Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (25)

25

— Моля, остави хартията пак на пода.

Равният глас имаше отчетлив берлински акцент и идваше откъм фенера. Джейми видя как сенчести фигури се придвижват към кръга с колоните. Дванайсет на брой. Защо ли не беше изненадан? Някъде вътре в него се възцари опасно спокойствие. Познаваше го от дните в Корпуса за подготовка на офицери и курса по изплъзване и бягство, който се беше объркал. Беше попаднал в ръцете на трима гадни парашутисти, които решиха, че ще е много забавно да потормозят един „денди“ за разнообразие. Уведомиха го какво ще направят с него и му показаха метлата, с която смятаха да го направят. Очакваха да се напикае от страх, но той усети само спокойствие. И от спокойствието изникна звярът. Помнеше как изпука ръка и се разхвърчаха жълти зъби. Накрая го хванаха, разбира се, и сигурно щяха да го убият, ако не се беше появил началникът. Вместо това му дадоха възможност да се присъедини към тях. Онова беше едно. Сега беше друго. Взе да отстъпва към вратата, но две от сенките се преместиха и му препречиха единствения изход. Най-важната му задача беше да защити Сара, а в момента единственият начин да го направи беше, като се предаде. Той върна насила звяра обратно в леговището му и кимна на Сара да направи това, което гласът й беше наредил. Тя го изгледа, но извади от раницата си прекопирания символ и го сложи пак върху слънцето, след което отстъпи назад.

Висок мъж в тъмен костюм се появи откъм фенера, наведе се, взе листа и се върна по същия път. Беше застанал срещу светлината и Джейми не можеше да види лицето му, но доби впечатление за пълен контрол и атлетична сила. Благодарното изръмжаване явно означаваше задоволство.

— Това е свято място. Защо сте тук?

— Не виждам нищо свято в манията на един нацист — гледач на пилета да се прави на крал Артур. — Звярът може и да беше укротен, но още имаше език. — И съдейки по факта, че не светнахте лампите, бих казал, че имаме толкова право да сме тук, колкото и вие. Кои сте вие все пак?

За миг омразата в залата стана толкова осезаема, че той усети как пръстите й се впиват в гърлото му, но обидата явно не оказа никакво въздействие върху мъжа, който говореше.

— Можеш да ме наричаш Фредерик. Колкото до приятелите ми, те предпочитат да останат анонимни засега.

Нещо подсказа на Джейми, че желанието на Фредерик да откровеничи не беше на хубаво, и следващият въпрос на германеца потвърди подозрението.

— Защо се интересувате от Черното слънце?

— Както виждате — Джейми посочи хартията в ръцете на Фредерик, — интересът ни е чисто художествен.

Фредерик не се разсмя, но и шегата не я биваше особено. Мълчанието, което последва, говореше повече от всякакви думи и Джейми усети как Сара се приближава до гърба му. Замръзна, когато двойното изщракване на предпазителя на автоматичен пистолет наруши гробищната атмосфера, и тялото му понечи да се свие, докато чакаше забиването на първия куршум. Фредерик продължи, все едно нищо не се е случило. Или се наслаждаваше на звученето на собствения си глас, или някой някъде проверяваше дали натрапниците нямат подкрепление, което може да пристигне и да развали веселбата.

— Вие се постарахте много посещението ви да остане в тайна; за нас не е толкова важно. Да не би да мислехте, че хората, за които този замък е толкова важен, колкото е за вас катедралата „Свети Павел“, могат да бъдат държани далеч от някакви провинциални бюрократи? Той е наш. Ние сме наследниците. Пазителите на истината. Мистериите, извършвани в тази стая, не могат да бъдат разбрани от хора като вас. Ако предците ни бяха успели да направят това, което са опитвали тук, светът щеше да е съвсем различен. По-хубаво място, което нямаше да търпи шейсет години корумпираното гнило влияние на комунизма.

— Свят, управляван от нацисти? — Вътрешното спокойствие се върна и чудовището прие отчетлива човешка форма. Джейми се съсредоточи върху Фредерик. Щом настъпеше моментът, щеше да нападне първо него. — Едва ли бих искал да живея в такъв свят.

— Не се заблуждавайте от етикети, господин Синклер.

Джейми се намръщи, когато чу името си. Явно срещата не беше случайна, както Фредерик му беше внушил първоначално. Но какво още знаеше? И откъде го знаеше? Гласът на германеца стана още по-властен, когато продължи:

— Да кажем, свят, управляван от хора с качества да управляват: авторитет, решителност, организираност и амбиция. Мъже с чисти сърца и бистър поглед. Мъже с куража да пресътворят света. Мъже като тези, които са стояли там, където сега сме застанали ние, преди повече от половин век. Когато е дошло времето, не са се поколебали. Направили са крачка напред, за да заемат мястото си в историята, защото е било техен дълг.

Докато Фредерик говореше, Джейми остави сетивата си да попият динамично променящата се ситуация. Усети как тъмните сенки се приближават: едва доловимо потрепване при колона, очертаваща се в мрака; тихото бръсване на гумена подметка по мраморния под. Опита се да се съсредоточи. Трябваше да има изход от капана. Явно нямаше да стане с преговори, но можеше да опита да спечели още време. Спомни си какво пишеше в дневника си дядо му за лагерите. „Немският имаше вкус на повръщано в устата ми.“ Ако можеше да ги предизвика, или поне да ги изненада, може би щеше да даде на Сара шанс да се измъкне.

— Техен дълг ли е било да убият милиони невинни хора и да унищожат живота на други десетки милиони? — Остави презрението да се просмуче в думите му. — Единственото им място в историята е в главата, запазена за страхливци и убийци. И те са се провалили накрая. Тази зала е една илюзия, архитектурно замислен трик. Не е по-свещена от някой многоетажен паркинг. Силата на мъжете, създали Вевелсбург, била смазана така, както злото винаги ще бъде смазвано. Така наречената „Валхала“ била най-обикновена строителна площадка. СС вече не съществува, освен в съзнанието на малцина сбъркани кретени, а Хайнрих Химлер и другите, предвождани от него, са отдавна мъртви.

Не предизвика очакваната реакция. Фредерик не беше довършил урока си.

— Не схващате правилно ситуацията, както не разбирате и истинското значение на Черното слънце. Говорите за нацистите и СС, все едно са били нещо основно за целите ни, а те са били само средство в онова време. Адолф Хитлер позволил прозорливостта му да бъде накърнена от страх и омраза и по този начин предал предците си. Страхът го накарал да започне войната пет години преди да е готов. Омразата го накарала да се съсредоточи върху избиването на евреите и славяните и да изключи всичко останало. Трябвало е да ги пороби или да ги мобилизира във все по-големи и по-големи наказателни батальони, и накрая резултатът е щял да бъде същият. Вместо това прахосал невъзобновими средства за унищожаването им, когато тези средства били необходими тук за постигането на нещо наистина важно. Тази възможност била пропусната, но ние сме търпеливи хора, господин Синклер, и отново ще имаме шанс. А сега, къде е дневникът?

Джейми нямаше време да се изненада, когато Фредерик спомена дневника. Изведнъж всичко се раздвижи около него.

— Бягай! — извика той на Сара и се хвърли към Фредерик. Шансът беше много малък и намаля още повече, когато един крак го препъна и той залитна. Стовари се върху мраморния под с достатъчна сила, за да си разбие зъбите, и зарита яростно към най-близката тъмна фигура. Някой извика от болка, но всяко задоволство беше погребано от мисълта, че сега вече определено се стремяха да го убият. Опита да се претърколи и да избегне удара от тежкия ботуш, от който ушите му зазвъняха. Втори му изкара въздуха, улучвайки го в ребрата. Извика отчаяно на Сара да се маха и чу страха в собствения си глас. Приглушен писък отвърна на призива му и той разбра, че са загубени. Сега ботушите заваляха в настойчив, безспирен, делови ритъм, като търсеха най-уязвимите му части. Той се свиваше, но умът му препускаше и му подсказваше, че е мъртъв, освен ако някой не се намеси. Пета, която трябваше да му разбие черепа, се появи от мрака и се стовари на сантиметър от носа му. Представи си и други безпомощни хора, които бяха умрели на това място, пребити до смърт от предците на мъжете, които го убиваха.

— Стига!

Силни ръце го изправиха грубо на крака. Главата му още се въртеше от ударите и цялото тяло го болеше, но поне беше жив. Намръщи се, когато нещо твърдо и метално се стовари върху натъртените му ребра с достатъчна сила, за да го накара да изпъшка.

— Претърсете ги, и раницата също.

Чу как Сара съска като дива котка, хваната в капан, докато груби ръце проверяваха основно тялото му.

— Има само още хартия, въже и лаптоп.

— Няма значение. Сигурно е в колата или в една от стаите.

— Не е. — Думите на Джейми сякаш увиснаха в мрака. — Пуснете момичето и ще ви кажа къде е дневникът.

Фредерик — предположи, че беше той — приближи лицето си достатъчно, че Джейми да усети дъха му, вонящ на бира и чесън. Германецът беше с половин глава по-висок, с късо подстригана пясъчно руса коса, а пресметливите му очи проучваха Джейми от лице, плоско и безизразно като на мраморна статуя с цвят на мъртвец, преседял един ден.

— Не — рече накрая мъжът. — Мисля, че блъфираш. Във всеки случай, скоро ще разберем. Густав? — Още една фигура се откъсна от сенките по края. — Густав наскоро се върна от Афганистан, където е успял да усъвършенства техниките си за водене на разпит, и то със забележителен успех.

Една длан като лопата дръпна ръката на Джейми назад и докато се усети, китките му бяха закопчани с белезници и беше обърнат с лице към тъмничаря си. Густав беше нисък, но с гръден кош, който изопваше ризата му, лице, което изглеждаше прекалено дребно за главата му, и широко раздалечени очи, които приличаха на парчета кварц. Той игриво плесна Джейми по бузата с лявата си ръка и заби десния си юмрук дълбоко в корема на англичанина. Човекът си обичаше работата. Джейми се мъчеше да си поеме въздух, а мъчителят му го изправи.

— За всеки случай. Не искаме неприятности. — Германецът вдигна раницата на Сара и я метна на рамото си.

— Заведи ги в избата под моста. Ще дойда след няколко минути. — Докато Густав и другият мъж ги извеждаха, Фредерик се обърна към Джейми: — Няма къде да избягате, господин Синклер. Скоро ще ни кажете къде е дневникът, уверявам ви. Густав не само се наслаждава на работата си, но и я върши изключително умело. Разбира психологията на мъчението толкова добре, колкото и физическите способи. Ще ви причини болка посредством жената. — Гласът му се повиши. — Ще я нарани и ще ви накара да гледате как се гаври с нея, сексуално.

Густав се изхили одобрително и опипа тялото на Сара с грубите си касапски ръце; прелюдия към това, което щеше да последва.

— Копеле! — Тя се опита да го ухапе по лицето, но германецът само се изсмя още по-силно. Джейми се помъчи да се освободи от белезниците, но едрият мъж се извърна и го цапардоса здраво по главата.

— Моля ви, не я наранявайте. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

Фредерик махна на Густав, той извади една ролка с лепенка и залепи едно парче върху устата на Джейми, след което повтори упражнението и със Сара.

— Би било много благоразумно, но се боя обаче, че е невъзможно. Това е светая светих. Ние от обществото Врил пазим тайните на това място и бдим да не бъде омърсено от самото начало. Ти и твоята жена го осквернихте и трябва да бъдете наказани. Щом изтръгнеш от него всичко, което ни трябва, прави с момичето каквото пожелаеш — рече той на Густав. — Щом свършиш, зарови ги на север, в гората. Ще бъдат сред приятели; едва ли още някой и друг кокал ще привлече внимание.