Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (14)

14.

Сърцето на Джейми биеше ускорено, докато разучаваше рисунката. Нещо в нея му изглеждаше познато. Беше във формата на колело, с девет ясно изразени спици, които се срещаха в центъра и образуваха геометрична фигура. Отдолу имаше три думи — In Faust’s spuren — което, ако преводът на Джейми беше правилен, означаваше „По стъпките на Фауст“, и дата: 1357. Явно имаха някакво значение, но по-широкото значение на символа привлече вниманието на Джейми. Фигурата изглеждаше леко латиноамериканска; някакъв абстрактен символ на слънцето? Но той си имаше работа не с ацтеки или маи, а с нацисти. Прокара бавно пръст по една от нарисуваните спици и настръхна. Бруталният начин, по който смени посоката си, извика друга форма в съзнанието му; страховита емблема, всяла ужас и мрак на два континента.

Написа няколко думи на клавиатурата на лаптопа си и натисна „Ентър“. Много възможности. Кликна с мишката върху „Изображения“ най-горе. Този път екранът му се изпълни с малки черно-бели снимки на войници. Бяха строени в дълги редици, с твърд поглед, но какво показваха намръщените им лица? Решителност? Дисциплина? Жестокост? Решителността на фанатика. Дисциплината на автомата. Безпощадната жестокост на екзекутора. Видя изображението, което търсеше, но любопитството го накара да го остави засега. Натисна два пъти с мишката, за да увеличи фотографията в началото на най-горния ред. Някакъв парад. Бяха подбрани заради квадратните си челюсти и северно съвършенство; горди, самоуверени, с кръв, незамърсена от нито един нежелан елемент. Дори липсващ зъб щеше да лиши мъжа от място на тази снимка, направена вероятно през 1939 г. Защитниците им твърдяли, че това са най-добрите войници, които светът някога е виждал. Хулителите им ги заклеймявали като касапи, които убивали без грам угризение. Командирите им изисквали „безподобна твърдост“, и те доброволно я осигурили. Умирали с хиляди и десетки хиляди в снежната пустош на руската степ, сред живите плетове на Нормандия, горите на Арден и горящите руини на Берлин.

Мишката се спря над още две фотографии, но не се наложи да ги увеличава. Знаеше точно какъв е надписът, който висеше под железните порти на някогашното полско тресавище, превърнало се във фабрика на смъртта. И кой изобщо може да забрави момчето с кепе и къси панталони, вдигнало ръце в знак, че се предава, пред смеещите се, обути в ботуши войници, които ликвидират варшавското гето?

Едно последно изображение. Снимка в близък план, глава и рамене на униформен мъж с раздалечени очи и фини изящни черти. Беше средновековно лице, лице на учен или монах, но докато очите на монаха можеха да показват състрадание, в неговите липсваше всякакво подобие на милосърдие.

Всички мъже на снимките имаха едно общо нещо помежду си. Носеха двойните сребърни светкавици на СС — Schutzstaffel: личната армия на Хайнрих Химлер.

Джейми отново погледна символа на гърба на картата. Да, там беше. Същата груба форма, сякаш бяха създадени от същата ръка с помощта на тъп щик.

Силно чукане на вратата прекъсна хода на мислите му и за миг бе обзет от паника, която моментално пропъди. „Идиот. Те няма да чукат. Ако тук не си в безопасност, къде ще си? Засега.“ Той вдигна тежката кристална чаша за уиски и я стисна в юмрука си. Хвърли един последен поглед из стаята и протегна ръка към дръжката… Поколеба се, върна се, взе дневника и картата за бягство и ги пъхна в най-близкото чекмедже. Чак тогава отвори вратата.

— Хей, как си? — През тесния процеп надничаше ухилено лице и Джейми отпусна смъртоносната хватка, с която стискаше чашата. Очите на Саймън проследиха движението, и той размаха червеникавокафява бутилка с бял етикет. — Виждам, че си подготвен. Не можах да намеря „Макалан“, но реших, че ще ти хареса и нещо по-силничко. „Айслейс“, отлежало. Достатъчно, че да те закопае.

Джейми махна на приятеля си да влезе и прие бутилката уиски, старо почти колкото него. Саймън винаги беше ларж, но дори и за него това си беше малко скъпичко.

— Едва ли си дошъл за чаша чай.

Саймън огледа полуорганизирания хаос с опитно око.

— Дори и да е така, старче, съмнявам се, че можеш да намериш чайника. Не, ще пийна от същата медицинска тинктура, с която се цериш. Дойдох само да проверя дали си добре.

Джейми затърси втора чиста чаша. Саймън безцелно се разхождаше из стаята, вдигаше по някоя книга, поглеждаше по някоя картина. Очите му се спряха върху аквариум с тропически рибки, които Джейми беше купил преди няколко седмици в момент на необоснован ентусиазъм.

— Тези проклетии още ли не са умрели? Златните ми рибки никога не изтрайват повече от седмица.

Джейми вдигна глава.

— Не са златни рибки, а екзотични сладководни.

— Боже, какво е това? — Вниманието на Саймън се беше насочило към яркоцветен селски пейзаж в семпла рамка. — Искаш да я продаваш ли?

— Не. Харесва ми.

— На твое място щях да я продам. Пазарът за съвременни регионални простотии се движи в погрешната посока.

Дори и в университета интересът на Саймън към изкуството беше чисто икономически. Отнасяше се към него по начина, по който сега третираше акциите и ценните книжа, с които търгуваше всеки ден в банката си — като стока, която трябва да се купи и продаде на печалба.

— Още ли тренираш? — попита невинно Джейми.

— Какво? — Саймън примигна зад дизайнерските си очила като стреснат бухал. — О, това ли? — отвърна виновно той и прокара ръка по паласката над колана си. — Две седмици обиколки, и ще я стопя. Смятам да си наема личен треньор, какво ще кажеш?

Джейми се ухили.

— Няма лошо, особено ако е някоя готина мацка. На кого му трябват обиколки, когато можеш да преследваш някой сочен задник в опъната ликра из парка за час? Наздраве! — Подаде на Саймън чаша, пълна до половината с искряща течност.

Приятелят му въздъхна, докато отпиваше първата глътка от малцовото уиски.

— Боже, имах нужда от това. Как върви издирването ти? — Тонът беше съвсем небрежен, но думите предизвикаха у Джейми странното усещане, че в стаята има още някой. Изтрая само частица от секундата, преди да пропъди мисълта от ума си, но тя със сигурност се появи. — Нямаше как да не забележа снимката на компютъра ти — продължи Саймън, като махна с чаша към съседната стая. — Униформата ми изглежда позната.

Джейми тъкмо тръгна да му разказва, и скринсейвърът затъмни монитора. Той кликна с мишката и върна на екрана аристократичното лице със студени, самоуверени очи и изражение, изчислено на милиметър от самодоволна усмивка.

— Мамка му! — Саймън се дръпна от компютъра, все едно беше заразен.

— Значи го позна?

Образът на екрана беше изпарил цялата бонвиванщина от гласа на Саймън.

— Самият дявол. Аз съм истински британец — нищо, че съм мелез, Джейми, но преди всичко съм шибан евреин. Никога не забравяш човека, изпратил баба ти, дядо ти и още осемнайсет роднини в газовите камери. Райнхард Хайдрих. Ако Хитлер е бил председател на „Холокост“ ООД, то Хайдрих е бил изпълнителният директор. Знаеш ли, че той пръв е използвал думите „окончателно решение“?

— Не, не знаех.

Саймън пресуши останалото уиски на една глътка.

— Пълен гад, при това забележително усърден. Дори Химлер се боял от него. Щом жестоките му отряди започнали да действат в Полша и Русия, той забранил на евреите от окупираните западни страни да имигрират и на практика превърнал Европа в техен затвор. Щом ги хванал в клопката, създал огромна нацистка машина за унищожение, която първо ги обработвала, а след това ги убивала. На Ванзейската конференция заявил, че трябва да се „справят“ с единайсет милиона евреи. За щастие, предполагам, в лапите му попаднали само половината от тях. Когато бил убит в Прага, нацистите убили и депортирали хиляди невинни хора за отмъщение, но който и евреин да попиташ, ще ти каже, че жертвата си е заслужавала. Виж — той постави празната си чаша до компютъра, — заради него си допих пиенето. Трябва да вървя, но ми се обади, ако имаш нужда от нещо. Изпий си с кеф уискито!

Джейми му отвори вратата.

— Имам едно питане. Знаеш ли нещо за взаимоотношенията между Хайдрих и човек на име Ханс Франк? Франк бил висш есесовец, който управлявал почти цяла Полша в продължение на четири години през войната. Бил обесен за военни престъпления в Нюрнберг.

Саймън се навъси.

— Не. Но Дейвид сигурно ще знае. Поддържай връзка с него. Полезно е човек да го познава. Грижи се за себе си, момче.

Щом си тръгна, Джейми седна на компютъра и се загледа в човека на екрана. Текстът под снимката потвърждаваше по-голямата част от смразяващия разказ на Саймън. Подчинените на Хайдрих треперели пред него и го наричали Палача. Как се е сдобил с прозвището, така и не беше обяснено, но Джейми можеше да предположи. Хайдрих бил по-умен от Химлер, Гьоринг и Гьобелс, взети заедно, по-вероломен от Борман и по-нормален от Хитлер, ако определението ви за нормалност побира антисемит — масов убиец с лед във вените. Ако не е бил убит, със сигурност е щял да стане един от идеолозите на нацисткия режим и да заеме мястото си сред котерията от главорези и убийци, които се лепвали за Хитлер като въшки, дори и вероятен наследник на самия фюрер. Докато Хитлер виждал унищожаването на евреите като средство за постигане на определена цел, Хайдрих бил научен да ги мрази още от люлката и подходил към изтреблението им като към свещена война. Изритан от германския флот през 1931 г. за прелъстяване — да му се не надяваш — той свързва съдбата си с нацистите, като става незаменим за Химлер, докато бъдещият райхсфюрер на СС още е баварски птицепроизводител. Хайдрих създал политическа сила въз основа на Sicherheitsdienst, страховитата служба за сигурност на Химлер и използвал Нощта на дългите ножове и трупа на бившия съюзник на Хитлер Ернст Рьом като стъпала, за да се изкачи нагоре по стълбата преди, с благословията на фюрера, да се заеме с прочистването на света от еврейската раса. Издигането му като райхспротектор на Бохемия и Моравия явно е поредната крачка в правилната посока. Но двама чешки агенти, обучени във Великобритания, приключват рязко кариерата му с няколко ръчни гранати в една топла пражка пролетна утрин. Датата е 27 май 1942 г. Нищо чудно, че не повярвали на Ханс Франк при разпита. Ако е подарил картина на Рафаел на Хайдрих в началото на 1942 г., тя със сигурност трябва да е била у него, когато е умрял.

Беше много интересно, но по никакъв начин не го доближаваше до картината или до мисията на дядо му. Извади дневника и копринената кърпа от чекмеджето и ги постави на бюрото пред себе си. Докато ги гледаше, се зачуди защо не беше видял веднага приликите между нарисуваното колело и руните със светкавици на СС. Руни? Думата размърда нещо в паметта му; беше чел нещо такова за Хайнрих Химлер.

Отвори „Гугъл“ и изписа в полето думите Schutzstaffel и символизъм.

Излязоха хиляди резултати, но едно име и място привлякоха вниманието му, все едно бяха написани със светещи букви. Кликна върху линка, и готово: огромна зала с мраморен под, оградена от колони. В средата на пода беше изрисуван същият кръгъл символ като този от гърба на копринената карта на Матю Синклер. Мястото беше замъкът Вевелсбург, самото сърце на Химлеровата есесовска империя. Символът беше известен като Черното слънце.

На няколко мили разстояние резултатите от търсенето бяха изкопирани на друг компютърен екран.