Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (47)

47.

Тензин реагира мигновено. Той се спусна право към хълмовете на четиристотин метра разстояние, където скалите предлагаха по-голямо прикритие от откритата пътека. Чиру, най-младият от партизаните, се залепи за рамото на Джейми, за да го предпазва от опасност, като през цялото време хвърляше тревожни погледи назад към мястото, където парашутистите се разгръщаха в рехав строй. Тибетците образуваха защитен кръг около двамата чужденци, но Джейми знаеше, че е въпрос на време да ги заловят. Срещу шестима от китайските елитни специални части може и да имаха шанс, но не и срещу четири пъти повече. Безнадеждно ги превъзхождаха.

Скалното образувание пред Джейми се пръсна на парчета и миг по-късно той чу отчетливото стържещо тракане на откоси от автоматично оръжие. Докато буря от олово раздираше въздуха около тях, мъжът от лявата му страна нададе пронизителен вик и падна на земята. Без да мисли, Джейми грабна пушката му и свали мунициите, докато Чиру го проверяваше за признаци на живот. Момчето поклати глава и двамата се затичаха заедно към подножието на хълмовете, където Тензин бе изградил отбранителен периметър сред скалите, а по средата беше Сара, която беше зле и изглеждаше замаяна.

— А сега какво? — попита Джейми.

— Мисля, че можем да ги задържим за малко — отвърна Тензин; покритото му с прахоляк лице на ястреб се беше намръщило от съсредоточаване.

Джейми видя, че е прав. Командирът на китайските парашутисти беше изправен пред избора да атакува от откритата равнина, която тибетците току-що бяха пресекли, или да заобиколи и да нападне от изток. Първото щеше да му коства жертви, второто можеше да даде на обсадените бунтовници шанс да избягат. Всичко зависеше от това доколко беше решен да ги убие.

Продължителен огън от десетина автомати го накара да реши. Джейми се сви като зародиш, докато скалите около него избухваха. За пръв път от много дни си помисли за дядо си. Комбинацията от изтощение и чист ужас беше съставлявала живота на Матю Синклер в продължение на шест дълги години. Мисълта запали искра в него, той вдигна глава и насочи карабината тип 56 към равнината точно когато десетина войници, облечени в зелени униформи, излязоха от прикритията си и се спуснаха напред, като стреляха и тичаха едновременно. Около него се развихри същински ад, когато тибетците откриха огън, и Джейми се присъедини към тях с кратки овладени откоси, от които пушката подскачаше в ръцете му. Мъжът, който беше открил дневника на Матю Синклер, щеше да даде предупредителни изстрели над главите на нападателите. Мъжът, който го беше прочел и се беше бил за него, се прицели право в гърдите на предводителя. Първите му изстрели минаха високо и той автоматично се прицели по-ниско, като видя как куршумите вдигнаха прахоляк сред атакуващите мъже. Първият падна, после и вторият се стовари като камък. За миг пейзажът опустя, оцелелите се сляха с прахоляка.

Тензин даде заповед и стрелбата заглъхна; последваха само няколко единични изстрела от китайците, които се намираха на четиристотин метра в другия край на пътеката.

Джейми се извърна и видя как Сара се мъчи да се изправи на крака. Притича до нея и я повали на земята.

— Да не искаш да ти пръснат главата?

— Хей, Синклер — измърмори тя, — мога да се грижа за себе си.

Джейми вдигна брадичката й и изтри следите от повръщано от устните й. Зениците й бяха разширени. Сърцето му се сви, когато позна симптомите. Височинна болест. Колкото повече седяха на тази височина, толкова по-зле щеше да става. Ако не успееше да я измъкне оттук и да я свали в подножието на планината, тя щеше да умре.

— Със сигурност можеш. — Добави към думите окуражителна усмивка, но не успя да я заблуди.

— Прецакани сме, нали?

— Боя се, че така изглежда.

— Ще се предадем ли?

— Не съм сигурен, че ще ни дадат подобна възможност.

Тихо „пльок“, все едно от спукан мехур от кал през пролетта, подсили изречението и той се хвърли върху нея.

— За бога, Джейми!

— Минохвъргачка!

От експлозията на двайсет метра вдясно остри като бръснач парчета камък се разфучаха из убежището им и Джейми извика, когато усети как нещо сряза веждата му.

Сара се протегна и пипна челото му; пръстите й станаха червени.

— Ранен ли си?

— Само драскотина е — настоя той, защото така си беше, но за миг се почувства малко като актьор в каубойски филм и мисълта почти го накара да се усмихне. Тензин и Чиру се бяха свили зад близката скала и разговаряха, и докато Сара безуспешно се мъчеше да попие кръвта от челото му с ръкава си, тибетският командир допълзя до мястото, където лежаха.

— Може да има начин да ви измъкнем оттук; ще бъде рисковано. — Следващата избухнала мина беше много по-близо, отляво. Тензин се намръщи. — Напасват обсега. Знаеш какво следва. Чиру ще ви води; с него имате шанс, а ако останете…

Джейми знаеше какво значи да останат. Следващата мина, или по-следващата, щеше да се приземи в малкия кръг скали и да ги убие или осакати всичките. Простата аритметика на войната. Два-три напасващи изстрела, и един право в целта. Но имаше още нещо.

— Какво значи, че той ще ни води? Ами ти и останалите?

Кехлибарените очи на Тензин имаха същия одухотворен блясък, с който светеха в нощта, когато беше горил хвойнови листа в огъня.

— Ние ще останем. Призраците на четирите реки ще прикрият оттеглянето ви.

Джейми поклати глава.

— Но…

Тибетецът вече беше тръгнал.

— Няма време за „но“, господин Синклер. Ако тръгвате, трябва да го сторите сега.

— Не — прошепна Сара. — Не можем да ви оставим.

Тензин се усмихна тъжно, почти свенливо.

— Но се налага, госпожице Грант. Само вие можете да се погрижите Слънчевият камък никога да не бъде използван за това, за което е искал да го използва Валтер Бром. Умолявам ви, вървете! Вие трябва да свършите вашата работа, аз — моята!

Чиру дръпна Джейми за якето и той хвана Сара за ръката. Но трябваше да направи още нещо. Развърза шала на Кралския колеж от врата си и церемониално го сложи на шията на Тензин.

Очите на монаха омекнаха. Той се поклони и прошепна:

— А сега вървете!

Чиру ги поведе наляво; движеше се плътно в подножието на хълмовете, приведен ниско сред канарите. Слабата фигура на младия тибетец сякаш се сливаше със скалите наоколо, и той се придвижваше мълчаливо от камък до камък. Джейми, прегърнал Сара с едната си ръка, се мъчеше да не изостава. След като изминаха трийсетина крачки, стрелбата започна отново и той разбра, че Тензин привлича вниманието и огъня на китайците. Броеше наум секундите до неизбежната експлозия и след половин минута тя дойде, но бомбата явно не улучи, защото стрелбата продължи, без да спира. Чиру им изсъска и той реши, че ги кара да побързат. Осмели се да хвърли още един поглед назад, но видя само скали.

Знаеше, че отзад Тензин дава заповеди на партизаните си. Представи си как младите мъже проверяват оръжието си. Този ден все щеше да дойде. В известен смисъл за тях беше утеха да умрат в компанията на приятелите си. По-добре така, отколкото да умреш в студа на някой гол планински склон и да се молиш за компания. Зачака неизбежното, видя как бомбата се извисява към тях, черна точка на фона на синьото небе, първо бавно, после невероятно бързо, след като премина най-високата точка на полета си и се понесе надолу. Тялото му се сви, когато чу взрива и си представи касапницата в заграденото място сред скалите.

Този път експлозията бе последвана от тишина и Джейми се насили да продължи да се движи и да не мисли за случилото се зад тях. Сара ту идваше на себе си, ту изпадаше в безсъзнание. Тялото й тежеше почти като мъртво и заедно с оръжието, което носеше, му пречеше да не изостава от водача си. Чиру се скри от погледа му зад каменна стена, която стърчеше от хълма, и той реши да извика младия тибетец да се върне и да му помогне. Когато успя да довлече Сара до ъгъла, Чиру беше четирийсет крачки напред. Джейми тъкмо отвори уста да извика, когато една фигура в сиво-зеленикава камуфлажна униформа се изправи безшумно от лявата страна на пътеката и се прицели в гърба на тибетеца. Джейми вдигна карабината и пусна Сара на земята с едно движение. Китайският командос чу как тя възкликна ядосано и се обърна, когато пушката отскочи в ръцете на Джейми, четири куршума разпориха войника от корема до гърдите и го запратиха обратно зад камъните. Чиру се извърна — беше пребледнял — и се затича към мястото, където мъжът лежеше проснат и стенеше.

Момчето погледна към Джейми и извика нещо на тибетски. Когато англичанинът не помръдна, той извади резервните пълнители на командоса и му ги хвърли. Джейми ги хвана и ги затъкна в колана си, после изправи Сара на крака. Очите й се въртяха като числата на игрален автомат; беше ясно, че едва ли знае къде се намира. Чиру я хвана за другата ръка и двамата продължиха, без да промълвят и дума.

 

 

Взривът от мината запрати Тензин към подножието на хълма с взрив от жега и пламъци и ребрата му изпукаха от удара в скалите. Няколко секунди лежа замаян, но когато погледна нагоре, един от хората му още стреляше. Изправи се с мъка на колене, докато острото тракане на автоматите пореше въздуха. Подплатеното му палто беше скъсано на няколко места, кръв и части от тела бележеха мястото, където беше паднала бомбата. Тибетецът беше жив само защото двама от партизаните бяха поели удара от експлозията. Още един беше загинал, а други двама бяха твърде тежко ранени, за да се бият, но вторият се изправи на крака и започна да стреля по командосите. Тензин пропълзя до един от мъжете и напълни джобовете си с гранатите китайско производство, които намери у него. После вдигна пушката си и тръгна след Джейми.

 

 

Джейми нямаше представа къде ги води Чиру, можеше само да се довери на тибетеца. Стрелбата беше възобновена, което означаваше, че поне един от партизаните е оцелял след последния обстрел с минохвъргачката, но се съмняваше, че ще удържат дълго срещу непрекъсната китайска атака. Командосът, когото беше застрелял, сигурно беше от първоначалната група преследвачи, вероятно изпратен напред, докато останалите се справят в засада с двамата мъже, които Тензин беше оставил. Това означаваше, че останалите щяха да дойдат по този път. Тензин беше казал, че Чиру знае път за бягство, но ако не го откриеше скоро, щеше да стане прекалено късно. Младият тибетец продължаваше напред, без да говори, дърпаше Сара за ръката, но постепенно намали темпото и Джейми разбра, че търси нещо. Чиру оглеждаше скалата в основата на хълма с озадачена гримаса.

— Боже, не ми казвай, че търси пещера?!

Сара съсредоточи поглед върху него за миг.

— Какво?

— Мисля, че търси пещера. — Джейми чу истерията в собствения си глас. — Ще им трябват пет минути, за да ни открият.

Тя измърмори нещо, преди главата й да клюмне отново. Вдигна косата от челото й.

— Какво каза, Сара?

Очите й се замъгляваха бързо и макар че думите й бяха едва доловим шепот, той ги разбра.

— Довери му се.

Чиру го погледна.

— Цур лог па.

— Какво?

Тибетецът махна към пътя, по който бяха дошли.

— Цур лог па.

— Да се връщаме назад ли?

— Цур лог па.

Джейми затвори очи.

— Сигурно има и по-лесни начини да ни убият.

Отне им още няколко минути, докато открият отвора. Не беше пещера, нито тунел. Беше цепнатина. Обикновена пролука в скалата, причинена от един Господ знае каква геологична комбинация. Дори орловият поглед на Чиру я беше пропуснал, понеже входът, ако тясната цепка може да бъде наречена „вход“, беше нашарен със сенки, които вършеха същата работа като камуфлажна боя върху голите скали на хълма. Отворът беше достатъчно голям, за да мине един човек, и на Джейми му се стори като вход към ада. След тунелите в бункера в Харц едва ли можеше да бъде обвинен в клаустрофобия, но тук насилваха късмета си до краен предел. Цепнатината разделяше хълма на две, но никаква светлина не достигаше до назъбените дълбини и той имаше ужасното чувство, че и най-малкият трус в планината щеше да е достатъчен да я затвори отново. Това чувство се засилваше, докато буташе Сара след Чиру. След няколко крачки навътре в скалата младежът се извърна към него и му даде знак с дясната си ръка да се движи по-внимателно. Или пък искаше да коленичат? Не — определено беше знак да се движи по-внимателно, който подсили, като вдигна очи нагоре. Джейми последва погледа на Чиру и замръзна. Над тях, като купчините с пари по панаирджийските игри, които изглеждаха така, сякаш им трябва само едно пени, за да се сринат, имаше тонове, даже стотици тонове камъни и сипей. Очите на Джейми срещнаха тези на Чиру и двамата си размениха гадни усмивки. Той кимна, съвсем бавно, сякаш за да не раздвижи въздуха, за да покаже, че е разбрал.

— Къде се намираме, по дяволите?

Викът на Сара прозвуча като бомбен взрив в затвореното пространство и Джейми автоматично запуши устата й с ръка.

— Мммм мммм ммммм.

Извърна главата й към себе си и я погледна в очите. Вдигна пръста на свободната си ръка към устата.

— Шшшт!

— Ммм?

Той кимна и посочи нагоре, като махна ръката си от устата й.

— Боже, Синклер — тя си пое дълбоко въздух, — със сигурност знаеш как да забавляваш момичетата.

Чиру ги поведе напред, предпазливо, крачка по крачка. Движеха се мълчаливо, защото знаеха, че са на косъм от смъртта. Понякога цепнатината се стесняваше и трябваше да се обръщат настрани, за да продължат, и Джейми трябваше да носи пушката зад себе си, но постепенно успяха да прекосят хълма, докато не стана по-широко и видяха светлина отпред.

Чиру спря на изхода и изчезна от другата страна. Джейми успя да се провре покрай Сара.

— Мамка му!

Опита се да се слее със скалата, когато се олюля над една от онези извисяващи се безкрайни пропасти, които се срещаха само в Хималаите. Шеметната празнина отдолу го привличаше като магнит, променяше центъра на тежестта му и го теглеше към забравата. Пред него сякаш се простираше цяла Индия, яркозеленото на подножията накрая отстъпваше място на замъглената охра на равнините в далечината. Единственото нещо между Джейми и скалите хиляда метра по-надолу беше въздухът, а той никога не беше изглеждал толкова несъществен. Завъртя се, за да се върне назад, но Чиру, кацнал удобно на трийсетсантиметровата издатина от едната страна на изхода, го сграбчи за ръката. Впиха поглед един в друг и Джейми беше готов да излее върху младежа яда си, че ги е вкарал в този капан, но изражението върху лицето на младия тибетец накара думите да замръзнат в устата му. Отчаяната молба нямаше нужда от превод. Нямаше друг път. Джейми погледна отново към пропастта под краката си. Зад него Сара се въртеше непрекъснато.

Чиру посочи втора, по-широка издатина, която сигурно беше на трийсетина метра под тях, и направи знак на Джейми да проследи пръста му по скалата. Трябваше да погледне два пъти, но я видя — имаше я, но не беше достатъчно солидна, за да се нарече дори илюзорна. Пътека от каменни стъпала, подходяща само за планински кози, но все пак си беше пътека. Ако можеха да стигнат дотам, явно казваше тибетецът, можел да ги заведе на безопасно място надолу по пътеката. Но как да стигнат дотам?

Чиру видя изражението му и кимна. Плъзна се покрай Джейми по голата скала и направи още шест крачки по издатината, където по каменната стена се спускаше тънък сипей. Прашен поток от раздробени от студа скали и малки кръгли камъчета, който водеше право до втората издатина. На пръв поглед изглеждаше вертикално. Ако погледнеше пак, може би имаше пет-шест градуса. Но си беше почти вертикално, за да е част от скалата.

Чиру посочи надолу, ухили се и скочи от издатината.

— Не! — Джейми понечи да го сграбчи за ръката, но беше прекалено късно.

Първоначално изглеждаше така, сякаш Чиру е скочил в ужасната пропаст, но като по чудо краката му намериха в сипея достатъчно опора, за да се задържи. Плъзна се бързо надолу по пороя от камъни в облак гъст прахоляк, тялото му беше почти перпендикулярно на скалната стена. Подметките на марковите му маратонки сърфираха по сипея и контролираха скоростта му, а вроденото чувство за равновесие го държеше изправен. Джейми го наблюдаваше, чакаше неизбежния момент, в който тибетецът ще се спъне и овладяното спускане ще се превърне първо в бясно търкаляне и после ще го запрати в пропастта. Но моментът така и не дойде. Чиру беше живял и дишал в тези планини от самото си раждане преди седемнайсет години. Каменистите пътеки и склоновете със сипеи бяха неговите магистрали и той владееше съдбата си така, както държавният служител, който се разхожда из Уайтхол. Той спря, когато стигна до издатината, погледна назад към Джейми и му махна да го последва.

За миг Джейми се почувства напълно изоставен. Разбра, че Чиру не ги е зарязал умишлено; тибетецът беше планинец, отгледан в най-суровата природа на планетата и научен от рождение да бъде напълно независим. Показаното трябваше да им вдъхне увереност да го последват. Но Джейми гледаше тънката рекичка от камъни и изпитваше вкочаняващ, парализиращ страх. Щеше ли да събере смелост да направи тази последна крачка, дори и ако не трябваше да се грижи за Сара? Ами с нея? Не, беше невъзможно. Единственото, което можеха да направят, беше да се върнат. Вече беше взел решението, когато чу през прохода да отеква тракане на автомати. Китайците щяха да са тук след няколко минути.

Нямаше време да мисли за последствията. Сара се беше облегнала на стената зад издатината, почти в безсъзнание и със затворени очи. Джейми я дръпна по-близо до себе си и я поведе внимателно към върха на сипея. Щом стигнаха до него, той седна с крака, провесени над пропастта, и някак си успя да я настани в скута си. Метна пушката си от дясната страна и стисна Сара през гърдите с лявата. Тя измърмори тихо нещо и се опита да извърне глава към него, но, обзет от ужас, той й се сопна да стои мирно. Стрелбата ставаше по-ожесточена.

— Имай ми доверие — прошепна той в ухото й. Затвори очи и с една последна молитва към Господ, към когото се обръщаше само в спешни случаи, се плъзна надолу от ръба.

Първата секунда, в която гравитацията се задейства, беше вероятно най-ужасяващата в живота му. Изглежда, теглото на двамата, взети заедно, щеше да ги изхвърли в пропастта и да ги запрати върху скалите 700 метра по-надолу. Вместо това откри, че сипеят насочва гърба и краката му автоматично да търсят опора сред камъните. Плъзгаше се с краката напред и чувстваше как острите като ножове скали се забиват в скалпа му. Тежестта на Сара заравяше тялото му в сипея, увеличавайки болката и забавяйки ги допълнително. Успокояващо беше, че не повториха главоломното спускане на Чиру, но Джейми знаеше, че ако се забавят прекалено много, щеше да е фатално. Ако спрат, вече никога нямаше да тръгнат. Оттласкваше се с ръце, за да запази инерцията. Странното беше, че след първия прилив на адреналин, предизвикан от страха, не усети да го грози никаква опасност, чак докато ръцете на Чиру го изправиха на крака и трябваше отново да отвори очи.

Сара седеше изтощено сред камъните в краката му.

— Беше забавно. Може ли пак да го направим?

Не се поддаде на изкушението да я метне в пропастта и размени нервна усмивка с Чиру.

Още се хилеха, когато мощен взрив разтърси земята под краката им, Джейми погледна нагоре и видя прах и пушилка да излизат от прохода, от който бяха дошли.