Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (23)

23.

Джейми точно затвори телефона, и на вратата се почука. Там го чакаше Сара — цялата облечена в черно, с вързана на опашка тъмна коса и с раница на гърба.

— Готов ли си? — попита тя.

— Както винаги. — Той загаси лампите и затвори вратата.

Замъкът Вевелсбург беше страшен през деня, но нощем притежаваше целия чар на трансилванска тъмница по пълнолуние. Паркираха отстрани на пътя в подножието на хълма и изчакаха няколко минути в напрегнато, изопващо нервите мълчание. Сара наведе глава и той се зачуди дали не се моли. Помнеше какво му бе казала — Тук е станало — и знаеше, че мисли за мъжете и жените, които бяха загинали на това място. На същото това място бяха направени снимките, които показваха как руските военнопленници, хомосексуалистите и измършавелите черупки на политическите противници на Хитлер се трудят като роби, за да осъществят налудничавата мечта на Хайнрих Химлер за истински „Дисниуърлд“ на СС.

Джейми беше видял път, който се виеше нагоре по хълма. Не беше точно път, а по-скоро пряка пътека, проправена от обикалящите сърни и децата с планински колела. Той изруга наум, когато невидимите къпини го задърпаха и в лицето му взеха да се навират паяжини. С раздразнение забеляза, че на няколко крачки зад него Сара се движеше с лекота в мрака, все едно беше в стихията си, мълчалива сянка, която катереше стръмния наклон, сякаш изобщо го нямаше. Когато изкачиха хълма, той понечи да завие наляво. Тя сложи ръка на рамото му.

— Не покрай музея, там ще има охрана. — Поведе го през един свод и се скриха в сенките. — Казах ти, че ме бива с проучванията.

— Щом като те бива с проучванията, какво е наказанието в Германия за влизане с взлом в национален паметник?

— Трябваше да помислиш за това по-рано, но съм почти сигурна, че ще те изправят до стената и ще те разстрелят, няма да ти се размине по-леко.

— Права си. Трябваше да помисля за това по-рано. Сега накъде?

— Този път не минава покрай музея. — Замъкът беше разположен на две нива. Тя го поведе към тясна стълба, която водеше нагоре към пътя и главната порта. — Моли се да няма охранителни светлини със сензори за движение.

За пръв път усети интелектуално превъзходство.

— Заешки дупки. — Посочи тъмните сенки в тревата. — Непрекъснато ще светят, представи си каква ще им е сметката за тока. По дяволите!

Сара спря.

— Какво има?

— Забравих си раницата в колата.

Чу тихо мърморене, което можеше да значи и „идиот“.

— Не можем да се връщаме сега. Ще трябва да се оправим с нещата в моята. Хайде!

Изтичаха до портата, Джейми беше пръв. В един момент облаците се раздалечиха и когато лунната светлина се отрази в прозорците на замъка, той се почувства така, сякаш го гледат стотици очи. Но скоро прекосиха моста и се озоваха в триъгълен вътрешен двор.

В дъното му се намираше дървената врата, която водеше към северната кула. Преди беше отворена, но сега беше заключена и Сара извади откраднатите ключове от обемистия джоб на якето си. Джейми използва своя анорак като преграда и светна с фенерчето. Тя разгледа ключалката и замислено раздрънка ключовете. Бяха обсъдили предварително кой за коя врата е най-вероятно да е, но сега, изправена през избора, не беше сигурна кой да използва.

— Добре, кой от всичките си? — Тя избра един от четирите сходни черни ключа, предназначени за вкопана брава, и изпробва първия. Влезе леко в ключалката, но не се превъртя. Повтори с втория, същият резултат.

Джейми се размърда нетърпеливо. Много се бавеше.

— Може ли аз да опитам?

Лицето й помръкна, но той предположи, че погледът, който му хвърли, нямаше да остави върху лицето му белег за цял живот. За щастие тя тикна ключовете в ръката му, без да спори.

Пъхна следващия в ключалката, но той изобщо не влезе. Последен опит. Докато въртеше ключовете в ръка, те издрънчаха като затворнически вериги.

— Боже, следващия път, когато тръгна да влизам с взлом, ще си взема носорог за помощник. Ще вдига много по-малко шум. Опитай пак с първия. Имам чувството, че може би просто заяжда.

— Може би трябваше да вземем малко масло?

— Опитай — изръмжа тя.

Този път ключът се завъртя леко и вратата се отвори с леко скърцане.

— Просто трябва да му хванеш цаката. — Остана доволен, че тя не носеше нож.

Решетъчната врата към залата беше много по-проста. Само един ключ от връзката, големият сребрист, който Магда беше извадила по-рано, изглеждаше тъкмо подходящ за инкрустираната ключалка и щом Сара го завъртя, решетката се отвори безпроблемно. Те се плъзнаха вътре и застанаха в мрака. Джейми знаеше точно къде се намира черното слънце, но незнайно по каква причина му беше трудно да се движи. Не беше от страх, каза си той, просто разумна предпазливост. В тази зала само посветените можеха да се чувстват у дома. Беше очаквал да влиза поне малко светлина от прозорците в нишите, но явно някой беше затворил капаците. Въпреки това можеше да си представи „Обергрупенфюрерзал“ от по-раншното им идване. Дванайсет големи колони и дванайсет празни ниши, които така и не бяха запълнени, ограждаха помещението. Знаеше, че числото дванайсет играе важна роля в нацистката митология; както дванайсетте апостоли, служили на Христос, и дванайсетте рицари, последвали Крал Артур, така и вътрешен кръг от дванайсет обергрупенфюрери служели на Химлер. Чуваше се единствено равномерното дишане на Сара. Знаеше, че са сами, но в мрака на залата все едно ги дебнеха демони от миналото.

Насили краката си да се размърдат и бавно се придвижи към средата на залата, с тихо изщракване фенерчето му освети мраморния символ на пода. Първата изненада беше, че той не беше черен, а зелен, изпъстрено с точици сиво-зеленикаво — цветът на униформите на вермахта, който беше виждал по цветните репортажи от руския фронт. Второ, беше много по-голям, отколкото изглеждаше.

— Черното слънце — прошепна Сара.

— Но не нашето черно слънце. Това е друго. — За миг усети объркване, не знаеше дали трябва да се чувства разочарован, или не. Символът от дневника на дядо му имаше девет лъча, а този имаше дванайсет и нямаше нито послание, нито цифра.

Сара вече беше извадила от чантата си голямо парче прозрачна хартия и бързаше да прекопира шарката. Замисли се малко и защрихова центъра на слънцето с молива, все едно сваляше надпис от месингова плоча. Тъкмо беше приключила и се готвеше да прибере хартията, когато ги освети лъчът на мощен фенер.