Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (17)

17.

4 април 1945 г.

Валтер Бром се свиваше нещастен в иззетия насила мундир сред още петстотин мъже в импровизирания военнопленнически лагер северно от Лайпциг. Беше заменил черното и сребърното на СС за униформа на редник на Вермахта с надеждата, че толкова нисък ранг ще му позволи да се провре през мрежата на съюзниците, или в най-лошия случай ще му осигури по-бързо освобождаване, ако бъде заловен. Сраженията го бяха изтласкали на юг, на пътя на Трета американска армия, но това напълно отговаряше на целите му. Беше се срещал с американци преди войната и смяташе, че са любезни, доста простодушни хора, които биха повярвали на всичко, стига да е поднесено с убедителна усмивка. Колко беше сбъркал.

Проблемите му започнаха, когато служебната му кола беше обстрелвана с ракети от един американски изтребител. Успя да си спаси живота, като скочи в близката канавка и видя как мерцедесът му се превърна в огнена топка заедно с шофьора и прилежно натрупаните провизии. Останаха му само пистолетът и куфарчето, а за малко да загуби и него заради някакъв страхлив дезертьор, който реши, че е пълно с храна, и получи куршум в корема за наглостта си.

След страха, който бра, продължи да се придвижва встрани от пътя, но скоро разбра, че издръжливостта, която го беше отвела до Хималаите през трийсетте години, отдавна си е отишла. След три дни беше залитаща развалина — изгладнял до смърт, принуден да пие от локви със застояла вода в гората. Водата го спаси да не умре от жажда, но след няколко часа го хвана дизентерия. Свършено беше с него.

Скри пистолета и куфарчето си и почти примрял от болестта и страха, се предаде на един американски военен патрул. Първоначално оправдаха очакванията му, като му дадоха храна и вода и му казаха да се предаде на някое от тиловите поделения, които ги следваха; но не след дълго се появи един офицер и пожела да разбере защо „не са застреляли нацисткото копеле“. За няколко минути съдбата му беше на кантар, но видът му беше толкова измъчен, че накрая офицерът се смили и го качи в един джип, за да го закарат в най-близкия военнопленнически лагер.

И ето че сега клечеше в една локва и дъждът капеше от носа му. Другарите му, които усещаха, че вече е толкова офицер, колкото и шимпанзе, го гледаха подозрително. Беше въпрос на време някой да го предаде на пазачите.

И щеше да стане по-зле.

Не мислеше, че проверката ще е толкова щателна. Тази жажда за отмъщение и решителност да се погрижат нацисткото командване да не може да избяга изглеждаше толкова антиамериканска. Всеки затворник беше претърсван на голо и разпитван, независимо от ранга. На янките нямаше да им трябват и пет минути, за да разберат, че не прави разлика между автомат и танково оръдие, дори и да не откриеха татуировката на СС, която показваше кръвната му група. Можеха като нищо да го застрелят на място.

Добре, щом като не можеше да се измъкне с хитрост, щеше да си купи свободата. Най-важното беше да ги убеди да го оставят да си вземе куфара, — а въпреки жалкото състояние, в което се намираше в момента, Валтер Бром беше способен да го направи. Вътре имаше само най-обща информация за изследванията и откритията му, но щяха да го спасят, ако попаднеха в правилните ръце. Разбира се, нямаше да могат да направят нищо без камъка и подробните му бележки. Щеше да им каже къде се намират, когато се озовеше на по-сигурно място. Беше чувал, че в Род Айлънд е приятно по това време на годината.

Изправи се на крака с мъка и се приближи до най-близкия пазач, който го изгледа подозрително и насочи дулото на автомата си право към корема му.

— Искам да говоря с командващия офицер. Имам информация, която представлява интерес за командирите му.