Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (24)

24.

Силиконовата долина, Калифорния

— Артефактът е с много древен строеж. — Шестима мъже с бели защитни костюми стояха над златния сандък в „чистата“ зона на лабораторния комплекс, но само един говореше по микрофона. Говорители предаваха безстрастния му глас до стъклената будка, в която сега стоеше мъжът, организирал нападението над двореца на Меншиков. Представляваше нелепа фигура по тениска и джинси, с очила с дебели стъкла без рамки, които напомняха късоглед анимационен герой, и сива коса, вързана на конска опашка. Знаеше, че е неприятен спомен от друга епоха, но изобщо не го интересуваше какво мислят другите за него. Парите ти позволяват да вземаш собствени решения, а той много отдавна беше изкарал повече от достатъчно, за да каже на света да върви на майната си. Слушаше съсредоточено, докато ученият продължаваше нататък:

— Изследванията на основата на предмета потвърждават, че е била направен от махагон, вероятно внесен от Индия, покрит с тънък лист ковано желязо, чийто химически анализ предполага същия произход. Златото е украсено със сложни символи и мотиви. Личат няколко букви, но са много неясни и се различават от санскритските, вероятно са предсанскритски и са неразгадаеми за мен.

Той замълча и погледна наблюдателите.

— Разбирам, че и други специалисти вече са изучавали този аспект на изследването.

Насочи вниманието си отново към сандъка.

— Ключалката има сложен механизъм с два цилиндъра, но успяхме да изработим ключ, който ще ни позволи да я отворим. Нивата на радиация са нормални за предмет, преседял толкова много години в планините на Тибет; въпреки това рентгеновите лъчи показват, че сандъкът може да е облицован с олово или подобен материал, затова преди да започна, моля да запечатате помещението.

Пред прозореца на будката се издигнаха метални прегради и мъжът вътре се съсредоточи върху гласа.

— Проверка на целостта на костюмите. Да? Започвам отварянето на сандъка.

Думите бяха популярна реплика от отдавна забравена телевизионна игра. Дали ученият проявяваше чувство за хумор? Изглеждаше невероятно. Мъжът с конската опашка го познаваше от петнайсет години и не можеше да си спомни да го е видял дори да се усмихва. Нерви, може би. Това беше по-вероятно. Каквото и да имаше в ковчежето, дори и да съдържаше само следа от това, което се надяваха, то щеше да промени живота им. Ученият щеше да държи ключа към последната голяма тайна на ядрената физика, а човекът в будката щеше да направи решителна крачка към целта си — да стане най-могъщият човек на планетата. Беше затаил дъх и тишината, която предхождаше металното изщракване на ключалката, му се стори като вечната гробна тишина.

— Ще вдигна капака на ковчежето… което съдържа…

Думите на учения заглъхнаха и мъжът скръцна със зъби от раздразнение.

— Какво, по дяволите… Йенсен? Вдигни проклетите прегради! — Обикновено не ругаеше на публични места, но преди много години, докато пакетираше телевизори в един завод в Меса, Аризона, беше закоравял богохулник и този избор на думи отразяваше напрегнатия момент.

Металните прегради се дръпнаха и разкриха ярко осветената сцена отдолу. Видя, че шестимата мъже в бели костюми са се отдръпнали крачка назад от ковчежето и гледаха удивено съдържанието му. Изпъна врат, за да види по-добре, но пак не успя заради кръга от фигури с качулки.

— За бога! — удари с юмрук по армираното стъкло и шест чифта очи се извърнаха към него.

Групата хора се раздели като цвете, което се разтваря от слънцето, и той най-сетне успя да види.

За миг остана без думи. Усети как в гърдите му се стовари чук — това можеше да е началото на сърдечен пристъп. Разрушителният удар на провала. Толкова време, усилия и инвестиции за разкриването на някаква ужасна шега. Не че ковчежето трябваше да съдържа самия материал, но се беше надявал на някакви остатъци, някакъв намек за природата или възможностите му. Санскритските символи можеха да се окажат някаква следа, но със сигурност заслужаваше повече.

— Ковчежето съдържа… — Йенсен продължи коментара си, но гласът му прекъсваше от нервното напрежение — … както изглежда, копие на човешки череп… — Той вдигна предмета в покритите си с ръкавици ръце и прекалено ярката изкуствена светлина на лабораторията го огря, така че мъжът в будката остана почти заслепен от отразеното сияние. — Вероятно е направен от…

— Сребро — уверено заяви човекът в будката. — След шейсет години старият Хайни продължава да си играе с нас. Кой би си помислил, че гледачът на пилета е имал чувство за хумор? Не го ли позна, Йенсен? За бога, старецът сигурно е имал същия. — Той огледа празните очни ябълки и подигравателната усмивка със седем зъба. — Това е копие на черепа от почетния пръстен на СС с мъртвешка глава. Дай ми папката от експедицията в Тибет през 1937 г.

След пет минути разлистваше тънката папка. Повечето документи бяха оригинални, на немски, но немският беше първият език в дъсчената къща в източен Брънсуик, където беше отрасъл. Истинското му фамилно име не беше Вандербилт, разбира се, но в един момент след декември 1941 година старецът реши, че е по-разумно да си холандец, отколкото германец. Немският му беше от полза, когато го взеха в армията, защото му позволи да прекара опасните виетнамски години в щабквартирата на НАТО близо до Хановер, вместо да пълзи из някое мочурище в демилитаризираната зона и да го гръмне някоя маймуна от каменната ера. Там се беше научил да обича електрониката и беше разбрал потенциала на модерните касетофони. Щом се върна в Щатите, си купи лиценз и сключи десет ипотеки, за да създаде производствена фабрика. За една година спечели първия от многото си милиони. Нова възможност се появи с изобретяването на видеокасетофоните в началото на седемдесетте, но той си спомняше как осемпистовият касетофон за малко не му беше коствал всичко и предвиди, че новата надпревара ще се превърне в битка на формати. Вместо това реши да се съсредоточи върху части, от които се нуждае всяка машина, независимо чие производство. До времето на бума на домашни компютри беше в идеална позиция да се възползва. И това беше само началото по пътя. Беше печелил и губил състояния, беше се женил и беше губил жени, но в живота му винаги имаше една константа. Членството му в обществото „Врил“ беше дошло от баща му и дядо му, влиянието му в него се беше наложило с натрупването на състоянието му. Влиянието неизбежно беше довело до ръководството; за пръв път лидерската позиция се заемаше от член извън отечеството. Половината му живот беше посветен на издирването на расата от древни свръхчовеци, оцелели след Потопа и намерили убежище дълбоко в недрата на земята, където силите им все още стояха непокътнати. Беше спонсорирал изследвания с години, експедиции до Северния полюс и пустинята Гоби под прикритието на научни теренни изследвания и беше открил потъналата Атлантида в Неаполския залив, в Италия, в края на вулканичния район Кампи Флегрей. Богатството му финансираше частната армия на Фредерик, която се грижеше прогресът, постигнат по времето на Адолф Хитлер, да остане под контрола на достатъчно чистокръвните, които заслужават обещаната отплата. Той беше вярвал. Но документите на Бром бяха променили всичко. Сега разбираше, че няма да открие свръхчовеците, владеещи силата на Врил, в рамките на своя живот. Странното беше, че нямаше значение, защото беше разбрал, че силата на Врил вече се крие в него. За да я отприщи, му трябваше само Слънчевият камък. Щракна с пръсти и един прислужник постави в ръката му мобилен телефон; предварително набраният номер вече звънеше.