Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (2)

2

2008 г.

Уелуин Гардън Сити, Англия

Джейми Синклер веднага разбра, че нещо не е наред, заради миризмата, или по-скоро заради липсата й. Когато идваше в къщата в събота следобед, очакваше да го посрещне галещ, солено-сладък аромат на печено говеждо. Днес единственото, което успя да подуши, щом отвори задната врата, беше вкиснатото мляко от отворената картонена кутия до мивката от неръждаема стомана.

— Дядо?

Той премина през предната стая, която майка му важно беше наричала „салон“ с нейните засукани орнаменти, практични бозави тапети и стари мебели. Беше нормално да е студено; старецът никога не включваше парното преди октомври. Това, което повече притесняваше Джейми, беше тишината. Къщата вечно беше смълчана, откакто майка му умря. Но никога — чак толкова тиха.

— Дядо?

Отвори вратата, която водеше към стълбите.

— Боже!

Нещо изсмука съдържанието на стомаха в гърдите му и той се задъха. Почувства се така, сякаш краката му са се подкосили и в същия миг таванът над него се е срутил. Инстинктивно отмести поглед, сякаш умът му беше убеден, че видяното от него ще изчезне, когато погледне отново.

Но той беше там — беше се строполил в подножието на стълбите от вътрешната страна на входната врата. Дългите ръце и крака, които вечно му напомняха за полудяло насекомо пръчица, се бяха разкривили под невероятни ъгли, а вратът в колосаната свещеническа яка така се бе усукал, че воднистите сини очи на стареца сякаш се бяха впили в лявата му подмишница.

— Дядо? — Джейми инстинктивно се пресегна към врата му, за да провери пулса, но се сепна и застина, когато разбра колко безсмислен е жестът. Ако счупеният врат не беше достатъчно доказателство за смъртта, жълтеникаво-сивкавият оттенък на плътта му и начина, по който сякаш висеше от костите, потвърждаваха, че Матю Синклер лежеше тук от дни. Изглежда, се бе препънал по стълбите. Напоследък трудно се движеше, дори и с бастуна, който Джейми подсъзнателно отбеляза, че трябва да се търкаля някъде, но него го нямаше.

Джейми се свлече на последното стъпало и затвори очи. Без сълзи. Не още. Защото чувството, което го завладя, не беше мъка, а самота. Дядо му беше последният жив роднина. Нямаше лели, нито чичовци. Нито братовчеди, поне не знаеше да има такива. Помъчи се да си представи стареца и пред очите му изникна тясно кокалесто лице, увенчано с подобен на улична лампа нос, чиято розова светлина се подхранваше от евтиния скоч, без който той твърдеше, че не можел да мигне. Сива, оредяла коса и благо сърдечно веселие в очите, помътнели от тропическите болести, наследство от годините в Африка. В главата му се заформи молитва, но знаеше, че старецът вече е при Господ, който го беше крепил толкова дълго. Матю беше „добър“ човек в най-истинския смисъл на думата. Цялото си време и всяко заделено пени посвещаваше, за да помага на другите. Всеки нов ден беше възможност да бъде по-добър човек.

Джейми сложи ръка на устата си, за да заглуши риданието си. Заспалата вина се надигаше — защо не беше настоял да остане при него? Но шокът отминаваше. Нещо прещрака в главата му и го накара да се размърда: да направи нещо.

Коленичи до неподвижната фигура, наведе се и целуна студеното чело.

— Сбогом, дядо!

Минаха десет дни, преди да набере достатъчно сили, за да се върне отново в къщата, умът му още беше притъпен от онова странно откъсване, което следва период на силна мъка. Чак сега беше успял да преодолее ужаса, който му пречеше да изпълни неприятното, но необходимо задължение да подреди документите на дядо си и да отдели всичко с парична или сантиментална стойност, преди да извика да разчистят.

Осемнайсет години беше живял в този дом заедно с майка си и дядо си, преди да замине да учи в университета. Също като майка му, и къщата беше продукт на петдесетте години; практичен петстаен куб, облицован с мозайка от кафяви камъчета и покрив от керемиди, спретнати прозорци и малка, добре поддържана градина. Къща „близнак“, разбира се; нямаше как да си позволи така наречената от нея „свястна къща“ в Уелуин, а скромната пенсия на Матю не стигаше за кой знае какво. Спомни си деня, в който тя умря, и неочакваното облекчение, което беше изпитал. Най-сетне се беше освободил от задушаващото влияние, което го беше обгръщало здраво от деня, когато беше пораснал достатъчно, за да го разбере.

Матю не беше променил нищо една година след смъртта й. Къщата се беше превърнала в неин храм. На всеки ъгъл имаше спомени за Джейми. Ягодов чай на кухненската маса, където беше бърсала конфитюр от лицето му с влажна кърпа. Мирисът на парфюма й, когато се навеждаше към него, облечена с еднакви на цвят блуза и жилетка и с перли на врата, за да допълни някое парченце от мозайката в голямата стая отпред. Дядо му помогна с многозначителен глагол на латински, когато беше на дванайсет, в един от може би най-тежките периоди. Поклати глава. Откъде да започне? Май от документите, които се пазеха в полираното бюро в ъгъла.

Разглежда близо половин час, ровеше из застраховки и сметки за газ, докато скуката неумолимо го тласна към майчината му колекция от фотоалбуми с кожена подвързия. Той разлистваше набързо страниците с подредени снимки, всяка — поставена на точното й място. Ранните бяха предимно негови фотографии като бебе — сам или с баба му и дядо му. Ето го и петгодишният Джейми, страшно сериозен, готов за първия учебен ден с шапка, лилав блейзър и вратовръзка и гордата му майка, застанала отзад. На снимката косата й беше тъмна и лъскава. Как бе могъл да го забрави? Маргарет Синклер беше снобка, необуздана и непримирима снобка, която някак си беше успяла да крие общественото си положение на неомъжена майка от високомерните си познати, докато с нокти и зъби си беше пробила път и беше станала председателка — не председателстващ, за бога, в никакъв случай — на местния бридж клуб. Въпреки недостатъците си тя го беше обичала, и то така, както единствено самотна майка с едно дете може да показва любовта си: всеотдайно, до степен на вманиачаване. Беше му отнело много време, за да разбере през какво бяха преминали майка му и дядо му, за да се погрижат да е добре подготвен да се изправи срещу света. В известен смисъл тя му беше подарила трийсет години от живота си. Дори се беше отказала от името си — обикновеното старо Синклер — като част от плана да му осигури възможно най-добър шанс, когато отиде в Кеймбридж, принуден почти насила от нея да спечели стипендия от местната прогимназия.

Докато разглеждаше снимките, си даде сметка, че винаги беше смятал майка си за стара, но тя изобщо не е била стара. Не беше навършила и шейсет и три когато умря.

Още една снимка. Най-гордият й миг, дипломирането му с медал по изящни изкуства и съвременни езици. Джейми с мъка се разпозна в сериозния младеж в една от онези универсални тоги под наем, макар че снимката беше правена преди по-малко от десет години. Докато останалите студенти бяха прекарали по-голяма част от времето си в пиянстване и гуляи, той така и не успя да се изплъзне от телепатичния контрол на майка си. Ако си спомняше правилно, обикновено наричаха образа, който си беше създал, „млад сухар“, и той с радост го беше приел, чак до туиденото сако и лулата, за бога. О, беше имал и хубави моменти и момичетата, които го съблазняваха, обикновено заради бас, винаги оставаха приятно изненадани и прилично задоволени, но никога не си беше позволявал да са впуска в безмилостния лов на женска плът, който останалите студенти смятаха за свой дълг.

Тръсна глава, за да пропъди спомена, и все още с албума в ръце, се изкачи по тесните стълби покрай ятото гипсови патици, които пазеха коридора като ескадрила военни изтребители. Знаеше, че трябва да се залови за работа, но не можеше да се отскубне от летаргичната хватка на миналото.

Вратата на спалнята на Матю беше открехната и той я отвори. Чувстваше се като дете, което влиза в забранена градина. От години не беше влизал в тази стая. Сигурно беше четири и половина на шест метра; единствените мебели бяха бяла меламинова тоалетка, тесен шкаф, в който старецът си държеше обувките, и огромен груб дъбов гардероб, който сигурно беше дошъл от някой магазин за втора употреба. В стаята още се долавяше слаба сладникава миризма на болест и когато легна върху юргана, присъствието на Матю го обгърна изцяло. Усети остро пробождане зад очите. Стегни се, Синклер.

Той седна и отвори отново албума. Изрезка от вестник със снимка на порасналия Джейми, който държи малка картина в позлатена рамка. Беше ли ги накарал наистина да се гордеят? Предположи, че изрезката е доказателство, но това беше гордост, изградена върху фалшива претенция. Когато майка му чу, че е започнал собствен бизнес след осем години работа в „Сотбис“ и се е преместил в офис на Олд Бонд Стрийт, настоя да отворят бутилка от нейното толкова ревностно пазено „Асти Спуманти“^[1]. Така и не ги покани в офиса и сърце не му даде да им каже, че той е малко по-голям от килер. На нощното шкафче стоеше гарафа с уиски. Усмихна се, чувайки спокойния глас на Матю — „чисто медицински, скъпо мое момче“ — и си наля малко в една чаша. Разгледа снимката по-внимателно. Картината му беше донесла краткотрайна слава и дори още по-краткотрайно богатство.

Беше една от ранните творби на Рембранд, портрет на някакъв розовобузест холандски търговец, не кой знае колко впечатляващ, но Рембранд все пак. До 1940 г. беше висял в самотно великолепие в парижкия дворец на семейство Манделбаум, износители на платове от пет поколения, които се гордееха с този факт. През вековете семейство Манделбаум, френски евреи от германски произход, бяха устояли на много бури, но ураганът на Третия Райх през онова лято ги потопил изцяло. Мосю Манделбаум, който отхвърлил предложенията за убежище на клиенти от Англия, хвърлил един последен поглед на своя Рембранд в петък, 14 юни, докато германците марширували в Париж, след което си пръснал мозъка, като оставил мадам и пет малки манделбаумчета да бъдат изгонени от дома им, регистрирани, заведени като евреи и накрая депортирани през транзитния център в Транси към лагера на смъртта в Аушвиц. След като войната приключила, останал само един малък Манделбаум — Емил, появил се като по чудо сред труповете и живите мъртъвци подобно на десетгодишно копие на някой от тънките като клечки мъже на Лоури^[2].

След войната Емил бил потърсен от роднини в Съединените щати и прекарал следващите шейсет години в опити да забрави писъците и гледката на обесени мъже и жени и непрестанната воня от комините на крематориума. Но миналата година бил издирен от сина на един стар делови познат на баща си, който му предложил да си потърси правата за парижкия имот и попитал какво е станало с прочутия Рембранд. Емил имал само смътен спомен за картината, но понеже вече бил пенсиониран брокер, със сигурност знаел евентуалната й цена.

За един добър търговец на произведения на изкуството проследяването на откраднато имущество, особено на такова, отмъкнато преди половин век, в професионално отношение се равнява на ходене с вързани очи през минно поле. Затова няма нищо чудно, че на Емил му било трудно да открие надежден човек, който да му помогне в намирането на картината на Рембранд. По това време на Джейми очевидно му липсвали явни признаци на успех и общественото мнение не било особено ласкаво по отношение на репутацията му след поредица от клопки по търговете, които оставяли както него, така и клиентите му с празни джобове. Двамата мъже се запознали благодарение на Саймън Маркс, банкер и бивш състудент на Джейми от Кеймбридж, който е наблюдавал с отчаяние жалките опити на приятеля си да създаде собствен бизнес.

— Или го прави за пари, или изобщо не го прави, синко — беше го посъветвал Саймън. — Емил е червив с пари, ще ти плати дневни и ще ти поеме разходите, докато търсиш тази проклетия, ще ти даде и ужасно голям хонорар, ако се случи невероятното и успееш да го докопаш.

Късметът, езиците и, както той обичаше да си мисли, известна доза правилна преценка бяха изиграли ролите си в това, което последва. Както каза на Саймън:

— Нацистите са били толкова педантични в описването на заграбеното, колкото и във всичко останало. Картината на Емил беше едно от хилядите произведения на изкуството, засмукани от Института на Райхслайтер Розенберг за окупираните територии под ръководството на Херман Гьоринг. Щом като открих това, имаше три възможности. Първо, може да е била унищожена по време на войната, но повечето откраднати произведения на изкуството бяха оцелели. Второ, някой изобретателен, високопоставен нацист може да я е изнесъл контрабандно като оборотен капитал, използвайки някой от одеските канали за бягство; също е възможно — ако е станало така, най-вероятният маршрут бил през Испания или Швейцария до Южна Америка. Третият вариант — най-малко вероятен — беше да се е озовала складирана в някоя голяма пещера в Баварските Алпи и някой предприемчив военнослужещ да я е занесъл в дома на майка си в Питсбърг.

Късметът му излезе, докато разследваше възможност номер две. Беше тръгнал по следа от мадридска галерия, която го отведе по криволичеща пътека до възможност номер три и джакпота. Един аукционер в Сантяго познавал търговец в Буенос Айрес, който мислел, че е видял въпросната картина на стената на аржентинското посолство в Панама. Едно пътуване до Канала и един приятелски настроено културен аташе, ужасно горд с ценното произведение на изкуството, собственост на посолството, потвърдиха предположението. Изражението върху лицето на младия му домакин, когато предположи, че картината на Рембранд може да е крадена, почти разби сърцето на Джейми. Това беше първият от многото моменти на неудобство, породени от новия му професионален път. Проследяването на маршрута на картината назад го отведе до американски ветеран, който наистина беше занесъл Рембранд у дома, за да го покаже на мама, само че не в Питсбърг, а в Омаха; после го беше продал. Веригата включваше уважаван нюйоркски търговец на произведения на изкуството, който бе подходил творчески към произхода на картината и чиято репутация сега бе непоправимо накърнена. Джейми се беше насладил на триумфа си — но съвсем за кратко. Много бързо осъзна, че той го е направил толкова популярен сред здраво свързаното артистично общество, колкото бубонна чума. Изведнъж малките галерии, които преди го посрещаха със състрадателна усмивка и винаги бяха готови да му подхвърлят някоя и друга троха, вече не искаха да го познават. Големите търговци дори не му връщаха обажданията. Но все пак парите му помогнаха да не потъне. Поне докато се намесиха адвокатите на нюйоркския търговец. Искът така и не стигна до съда, но уреждането му коства почти всичко, което му бяха платили за намирането на картината. Единствената му утеха беше, че шумът, който вдигна находката, и добрата дума от Емил Манделбаум повлякоха бавен поток от поръчки от еврейски семейства, които също искаха да си върнат ценностите. Работата го държеше на повърхността и му осигуряваше занимание, но така и не можа да повтори първоначалния успех и започваше да се чуди дали късметът на начинаещия не го беше довел до Рембранд.

Той се надигна от леглото и внимателно отвори най-горното чекмедже на тоалетката. Нямаше скрити изненади. Чинно сгънати носни кърпи, чорапи, напъхани просто така, обикновени бели потници и гащи сигурно отпреди няколко десетилетия. Почуди се дали старецът пази кореспонденцията на майка му — може би някое парфюмирано любовно писмо от бащата на Джейми, чието име тя така и не разкри; но нямаше нищо.

Той насочи вниманието си към гардероба и когато го отвори, вдиша глътка нафталин и износен туид. Същевременно зърна отражението си в голямото огледало от вътрешната страна на вратата. Мъжът, който го гледаше втренчено, беше висок, кокалест и все още носеше едва доловимото контешко излъчване, придобито от Кеймбридж. Смъртта на дядо му го беше белязала по някакъв начин, но не можеше да определи как. Вероятно леките сенки под очите, заради които изглеждаше по-възрастен от трийсет, или бръчката около тънките устни, която я нямаше преди. Здрав, почти красив, с уверен поглед в зелените очи, по-скоро проницателен, отколкото интелигентен; тъмна, непокорна коса, която се спускаше над очите му, и непреклонност, която, странно защо, сякаш само жените забелязваха. Кой си ти, попита той мъжа в огледалото. Откъде се взе?

Прерови тъмните костюми, овехтелите бели ризи и старите свещенически одежди, провери джобовете, после се захвана с дъното на гардероба, където Матю държеше купа списания за градинарство. Нищо притеснително. Обърна се; умът му вече беше в другата стая. Докато го правеше, зърна лек метален отблясък в тясна цепнатина по допирателната между пода и стените. С нарастващо удивление клекна, за да я разгледа, но чак когато махна списанията и я натисна, разбра, че дъното се състои от подвижна талашитена плоскост. Сърцето му заби по-бързо. Когато я вдигна, зърна в най-тъмното ъгълче на тайника метална кутия с остри ръбове.

Беше с големината на стара кутия за бисквити, олющената тъмнозелена боя й придаваше характерен армейски вид. Парче оголен метал беше издало скривалището й под гардероба. Когато я вдигна, съдържанието издрънча интригуващо. Постави я върху леглото със същото нетърпеливо очакване, с което за пръв път зърна Рембранд, все едно беше пренавит часовник, чиито пружини всеки миг ще изскочат. Ръждясала метална закопчалка държеше кутията затворена; той си пое дълбоко въздух и внимателно я отвори, освободи капака и го вдигна.

Първото му впечатление беше за сбирка от военни спомени; няколко почернели медала с прашни лентички, износени емблеми и изрезки от пожълтяла от времето хартия. Но когато разгледа всяко нещо поотделно, осъзна, че е много повече от това. Червеникавокафявото тефтерче, наполовина скрито сред панделките на медалите, можеше да е само войнишка трудова книжка с изплатени заплати. В ръцете си държеше нечия самоличност. Усети прилив на оживление, потисна победния си вик. Това беше самоличността на баща му. С разтреперани ръце вдигна книжката и я отвори, очите му ненаситно търсеха името.

— По дяволите! — Думата отекна от стените и той усети посмъртното неодобрение на майка си.

Матю Синклер.

Не бащата, когото не познаваше, а собственият му дядо. Шантавият стар дядо Матю, който слагаше Джейми на коляното си и цитираше до безкрай писанията, очаквайки от него да се наслаждава на странни истории, разказани на безупречен немски. Който го беше завел за пръв път в художествена галерия и му беше разказвал за важността на композицията, формата и линията, докато стояха пред огромен портрет на някакъв рицар с къдрава перука от времето на английската революция. Неговият мил и любезен дядо, който буквално не би убил и муха, беше войник. Изглеждаше невъзможно, но доказателството беше върху леглото.

Той остави войнишката книжка, извади медалите един по един и ги подреди върху юргана; два сребърни кръга, двойно по-големи от монета от десет пенса, три бронзови звезди, различаващи се само по цвета на панделките си, и… Поколеба се; не беше съвсем сигурен какво държи върху дланта си — красив сребърен кръст, украсен с по една корона във всеки край. Той го обърна и прочете надписа на гърба му: „Капитан М. Синклер (Кралски Бъркшърски полк), 8 май 1945 г.“ Кръстът, макар че Джейми можеше само да гадае за какво е даден, означаваше, че Матю Синклер не само е служил в армията, а се е бил, и то добре. И още нещо. Сега, когато почти беше изпразнил кутията, откри на дъното две малки парчета плат. Върху едното имаше парашут, а върху другото веднага разпозна крилатия кинжал на специалните военновъздушни сили.

Джейми се взираше невярващо в емблемата. Чувстваше се развълнуван и същевременно ограбен. „Защо не си ми казал?“, попита той празната стая. Майка му го беше излъгала не само за баща му, а и за дядо му. Милият ексцентричен старец, с когото беше живял през всичките тези години, беше герой от войната. А нито единият, нито другият го бяха споменали изобщо.

Толкова се ядоса, че за малко да не забележи изтъркания дневник, скрит под кутията.