Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (33)

33.

Докато аз водех моята война, Валтер Бром беше водил своята. В двубоя можеше да има само един победител. Лицето на Клосе беше почервеняло от гняв и имаше нова рана на дясната буза. В очите на Бром искреше зловещият блясък на победата и той въртеше пистолета ми на пръста си, все едно беше Том Микс. Взех му го, преди да се е прострелял.

— Добър екип сме двамата с теб, лейтенант Мат. Може би трябва да дойдеш с нас в Америка?

Въздържах се да не изтрия усмивката от лицето му с браунинга. Махнах му да се изправи и му казах, че първо ни чака работа. Странно как можеш да споделяш храната и одеялото си с един човек, и пак да не го опознаеш. Тед Джак, свързочникът ми, се беше грижил за мен по време на двата пристъпа на хронична дизентерия, но понеже бях офицер, никога не се обърнах към него с нещо друго, освен „сержант“. Тед беше от онези солидни, вещи, стоически понасящи всичко типове, от които се състоеше гръбнакът на британската армия. Имаше жена и две деца под пет години. Държах главата му в ръцете си. Удивих се колко е тежка. Останалите ме наблюдаваха с онзи поглед, запазен за човек извън лудницата, който изведнъж се обявява за Наполеон. Очите на сержант Джак бяха притворени, както на повечето мъртъвци, но поне имаше очи. Ал Стюарт нямаше дори глава. Не успяхме да я намерим. Клосе измърмори нещо, че бил джентълмен, и хвърли лопатата. На Стан никак не му се понрави и с един ритник го повали до овъглените почернели останки на четиримата ни приятели. Германецът потърси с поглед подкрепа от мен. В отговор хвърлих главата на сержант Джак в краката му, той разбра посланието и продължи да копае. Дори Валтер Бром не се оплакваше. Положихме телата на нападателите ни в канавката. Не исках да са в един гроб с мъжете, които бяха убили. Освен по-възрастния ветеран от СС, който беше стрелял с картечницата, вероятно бяха на възраст между дванайсет и петнайсет години, а заради безкръвните, посивели лица и изненадани очи изглеждаха още по-малки. Просто деца. Но бяха Хитлерови деца; още от първия ден в училище им втълпяваха култа към фюрера и ги подготвяха да дадат живота си за отечеството. Е, желанието им беше изпълнено. Погледнах надолу към тях, мухите вече пируваха върху засъхналата кръв по лицата им. Една нахална муха бавно премина от единия край на ококорената, помътняла очна ябълка до другия и се учудих, че трупът не мигна. Ако тогава ме бяхте попитали как се чувстваш, като убиваш деца, щях да ви отвърна, че те не бяха деца, а врагът, и в мига, в който бяха вдигнали оръжия и бяха стреляли по приятелите ми, бяха пожертвали живота си. Но знаех, че някой ден мъртвите момчета щяха да ме посетят през нощта така, както правеха всички убити от мен хора, и може би тогава отговорите ми щяха да бъдат други. В един момент ръцете ми се разтрепериха и тръгнах да сменям пълнителя на карабината, която бях извадил от останките на първия джип, само и само за да правя нещо. Изщрака пронизително, щом си дойде на мястото. Тримата мъже в гроба се вкочаниха и лицата им пребледняха като тези на труповете в канавката. Стан се разсмя.

Белязахме гроба със собственоръчно направен кръст, надраскахме имената на загиналите върху лист от дневника и поставихме листа под един камък. Щом свършихме, потеглихме мълчаливо, докато не стигнахме южно от град Блумберг, на шест километра от швейцарската граница. Стан паркира джипа до горска пътека, извън малко селце. Казах му да направи лагер и да ме изчака. Първо реших, че ще се възпротиви, но дисциплината от дългата служба надделя. Щом направи лагера, си стиснахме ръцете и се метнах в джипа с тримата нацисти. В продължение на два месеца преди войната бях обикалял околностите от западния край на езерото Констанца, или както го наричаха германците, Бодензее, така че познавах добре района. Бяхме в северния край на Хохер Ранден, планинска област, простираща се на границата между Германия и Швейцария и отвъд нея. От другата страна на Шафхаузен се намираше горното течение на Рейн. Изминах още три километра по пътя, преди да спра отново.

— Ще вървим оттук — казах им. — На границата ще ни чака представител на Държавния департамент на САЩ, който ще уреди отпътуването ви от Швейцария.

Германците се разсмяха, дори и Клосе, и заговориха какво ще правят, когато стигнат в Америка: какво ще купуват, какво ще ядат. Догади ми се от тях.

— Няма да казвате нищо на никого, дори на водача си, за това кои сте и какви сте — предупредих ги. — Нищо. — Погледнах Бром. — Нищо, Валтер. Ти много говориш. — Той ми се ухили и притисна още по-силно куфарчето към гърдите си.