Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (31)

31.

8 май 1945 г. Бяхме толкова близо, виждах как заснежените върхове на Швейцария проблясват в далечината. Нападнаха ни малко след зазоряване между Заулгау и някаква паланка, която дори нямаше име. Отряд полуумрели от глад изостанали есесовци и донаборници от Хитлеровата младеж, на които никой не си беше направил труда да каже, че войната е свършила. Аз бях във втория джип с тримата нацисти отзад и Стан на волана. Командирът на първия, лейтенант Ал Стюарт, беше оцелял по време на десантите в Сицилия, Нормандия и Холандия, но също като мен беше изтощен от войната; инстинктите, които го бяха спасили през половин дузина престрелки и му бяха спечелили Сребърна звезда, бяха изтънели като нафора от коктейла от изтощение, непрестанен страх и крайно напрежение. Месец по-рано, дори седмица, щеше да види малкия бук и да усети опасността, но не и днес. Войната беше свършила, слънцето грееше и чувах смеха му, който вятърът носеше от петдесетина метра по-напред. Поне умря щастлив. Димната диря от панцерфауста^[1] се проточи от лявата му страна и аз изкрещях предупредително, макар да знаех, че само си хабя дъха. Снарядът улучи джипа право в двигателя и го преобърна, трима от пътниците излетяха, а тялото на Ал беше смазано под два тона стомана. Дори когато Стан отби рязко встрани от пътя, а аз се хвърлих в канавката, се успокоявах, че приятелят ми почти със сигурност е загинал при експлозията. Но един от пътниците беше оцелял, понеже го чувах как крещи. Вече бях чувал такъв вик — от един човек, премазан от танк на улицата в Арнхем, и знаех, че който и да беше, щях да го погреба преди мръкнало. Ако оживея. В момента въпросът оставаше открит. Умът ми беше в боен режим — онази инстинктивна, триизмерна изчислителна машина, която те издига над бойните действия и ти позволява да пресмяташ ъгли, стрелкови обсег и сляпа зона напълно несъзнателно. Нападателите ни продължаваха да сипят огън от засада върху обърнатия джип и телата на мъжете, които бяха пътували в него; поне един МГ-42^[2], най-вероятно шмайзер и няколко пушки. Бойният режим ми каза, че се бяха възползвали от неочакваната възможност да ни нападнат, иначе вече щях да съм мъртъв, смазан под собствения си джип или изгорял, изкормен и надупчен от куршуми в тази касапница, която войната толкова много обичаше. Ако бяха имали време да устроят засадата, както трябва, щяха да направят така, че панцерфаустът да удари първия джип, а МГ-42 да уцели едновременно с него втория. Фактът, че не го бяха направили, означаваше, че бяха стигнали до края на гората точно когато джипът се беше появил и някой беше решил, че такъв шанс не се пропуска. Нещастие за Ал, щастие за мен. Така ставаха нещата. Толкова се бяха съсредоточили върху мишената си, че дори не ни бяха забелязали, но това нямаше да трае дълго.

Огледах се и видях три чифта очи, вперени в мен. Клосе пресмяташе шансовете си да се нахвърли върху мен и да вземе карабината. Очите на Страсер бяха ококорени от чист ужас, но знаех, че ако Клосе понечи, и той щеше да го последва. Ехидната усмивка на Валтер Бром ме питаше какво ще правя сега.

— Стан! — Сниших гласа си и полякът се обърна от мястото, където пазеше пътя. Кимна, когато му дадох знак да влезе в гората и да се отправи към фланга на врага. Той хвърли последен поглед към тримата пленници, ухили ми се и потъна в храсталака. — Дръж! — Хвърлих пистолета си на Бром. — Ако мръднат, убий ги. — После последвах Стан в гората.

Защо се доверих на Бром, който несъмнено заслужаваше най-малко доверие от всички? Защото единственото, на което можех да се доверя, беше инстинктът му за самосъхранение. Валтер Бром беше предопределен от съдбата. Нямаше да се присъедини към някаква парцалива банда фанатици, които в най-добрия случай щяха да свършат в някой затворнически лагер или най-вероятно да бъдат преследвани и убити от съюзниците. Валтер Бром се беше доверил на Америка. А аз се доверих на Валтер Бром и оставих живота си в ръцете му. Двамата със Стан бяхме действали като екип от време на време в продължение на година и сега се придвижвахме тихо през дърветата, като се редувахме да се прикривахме. Замръзнахме, когато последен картечен откос сложи край на стрелбата. По огъня, който чух, се опитвах да преценя силите им. МГ-42 изискваше двама души, един да стреля и един да зарежда, още трима за лекото оръжие и панцерфауста, плюс още двама за всеки случаи. Да кажем, седем. Тръгнахме отново и посочих на Стан надясно, към дърветата покрай пътя. Чух гласове, първо тихи, после пронизителни крясъци, с които празнуваха победата си. В ума си виждах какво се беше случило и какво щеше да се случи. Ускорих крачка, рискувайки да ме чуят, и заредих гранатата, докато се придвижвах, приведен напред. Стан не изоставаше. На трийсет метра забелязах раздвижване през дърветата и се помолих да гледат напред, а не към фланга. Сега щяха да са спокойни, в състояние на еуфория след бой, когато човек е най-уязвим. Щяха да са гладни и да се съсредоточат върху вероятното съкровище в джипа. Забавих ход, легнах на земята и запълзях между килима от листа и сухи клони, долових как Стан прави същото отдясно. После усетих как се напрегна и спря; наполовина усетих, наполовина видях сигнала с ръка. Трима — не, четирима излязоха на пътя, за да разгледат джипа. „Чакай.“ Той кимна, очите му бяха напрегнати, но не и уплашени. Биеше се с германците още от 1939 година, когато светът бе извърнал поглед встрани, докато те опустошаваха страната му. Беше по-добър от мен. „Чакай. Чакай.“ Представих си как един от мъжете при горящия джип оглежда обезобразените трупове, подритва ги, за да е сигурен, обръща се, вижда втория джип до канавката на стотина метра. Вик. Огън! Премерените откоси на Стан пометоха пътя в мига, в който метнах първата си граната. Втората беше във въздуха, когато първата избухна, и чух викове, докато остри като бръснач шрапнели се разхвърчаха из въздуха между дърветата, разкъсвайки плът и раздробявайки кости. Загърбих хората на пътя. Те бяха на Стан. Затичах се с викове напред, без да си давам сметка, че крещя, и започнах да стрелям по двамата войници до картечницата и двамата, които просто чакаха да си разделят плячката след нападението. Трима бяха улучени от гранатата, но четвъртият отвърна на огъня и аз усетих горещия дъх на профучаващ куршум върху бузата си. Чух ясното „фиууу… фиууу… фиууу“ на куршумите, които летяха над главата ми. Неопитен. Стреляше прекалено високо. Прицелих се внимателно и той отхвръкна назад с два куршума в гърдите и един в гърлото. Втора облечена в сиво фигура се мъчеше да се изправи на крака в периферното ми зрение; стрелях, докато се обръщах към него, изстрелът го сгъна на две като кукла със срязани конци. Всичко свърши, но още летях, умът ми се носеше над сцената около мен и усетих отката на карабината, докато стрелях автоматично в проснатите до разбитата картечница фигури. Бях си научил урока по трудния начин, много отдавна. Раненият може да те убие, мъртвият — не. Докато стоях, зашеметен от резултата, долових единични изстрели от дърветата покрай пътя и насилих протестиращото си тяло да легне върху боровите иглички и да заеме позиция на няколко метра от поляка.

— Колко са?

— Само един, крие се зад джипа.

Смених полупразния пълнител на карабината с пълен, и той направи същото. Нямаше смисъл да се протака. Трябваше да се свърши.

— Трисекунден откос, и после нападаме. Аз отдясно, ти отляво. — Животът на човек зависи от подобни произволни решения. Стан само кимна.

— Давай!

Стрелях по обърнатия джип и скочих напред, когато излетя и последният куршум. На половината път видях как просветва дуло, частица от секундата преди да се стоваря с цялата си тежест върху чакъла от удара в дясното рамо. Чух как Стан продължава да стреля и как един писклив глас се провикна: „Камарад! Камарад!“ Така се обръщаха към нас швабите, когато искаха да се предадат. Но Стан нямаше никаква вест от семейството си от Варшавското въстание през 1944 година и знаеше какво означава това. Единствен изстрел, последван от пронизителен вик, после настъпи тишина.

Още не чувствах никаква болка, само изтръпване в дясното рамо, но знаех, че болката ще се появи. Вдигнах глава и видях ухилената физиономия на Стан. Държеше карабината ми. Германският куршум беше разбил дървения приклад и ударът ме беше повалил на земята, но иначе бях невредим. Протегна ръка, за да ми помогне да се изправя, и бавно се запътихме обратно нагоре по пътя… където чакаше Валтер Бром.