на дядо му се беше сринал, докато играел смъртоносна игра на котка и мишка насред хаоса от поражението. В един момент ставаше ясно, че е трябвало да го убеждават да не се предава. Написаното беше последвано от няколкодневна пауза. След това:

2 юни 1940 г. Стигнахме околностите на Дюнкерк с един сержант и трима мъже; нямаше никого от Първи кралски бъркшърски полк. Чакахме седем часа на пристанището да ни евакуират. Накрая в един часа един човек ни закара с моторница до кралския миноносец „Уайтшед“. Непрекъснато ни бомбардираха. Трябва да спя. Боже, колко добре звучи тази дума. Сън.

Думите ставаха размазани и Джейми се сепна, когато разбра, че влакът влиза в гара Хюстън. Чувстваше се напълно изцеден, сякаш се беше сражавал редом с мъжете, чийто драматичен живот и край отразяваше дневникът през последните дни на операция „Динамо“, евакуацията на околността около Дюнкерк, когато Матю беше сред последните триста хиляди френски и британски войници, напуснали крайбрежието.

Едно беше сигурно. Трябваше да научи повече за войната на Матю Синклер.

Обади се на другата сутрин, че ще отиде, и Керъл го чакаше на входа на болницата преди началото на смяната си.

— Малко сте подранили. Той излезе да се поразходи. Обича да върви по пътеката през полето до Дънчърч Роуд и обратно. Сигурно вече се връща.

Джейми си спомни бледата фигура, свързана към апарата за диализа.

— Сам ли се разхожда?

— Моля ви, не подценявайте Стан — усмихна се тя. — Хемодиализата му се отразява тежко, но той е корав като чифт стари военни ботуши.

— Може ли да го пресрещна? — предложи той.

— Мисля, че ще му бъде приятно. Зад ъгъла, от другата страна на главния път. Не може да не я видите. Пътеката, която се спуска покрай потока.

Той последва указанията й и откри пътя между двете ниви. Напред се виждаха строените дървета от двете страни на потока — по-скоро канал — а зад тях имението с внушителни постройки. Очакваше да срещне стареца по-скоро, но сутринта беше топла, а Стан гонеше деветдесетте; може да е спрял да си почине. Колкото повече се отдалечаваше от болницата, толкова повече нарастваше тревогата му, но се притесни наистина чак когато стигна до шосето в другия край на полето. Полякът като нищо можеше да се е върнал по друг път или пък да са го закарали, но… Докато се връщаше, Джейми се оглеждаше из високата трева по края на пътеката и из проблясващите сенки под дърветата.

Стан бе облечен с черно палто въпреки горещината и затова Джейми го беше пропуснал на идване. Трябваше да погледне два пъти, преди да се спусне до речния бряг; краката му сякаш принадлежаха на някой друг. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и разбра какво вижда. За бога! Не беше възможно. Пак ли?

Старецът лежеше по лице в плитчините под една стара върба, тялото му беше натежало от подгизналото палто. Черната връхна дреха приличаше на поредната сянка върху водата с цвят на запарен чай, пешовете му се поклащаха леко из почти несъществуващото течение. Джейми се запрепъва във водата, докато успее да хване здраво плата и да обърне трупа. Изведнъж направеното по поръчка тупе на Станислаус Козловски се откачи и се понесе плавно надолу по реката. Очите го погледнаха укорително от лице, застинало в същата ожесточена гримаса като тази на снимката от войната.

— Ще се удивите колко често се случва, сър. — Гласът на полицая на средна възраст беше едва ли не сърдит, все едно покойникът нарочно му беше развалил деня. — Възрастен човек отива на разходка и не се връща. Изведнъж решава, че му е дошло времето. Намираме ги дни, понякога седмици по-късно, и все при вода. Младите скачат пред влака, а старците тръгват към морето или реката. Първичен инстинкт, според мен.

— Значи сте сигурен, че Стан — г-н Козловски — се е самоубил.

Погледът на полицая стана по-твърд и Джейми разбра, че е престъпил някаква невидима граница.

— Въз основа на първоначалния оглед и освен ако нямате причина да смятате обратното, сър.

— Разбира се, че не.

— Няма видими следи от насилие по жертвата. Щяхте да забележите, ако тревата е била безпричинно изпомачкана — нали, сър, докато сте тъпкали евентуалното ни местопрестъпление с обувките си четирийсет и пети номер?

Джейми се овладя и не отвърна на критичното подмятане.

— Мислех, че най-важното е да помогна на господин Козловски.

— Разбира се, но той вече е бил мъртъв. — Той вдигна ръка, за да прекрати спора. — Съдебният лекар ще реши какво е причинило смъртта. Имаме адреса ви, сър, в случай че се наложи отново да се свържем с вас. Вероятно ще бъдете призован като свидетел.

Когато се върна в болницата. Джейми намери Керъл в отделението, където за пръв път се беше срещнал с поляка. Личеше си, че е плакала.

— Не е много професионално, нали? — усмихна се тя с плувнали в сълзи очи. — Но много се бях привързала към стария Стан. Може и да беше рязък, но освен това беше смел, благороден и внимателен. — Поклати глава и той се зачуди дали не е била донякъде влюбена в стареца.

Съобщи й какво му бяха казали от полицията и тя кимна разсеяно.

— Вярно е. Не можеш да ги разбереш старците. Понякога все едно нещо им прищраква. Но Стан толкова искаше да продължите разговора си. Просто не мога…

Тя заподсмърча и Джейми сложи утешително ръка върху нейната.

— Имах чувството, че има много да ми разказва. Мина ми през ума, че може да си е водил записки.

— Ще погледна — отвърна тя предпазливо. — Но дори и да ги намеря, не знам дали ще ми разрешат да ви ги дам. Ще принадлежат на наследниците му.

— Не се тревожете, просто ми хрумна. Сигурен съм, че и без това си имате достатъчно грижи.

Тя стисна устни.

— Ще има разследване. Трябвало ли е да го пускаме да излиза сам? Вече не съм сигурна, но той толкова настояваше.

— Може би не е сега моментът, но искам да ви попитам още нещо — рече Джейми. — Стан спомена, че щял да ми разкаже, каквото бил казал и на другия човек. Това говори ли ви нещо?

Лицето на Керъл се намръщи.

— Всъщност, да. Преди десетина дена го посети един господин поляк, който правел някакво проучване за живота на емигрантите, които още живеят в страната. Не съм била на смяна, така че не го видях, но след това Стан доста се оживи. Явно беше разровил отдавна погребани спомени. Мисля, че това беше една от причините да реши да се свърже с вас, когато разбра за смъртта на дядо ви. Каза, че двамата с Матю били част от нещо важно и било време да разкаже историята. Имам приятел в местния вестник и той се съгласи да дойде да вземе интервю от Стан.

Джейми й благодари отново и пое по дългия коридор. Гледката на тялото на стареца не излизаше от главата му; освен това тя беше натежала от въпроси, които щяха завинаги да останат без отговор.

— Господин Синклер? — Обърна се и видя Керъл да бърза към него. — Мисля, че бихте искали да задържите това. — Постави избледнялата снимка в ръката му, покри я с дланта си и се отдалечи, преди той да успее да каже нещо.

Погледна квадратчето изпомачкана хартия и се почуди какви ли тайни крият младите лица с празни погледи.