Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (52)

52.

— Изгубихме го.

Боб Съмнър не можеше да повярва на ушите си.

— Как така сте го изгубили?

— Каза да го държим на дълго въже, така и направихме. Секретарката му каза, че трябвало да дойде в офиса сутринта, но се обадил снощи и й казал, че ще си вземе още две седмици отпуска, така че да откажела всички ангажименти.

— Ами момичето?

— Мислим, че е с него.

Съмнър си позволи няколко секунди заплашително мълчание, докато мъжът се гърчеше от другата страна на линията.

— Събери всички. Две седмици значи ще пътуват. Това означава летища. Искам да знам къде отиват, кои са номерата на местата им и какво са си взели за четене. Всичко. Имаш време до обяд… — Не каза „иначе“ — нямаше нужда. Затвори телефона, а после отново вдигна слушалката; обаждането нямаше да му се понрави.

 

 

— Операция „Кламер“ — четеше Сара от записките си, докато се наместваше по-удобно върху тясната седалка в икономичната класа на полета Гетуик-Мюнхен. — В края на войната добрите стари американци със закъснение осъзнали, че след като Червената армия прегазва цяла Германия, ще сложи ръка и върху повечето нацистки военни тайни, включително и ядрената им програма. По онова време Студената война още изглеждала доста разгорещена, така че изведнъж станало много важно да прекарат всички учени и техници, попаднали в ръцете на съюзниците, обратно в Америка, където да изстискат познанията им. Президентът Рузвелт изрично бил забранил да им се дават гаранции, но Хари Труман отменил това решение — при условие че не са замесени във военни престъпления.

— Труман май е бил един от най-наивните ви президенти.

— Да, или пък е знаел, че хората, на които възлага да се занимават с операция „Кламер“, нямат нито време, нито морал да направят такава тънка разлика. Накрая Бюрото за стратегически операции прекарало нелегално над седемстотин учени и техните семейства. Според документите им са по-бели от снега, но сега вече знаем. Вернер фон Браун бил най-известният. Той създал балистичната ракета и изиграл ключова роля в космическата програма на НАСА, но първоначално бил обявен като рисков за сигурността на САЩ. Той бил ангел в сравнение с някои от останалите. Курт Блом заразил стотици затворници в концентрационните лагери с ваксина за чума. Получил работа към Химическите армейски части на САЩ. Артур Рудолф ръководел фабриката „Мителверк“ в Дора-Нордхаусен в планината Харц, където се произвеждали ракетите „Фау-2“ и двайсет хиляди затворници били обесени, пребити до смърт или умрели от глад. Той станал американски гражданин и изобретил ракетата „Сатурн“ 5 за кацане на Луната. Двама души: Херман Бекер-Райсинг и Зигфрид Руф, провеждали медицински опити върху затворници в Дахау, при които ги поставяли в барокамери и намалявали налягането, докато умрат. Американските военновъздушни сили им платили, за да опишат откритията си. И така нататък. Клаус Барби, за бога! Човек би си помислил, че прякорът Лионския касапин може да им подскаже нещо?

— Значи Валтер Бром е бил част от операция „Кламер“?

Сара поклати глава.

— Неофициално. Операция „Кламер“ тръгва от две по-ранни доброволчески операции под ръководството на Управлението за специални операции. Изглежда, Бром и останалите са част от този експеримент. Притеснява ме това, че просто изчезват от архивите. Със сигурност много от тях са избягали в Аржентина и Бразилия, след като са пристигнали в САЩ, но знаем, че са стигнали дотам. Може Бром да е разкрил голямата си тайна и да са му купили еднопосочен билет до Буенос Айрес, но ако е така, какво се е случило след това?

Тя се обърна, очаквайки отговор, или поне теория, но Джейми й беше обърнал гръб със затворени очи и тихо похъркваше.

— Копеле! — прошепна тя и се извърна да погледа облаците, без да забележи китаеца с делови костюм, който ги наблюдаваше от мястото до пътеката три реда по-назад.

 

 

Мюнхенското летище „Франц Йосиф“ представляваше огромен модернистичен хамбар на 22 километра северно от баварската столица. Само бързият говор на охраната с каменни лица го различаваше от стотици други летища без всякакво очарование в стотици други градове. Щом минаха през гишето на „Паспортен контрол“, Джейми нае един фолксваген от офиса на „Юръпкар“ на летището. Преди да потеглят, решиха да пият кафе и да хапнат нещо сладко в една от веригите ресторанти, натъпкани в покрития със стъкло търговски център, който свързваше двата главни терминала.

Сара го изпи набързо.

— Трябва да ида да си напудря носа и да се обадя по телефона.

Той се усмихна.

— Няма да ходя никъде без теб.

— Чакай да видиш какво ще стане, ако тръгнеш!

Джейми си пиеше кафето, когато китаецът от самолета седна при него без покана. Скочи на крака, но друг мъж сложи ръка на рамото му; усети как трети прокарва, професионално ръце под мишниците и по гърдите му, преди да го бутне пак да седне. Огледа се наоколо, но изглежда никой не беше забелязал, че нещо става.

— Моля да извините колегите ми, господин Синклер — мъжът говореше школуван английски и тонът му звучеше разумно, но Джейми реши да превключи на това, което Матю описваше като „боен режим“. Инстинктът му подсказваше, че раираният марков костюм представлява по-голяма опасност от всяко оръжие. — Виждам, че хималайското ви приключение не ви е отказало от пътувания в чужбина. Но, моля ви, това е минало. Казвам се Лим и аз съм доста нископоставен представител на Народна република Китай. — Г-н Лим имаше тъмни влажни очи и жизнерадостна усмивка, сякаш нарисувана върху широкото му лице. Без да помръдне устни, той даде нареждане на двама от придружителите си и те се запътиха натам, където беше изчезнала Сара. — Щях да предотвратя всичко това, ако можех. Има прекалено много недоразумения. Ще ви изненада ли, ако ви кажа, че двама от колегите ми са превишили правомощията си в Лондон, което доведе до… злополуката ви? Не? Разбира се, това не ни прави приятели, но вероятно фактът, че съм готов да го споделя с вас, ще ни помогне да си имаме доверие.

— След преживяното в Тибет не бих ви се доверил, господин Лим. Да минем направо на въпроса, ако има такъв.

Господин Лим се усмихна още по-широко в знак на одобрение.

— Разбира се. Оказахте се много находчив и много упорит. Началниците ми смятаха, че сте пречка за нас, но ги убедих в обратното. Вярвам, че ще откриете това, което търсите. Предметът по право принадлежи на правителството ми.

— Мисля, че Далай Лама може би има да каже нещо по въпроса.

— Но Далай Лама вече няма никакво значение, господин Синклер, и това, което вие наричате „Тибет“, е и винаги е било част от Китай. От значение е това, че страната ни в момента наброява 1,3 милиарда души и въпреки всичките ни усилия, те ще станат 1,5 милиарда през следващите трийсет години. След няколко години ще задминем Щатите като най-голям потребител на енергия. Народът ни е гладен за енергия, господин Синклер, и ще огладнява още повече. Харчим невероятни суми за алтернативни източници на енергия, но в дългосрочен план има само едно решение: ядрен синтез. Вече сме с много години по-напред от конкуренцията — възможно е дори да сме изпреварили напредъка на вашия Валтер Бром.

Джейми замръзна.

— Валтер Бром не е мой.

— Напротив, господин Синклер, ваш е. Защо иначе ще го последвате чак до другия край на света? Но да се върнем на въпроса ми: близо сме до откриването на технологията, но трябва да си върнем Слънчевия камък, за да сме сигурни в успеха на проекта. Както казах, вярвам, че вие ще го откриете. Когато го направите, страната ми е готова да ви плати голяма сума, за да си го върне.

— Не ни трябват парите ви, господин Лим.

— Така ли? Тогава въпросът ще бъде отнесен до германския съд. — Той вдигна рамене. — Мога да ви уверя, че имаме неопровержими доказателства и съдът ще отсъди в наша полза. Но дори и в такъв случай, за нас ще е чест да ви се отплатим подобаващо за усилията. Както виждате, господин Синклер, искаме да действаме цивилизовано. — Постави на масичката визитка. — Моля ви да се обадите на този номер, когато откриете Слънчевия камък. В противен случай ще изложите живота и на двама ви на опасност. Желаете ли да поставите госпожица Грант в опасност?

Джейми преодоля желанието си да сграбчи господин Лим за гърлото и да изтрие усмивката от лицето му.

— Това заплаха ли е?

— Не ме разбрахте, господин Синклер. — Лим тъжно поклати глава заради злото в този свят. — Досега сигурно вече сте разбрали, че не сме единствените, които се интересуват от Слънчевия камък. Другите може да не са толкова склонни да преговарят. Ако има заплаха, тя е от хора, които не ги е грижа за вашето добруване, за разлика от моята скромна личност.

Стана от масата.

— Когато приятелката ви се върне, по-разумно е да не й споменавате за разговора ни. Тя има да мисли за много неща. — Джейми погледна към големия плик, който китаецът остави върху масата. — Смятайте го за предплата. Моля, отворете го.

Джейми го отвори. Пликът съдържаше две черно-бели снимки осем на десет сантиметра.

— Щях да накарам да ги извадят цветни, но реших, че в нашия случай черно-бялото подхожда много по-добре — поясни весело Лим. — Сигурен съм, че господин Льо Каре би останал впечатлен.

— Не разбирам. — Джейми разглеждаше горната снимка. Трима мъже вървяха по селска пътека. Единият беше много слаб, облечен с палто, прекалено голямо за него.

— О, мисля, че съвсем ясно разбирате, господин Синклер. Погледнете датите — Лим вдигна фотографията, така че Джейми да види втората. Същите двама мъже седяха в кола пред къща, която веднага позна. Сърцето на Джейми щеше да изскочи, когато видя, че по-близкият от тях е мъжът, когото бе заварил в салона на дядо си.

— Както казах, предплата. За да получите втората вноска, трябва само да се обадите на номера, който ви дадох, в подходящия момент.

Сара се появи няколко минути, след като китайците си бяха отишли.

— Изглеждаш замислен.

Опита да се усмихне, но не му се получи.

— Много ми се насъбра на главата.

 

 

Маршрутът им ги отведе от летището покрай северната част на града. Джейми се мъчеше да се съсредоточи върху пътя, но докато караше, му беше трудно да избие разумния глас на господин Лим от главата си. Твърдението, че няма заплаха, не беше толкова важно, колкото присъствието на Лим, което, разбира се, си беше заплаха само по себе си. Хрумна му, че може би китайците, а не Фредерик и обществото „Врил“, са виновни за убийството на Саймън, но веднага отхвърли тази мисъл. Подозираше, че макар и господин Лим да бе напълно способен на убийство, щеше да го извърши много по-деликатно. Важното е, че всяка дума, изречена от него, беше като леко докосване на руля, за да го насочи в правилната посока. Чувстваше се като кон с отпусната юзда, който чака шибването на камшика. И ето че то дойде под формата на фотографии, на които се виждаше старият Стан с мъжете, които почти сигурно го бяха убили, и същите тези мъже пред къщата, където бе умрял дядо му. Като се замисли какво значи това, му причерня пред очите и ръцете му здраво стиснаха волана. Наложи си да запази спокойствие. Не беше ли подозирал? Липсващият бастун на дядо му. Две кончини, свързани от миналото, толкова бързо една след друга? Обзе го несвойствено униние. Можеше да занесе снимките на британската полиция, но те не доказваха нищо. Бяха най-много косвени доказателства. Отвори уста, за да каже на Сара за случилото се, но нещо го възпря. Тя има да мисли за много неща. Като всичко казано, така и тайнственото изречение носеше скрито предупреждение и послание. Но още не беше разбрал какво означава.

Сара явно беше отгатнала настроението му, защото беше странно мълчалива. Слънцето проби през облаците и пред тях се разкри гледка към планините в другия край на града. Нито един от двамата не спомена малката табела за град Дахау, която подминаха. Явно навсякъде в Германия имаше призраци от войната. Сара гледаше към великолепната панорама на юг.

— Хубаво място. Но ме побиват тръпки.

Продължи, докато не излезе на околовръстното и след няколко километра пое по отбивката към Аугсбург и се насочи на североизток.

— Още не разбирам защо не тръгнем направо към швейцарската граница — каза Сара. — Горе-долу знаеш къде са преминали; това ще ни спести време.

— Защото искам да видя развоя на събитията през погледа на Матю — настоя той. — Поне доколкото е възможно след 60 години. Може би финалните страници на дневника съдържат ключа към Слънчевия камък, а може би не, но най-добрият начин да го проумеем, е като минем по стъпките на дядо ми и Бром. Искам да се приближа колкото може повече до него.

Минаха покрай Аугсбург и многолентовата магистрала ги поведе бързо през гъсто залесен район, който според картата бил местен природен резерват.

— Току-що прекосихме Дунав — заяви Сара. — Мислех, че Дунав е в Унгария или Румъния.

— Предполагам, че все отнякъде извира. Тук завиваме на юг.

Погледна картата.

— Изглежда, ще трябва да чакаме, докато минем през Улм. Откъде си толкова сигурен, че Матю е минал по този път?

— Не съм сигурен. Но Бад Заулгау е следващата ни ориентировъчна точка и трябва някак си да стигнем дотам. Предполагам, че повечето пътища дори не са съществували през войната.

Тя погледна пак.

— За да стигнем до Бад Заулгау, тръгваме по В30 след Улм и завиваме наляво след около час при Швайнхаузен. — Тя замълча. — Виж, Джейми, съжалявам. Държах се идиотски, откакто се върнахме от Тибет. Мисля, че е закъсняла реакция от убийството на горките момчета. Тензин още щеше да е жив, ако не се беше натъкнал на нас. Саймън също.

— Саймън не заслужаваше това, което го сполетя — горчиво отвърна Джейми. — Тензин поне умря за това, в което вярваше. Мислеше, че войната, която води, има значение и че каузата му заслужава човек да умре. Когато разбра в какво сме се забъркали, реши, че и заради него си заслужава да умре.

— Мислиш ли, че си заслужава да се умре за него?

Въпросът го хвана неподготвен.

— Не знам — призна той. — Аз го правя повече заради дядо си, отколкото заради Слънчевия камък. Разбираш ли? Всичките тези неща за края на света са много абстрактни. Матю Синклер е реален. Като открием кой е бил и намерим начин да се доберем до Слънчевия камък, ще направя всичко по силите си да изпълня обещанието си към Тензин; но ако не мога, се надявам да можем да си тръгнем живи и здрави. Ние сме двама души, попаднали в събития, които са прекалено големи за нас, Сара. Не може да бъдем отговорни за всички на планетата. Може би веднъж в годината ще изгоря клонче хвойна или ще вдигна чаша в памет на Тензин, но после ще продължа да си живея живота.

— Ами ако Тензин греши, а Валтер Бром е прав?

Първоначално не беше сигурен, че я е чул както трябва.

— Моля? — Той я стрелна с поглед, но очите й не се отклониха от пътя.

— Тензин вярваше, че Слънчевият камък има силата да унищожи света, но тази вяра се основава на древен мит, предаван през стотици поколения от народ, който мислел, че най-добрият начин да се предпази от него е като пререже гърлата на седем невинни хора и го поръси с кръвта им. По тази логика трябва да изгаряме вещици всеки път щом млякото се пресече.

— И Майк каза същото, а той според мен не си пада по човешки жертвоприношения. — Опита се да овладее гласа си, но беше смутен от обрата на разговора.

— Знам, но той каза и че шансовете са около едно на 50 милиона. Говорим за нещо, което може да реши световните енергийни проблеми завинаги. Няма нужда повече да изгаряме незаменимите ресурси на земята. Край на глобалното затопляне. Край на глада. Не си ли заслужава риска? И ние можем да го открием, Джейми. Двамата. Не някоя безлика корпорация, корумпирано правителство или банда ненормални като Фредерик и неговите главорези.

Той поклати глава, припомняйки си любезната увереност на господин Лим.

— Говориш за наследството на Валтер Бром, Сара. Откритие, изцапано с кръв и алчност. Чете дневника. Наистина ли мислиш, че светът може да се възползва от нещо, в което има пръст подобен човек? Да, можем да го открием, но колко дълго можем да го контролираме? Това беше предупреждението на Тензин. Не можем да се доверим на никого. В момента, в който сложим ръка върху него, се превръщаме в мишена на всеки голям престъпник или международен терорист, на всеки луд диктатор и религиозен фанатик. Само въпрос на време е да започнем да молим някой да ни отърве от него. Твоето правителство или моето? На кое от двете вярваш? Не, ако го намерим, трябва да го унищожим или да го скрием някъде, където никой няма да го открие.

Тя тъжно се усмихна.

— Това може да е по-трудно, отколкото звучи.

— Дължим го на Тензин и трябва да направим всичко възможно.