Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (38)

38.

Ако не друго, учудването на Густав, щом стигна тунела, беше по-голямо от това на Джейми. Но докато на съперника му беше вдъхнал страх, германецът изпита единствено почуда и гордост от невероятния инженерен подвиг, който предците му бяха създали и запазили в тайна толкова много години. Нямаше никакво съмнение, че ще хване бегълците, но сега ставаше по-лесно и по-удобно. Никой нямаше да ги чуе да викат под десет метра бетон.

Под жълтия лъч на фенерчето му два отчетливи чифта стъпки изчезваха в мрака. Беше почти смешно. Почувства се като рибар, който придърпва въдицата си. Густав беше наблюдавал през бинокъла си как се щурат като мравки, хванати в капан, в подножието на скалата, за да търсят несъществуващ път за бягство. Обезпокои се за кратко, когато изчезнаха в дерето, но щом докладва за проблема на Фредерик, той сякаш го беше очаквал. Фредерик му даде съвсем конкретни указания и го предупреди. През последните дни на войната, неясно по каква причина, лично Химлер беше сложил червен флаг на съоръженията на река Одер. Сигурно имаше безброй поводи за това, но едно беше ясно. Някои тайни трябваше да си останат тайни. Завинаги.

Сара Грант и Джейми Синклер нямаше да напуснат бункера живи.

Заплашителната тишина продължаваше да ги следва. Движеха се бързо, сякаш с бързината можеха да я накарат да изостане заедно с тези, които ги преследваха. Но в огромния лабиринт от тунели тишината винаги надделяваше. Джейми водеше, стиснал Рафаело под дясната си мишница, а фенерчето — в лявата ръка. Докато тичаха през сътворения от хората подземен свят, си даваше сметка за следата, която оставят зад себе си, но какво можеха да направят? Всеки опит да скрият следите си щеше да остави още по-голям знак и щеше да е само загуба на време. Единствената им надежда беше скоростта и шансът някъде в лабиринта да има изход.

Приближиха се до масивна метална врата, която изглеждаше леко открехната. Чак когато стигнаха до нея, Джейми видя, че виси на пантите си. Втурна се през вратата и се озова насред тайния свят на Валтер Бром.

Зад вратата се простираше помещение с размерите на футболно игрище, което представляваше най-голямото сметище, което Джейми бе виждал някога. Ако му напомняше нещо, то беше за останките от кулите близнаци сутринта на 12 септември 2001 година. От мястото си виждаха как извитият ръждясал метал създава огромни модернистични скулптори: пирамиди от двигатели, помпи и центрофуги, спираловидни тръби и зъбчати колела, купища незнайни машинарии с най-различни форми и размери; пещи, газови резервоари, дори цял трактор се мъдреше за украса. Когато осветиха с фенерче тавана и стените, видяха огромните бели белези, където купищата желязо и стомана се бяха ударили, изхвърлени от силата на експлозията, толкова мощна, че беше напукала дебелия с метри бетон и оголила арматурата в него. За миг застинаха в мълчаливо страхопочитание пред мащабите. Мощта, която беше нужна, за да се предизвика подобен катаклизъм. Невероятното прахосване на енергия, труд и талант.

Сара понечи да продължи, но Джейми я дръпна назад.

— Това място е като минно поле — шепнеше гласът му. — Не знаем какви капани са поставени. Има жици навсякъде. Самото минаване през него е достатъчно опасно. Една стъпка на погрешното място, и ще предизвикаш лавина. Ако бягаме…

— Но…

— Знам — настоя той. — Ако забавим темпото, ще ни хванат. Трябва да намерим начин да ги забавим.

Огледа отново следите им; тези на Сара бяха толкова по-малки от неговите.

— Върви зад мен. — Направи три крачки напред. — Стъпвай колкото се може по леко, в моите стъпки.

Тя се подчини и двамата огледаха резултата, сякаш животът им зависеше от него. Двете следи се бяха слели в една.

— Не е зле, но няма да се хванат, че съм се изпарила просто така, нали?

— Не — съгласи се той. — Но виждаш ли как следите ти свършват в основата на огромната купчина боклук с подобието на бойлер най-отгоре? Първото, което ще си помислят, е че съм те пратил горе да ме прикриваш, докато избягам.

— Не би го направил — изтъкна тя.

— Не, но студенокръвното копеле, което предвожда тези хора, щеше да го стори. Няма да ги забави много, но може да ни даде шанс. Трябва по някакъв начин да им навредим. Да премахнем един-двама от тях.

Тя хвърли поглед към вратата.

— Побързай тогава!

Подаде й Рафаело.

— Това е една от черните магии, които научих, докато бях в Корпуса за подготовка на офицери в Кеймбридж. — Извади нещо кръгло от вътрешния джоб на якето си и го вдигна така, че тя да го види. — Рибарска корда. Петдесет метра, издържа трийсет кила на опън, но е толкова тънка, че не се вижда. Може да ловиш риба с нея, но става и за шиене на рани, правене на заслон и за някои доста гадни номера с ръчна граната.

Тя реши да не изтъква, че нямат ръчна граната, но той сигурно и без това нямаше да я чуе. Докато говореше, претърсваше най-близката купчина метал, докато откри това, което му трябваше. Първо опъна тънката като паяжина найлонова нишка от крака на някогашен работен плот до изкривена метална част с големината на футболна топка.

— Дай ми въжето си.

Набързо промуши единия край на въжето през отвор в металната част и го върза, после я постави внимателно, така че да падне при първото потрепване на кордата.

— Сега идва трудната част.

Сара ахна, когато разбра какво е намислил.

— Не можеш. Ще срутиш цялата камара. Остави, нямаме време.

Не й обърна внимание и внимателно започна да се катери. След първите няколко крачки се извърна да я погледне.

— Придвижи се към средата на помещението от другата страна, но върви покрай стените и се опитвай да не стъпваш по пода. Ще дойда веднага, щом мога.

Беше на половината път от набелязана машинна част, която се намираше на пет метра от пода. Като сдържаше дъха си, той бавно се отправи към нея; знаеше, че с всяка секунда преследвачите им наближават, но ако бързаше, щеше да предизвика катастрофа. Докато се движеше, провираше въжето във всички отвори на купа, така че почти да не се вижда. Частта от мотор беше два пъти по-голяма от машинната част, към която беше вързана кордата, и беше поддържащата част на добре уравновесена купчина, която на свой ред носеше тежестта на някакъв огромен двигател. С треперещи ръце завърза въжето около нея. Достатъчно нестабилна ли беше? Пресегна се да провери, но знаеше, че ако я мръдне дори на сантиметър, цялата планина от метал можеше да се сгромоляса заедно с него. Неохотно заслиза надолу, като още повече внимаваше къде стъпва.

Тъкмо беше стъпил на пода, когато тя извика — вик, така пропит от ужас, че сърцето му се смръзна.

— Сара!

Затича се през купищата метал.