Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (51)

51.

Стигнаха до площадката на апартамента на Джейми точно когато една възрастна жена се шмугна през вратата отсреща и във въздуха остана да се носи тежката миризма на току-що пръснат освежител за въздух.

— Здравейте, госпожо Лоурънс — поздрави съседката си Джейми.

Тя се извърна да го погледне.

— Не знам как смеете да си покажете лицето след цялата дандания онази вечер.

— Какво беше това? — попита Сара, след като вратата се затвори с трясък.

Джейми повдигна рамене.

— Откъде да знам? Мислех, че се разбираме добре. — Докато пъхаше ключа в ключалката, неприятна миризма заседна в гърлото му. Изсумтя:

— Рибите. Мързеливецът Саймън е забравил да ги нахрани.

В мига, в който бутна вратата, вонята го удари като твърд предмет, стомахът му реагира мигновено и напълни устата му с жлъчка. Някой беше дръпнал дебелите плюшени завеси и на очите му трябваше време, за да свикнат със сумрака. Когато свикнаха, бяха привлечени от голям предмет по средата на стаята, който не би трябвало да е там. Мозъкът му сякаш се раздроби на хиляди парченца, но някак си успя да се добере до ключа за осветлението и Сара заглуши вика си, когато изплува целият ужас на това, на което се бяха натъкнали.

— Мамка му! — Краката на Джейми омекнаха и той приклекна с ръка върху устата. Звукът на лудо биещото му сърце почти заглушаваше жуженето на стотиците мухи, които се бяха вдигнали от чуждия предмет и сега изпълваха стаята.

Кръв навсякъде. Засъхнала кръв, оставила тъмнокафяви петна върху стените и килима. Но това сигурно е станало накрая.

Насили се да разгледа сцената, сякаш централната фигура не му беше приятел. Бяха вързали Саймън — да, Саймън присъстваше някъде там в подпухналата карикатура на човешко същество, цялата на петна — за един кухненски стол. Беше гол до кръста и бос. Сигурно един от неговите чорапи бе заврян в устата на това същество. Вътрешните газове бяха подули тялото и потъмнялата кожа заплашваше да се спука. Гадна черна течност беше засъхнала надолу от носа, ушите и там, където би трябвало да са очите. Въпреки разложението, можеше да се отгатне какво му бяха сторили. Слабият мирис на печено месо, който едва се долавяше от натрапчивата воня на смърт, сигурно се дължеше на горелката, която бяха използвали върху гърдите му. Поне четири пръста на краката и още толкова на ръцете липсваха, което значеше, че се въргалят някъде из купищата хартии и домакински уреди, разхвърляни по килима. Щом като бяха получили това, за което бяха дошли, бяха прерязали гърлото му с дивашка жестокост и кръвта му беше изпръскала цялата стая, но това бе дошло като блажено спасение за жертвата.

— Търсили са нас. — Гласът на Сара трепереше.

Джейми кимна; не смееше да проговори. Откъсна очи от ужасното създание, което някога му беше приятел, и огледа стаята. Всяко чекмедже беше издърпано и изсипано на пода. Възглавниците на канапето бяха разрязани и пълнежът — изваден. Дори и мебелите бяха изтърбушени и пружините стърчаха от дамаската. Той погледна към кабинета и видя същата картина. Освен това компютърът му беше разглобен и той знаеше, че дискът липсва.

— Аз съм виновен за това. Подцених колко много означава Слънчевият камък за Фредерик и главорезите му. Когато изчезнахме от Браунлаге, първо тук са ни потърсили.

— Не. Не си могъл да го предвидиш. Никой не би могъл. Тези хора са психопати; ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Може би просто трябва да се откажем?

Джейми се насили да погледне към Саймън. Фредерик и обществото „Врил“ никога нямаше да се откажат, докато двамата със Сара бяха живи. Единственият начин, по който можеха да се отърват от тях, беше да открият Слънчевия камък.

— Не.

Минаха три дни, докато полицията остане доволна от показанията им. На инспектора, който ръководеше разследването, явно му беше ясно, че убийството на Саймън е свързано по някакъв начин с намирането на Рафаело в Германия. Джейми прекара два дни да го убеждава, че не търгува с откраднати произведения на изкуството от таен склад, чието местонахождение мъртвецът е бил изтезаван да разкрие.

Когато ги пуснаха да си вървят, Джейми реши да се устрои в дядовата си къща, тъй като си мислеше, че ще е много по-лесно да забележат, че някой ги следи по залесените улици на северен Уелуин, отколкото в центъра на Лондон. Оказа се добро решение, защото донесено на ръка писмо го чакаше с покана да посети фамилния адвокат, което най-вероятно значеше, че има някакво раздвижване по продажбата на къщата. Докато той отиде пеша до центъра на града, Сара продължи търсенето.

— Всичко това за операция „Кламер“ е невероятно! — извика тя, когато чу след час входната врата да се отваря. Липсата на отговор я озадачи и когато отиде да провери, разбра, че се е случило нещо лошо. Лицето на Джейми имаше измъченото изражение на човек, който току-що е избягал от фатална катастрофа, която сам е причинил.

— Какво е станало, Джейми? За къщата ли е? — Видя, че стиска два плика, единият по-голям и бял, но хартията беше толкова стара, че бе пожълтяла, а другият — тесен и продълговат, сивкавокафяв, който най-вероятно беше от данъчните. Мина бързо покрай нея, влезе в салона и се стовари върху един стол до масата. Сложи по-големия от двата плика върху масата пред себе си, а другия остави встрани.

Сара седна срещу него. Забеляза, че пожълтелият плик е надписан със стегнат, почти архаичен почерк и инстинктивно разбра, че не е на адвоката. „На вниманието на господин Джеймс Синклер.“ Използването на „Синклер“ доказваше, че беше надписан и оставен, преди майката на Джейми да промени фамилията им с по-изискана. Беше подплатен, но не беше издут и явно съдържаше повече от един лист хартия. Тя разбра, че не бива да го пипа. Вместо това изчака, докато тишината не се проточи, до момента, в който стана непоносима.

— Дядо ми дал указания на адвоката да ми го предаде чак след смъртта му. — Гласът на Джейми беше дрезгав, сякаш цялата влага от гърлото му бе попита от стария плик пред него.

— Какво е това?

Зелените очи се изпълниха с лесно възпламенима смес от мъка и болка, гняв и загуба, която за малко не я накара да извърне поглед.

— Последните страници на дневника.

Пръстите й неволно се протегнаха към плика, но той сложи длан върху него. Разбра, че я е засегнал, но ръката му не помръдна.

— Трябва да помисля за това, Сара. Прочетох първите страници, но не можах… Искам да видя случилото се през неговите очи. Трябва да се върнем в Германия.

Тя се протегна и сложи ръката си върху неговата. Беше студена.

— Тогава така ще направим — окуражи го тя. — Кажи ми къде искаш да идем, и ще запазя билети. Искаш ли да чуеш за операция „Кламер“?

Той поклати глава.

— Тя може да почака. Първо трябва да узнаеш това, което знам аз. — Той бръкна в плика и извади четири разграфени листа, същите като тези в синия дневник.

Зачете с монотонен глас и първото нещо, което тя забеляза, беше, че Матю Синклер вече не е в подножието на Баварските Алпи, а си спомня за периода отпреди четири години, през лятото на 1941 г. Започваше като любовна история.

Срещнахме се в старата църковна зала до катедралата, където миришеше на застояла пот, изветряла бира и цигари без филтър. Беше време на омраза, но ти я разсея със смеха си. Душата ми беше почернена и разядена, но ти я излекува с добротата си. Сърцето ми бе станало на лед, но ти го стопи с топлината на любовта си. Когато си представя очите ти, те са с променливите цветове на тропическо море в слънчев летен ден; нявга сини, нявга зелени, по повърхността има искрици, но в дълбините им се крие огънят, който представляваш.

Майка ти не ме одобри, а армията не одобри теб, но ти беше достатъчно умна, за да пренебрегнеш и двете. Никога няма да мога да помириша мухлясалата грубост на стара слама или да усетя целувката на слънцето върху голата ми плът, без да си помисля за теб. Дойде при мен, окъпана в аромата на бъз и прясно окосена трева, кожата ти — мека като кадифе и гореща като пламък, и заедно открихме ново място, далече от войната, далече от болката, далече от страха.

Бях забравил как да живея. Ти ми даде живот.

Когато войната отново ни откри, куражът ти ме смири. Кой можеше да повярва, че ще се превърнем в мишена в малкото ни безобидно градче? Но Хитлер опустошава наред всичко добро със своите „Юнкер“-и и „Хейнкел“-и, с възпламеняващите бомби и въздушните си торпеда.

В най-хубавия ден от живота ми ме направи по-горд от всеки друг, застанал прав пред свещеника, докато земята се тресеше под краката ни в голямото бомбоубежище под железопътната гара. Помниш ли как се смяхме, когато каза: „А ти, Маргарет…“, защото ти винаги ще си останеш Пеги за мен. Когато излязохме в живия ад, разрушените сгради бяха почетният ни кордон, а пепелта — празничните конфети. Усмихна се през сълзи и през първата си брачна нощ се грижехме за разкъсани тела и раздробени кости, докато аз изкопавах живите и мъртвите от останките на техните домове. Ковънтри, 14 ноември 1941 г. И въпреки това бяхме щастливи. Защото семето вече беше посято.

Появиха се като снежинки в края на март, по-рано от очакваното, но толкова желани. Елизабет и Ан. Ан и Елизабет. Държах ги в ръцете си и усещах живота, който бях създал, да шава и да расте в тях. Гледах в очите им и виждах твоите очи. Съвършени. Имало ли е някога по-съвършени новородени човешки същества? Колко часове прекарах с тях и с теб? Броя ги всеки ден, но някак си все не успявам да ги преброя. Видях ли ги да се усмихват? Мечтая си, че съм, но не съм сигурен.

Опитвам се да не си спомням този ден, Пеги, но дяволът кацва на рамото ми и шепне подробности в ухото ми. Знам, че бях в лагера, когато чух сирените. Тичах, само Господ знае как тичах, докато дъхът започна да реже като с нож гърлото ми и краката вече не ме държаха. Какво толкова има в тухлите и хоросана, че горят така? Пламъци изскачаха от покрива като гигантска погребална клада. Пламъци изригваха от всеки прозорец и все едно надзъртах в самата паст на ада. Пламъци навсякъде. Море от пламъци. Не, океан от пламъци. Знаех, че би трябвало да са те отвели в убежището, тогава защо хукнах към болницата? Но Елизабет беше болна и не можеше да отиде в убежището. Така че си останала. Всички сте останали. Плаках за теб, докато гледах горящата болница, и се молих да си избягала. През цялото време знаех — знаех го — че не си. И ти се появи. На вратата. Трептеше сред жегата. Тъмна сянка на фона на златното и червеното.

Разбира се, че ще ги изнесеш, смела Пеги. Подушила си дима и си ги изнесла през отделението, надолу по горящите стълби в горящия коридор и навън в горящия свят. Извиках името ти, но огънят го погълна. Както погълна и теб. И Ан. И Елизабет. Цялата гореше, когато тръгна към мен, огнен стълб с ореол от злато около красивата глава. Краката ти ли се стопиха първи? Или асфалтът? Подаде ли ми ги, докато тичах сред горящия въздух? Извика ли името ми, докато ме дърпаха от теб? Не мога да си спомня, Пеги. Помня само как лежах върху парещата земя, косата ми беше в пламъци и те гледах как се стопяваш, смаляваше се бавно, докато ти и децата ми се сляхте с горящата земя.

И тогава полудях.

Безстрастният глас на Джейми заглъхна, в стаята се чуваше само хлипането на Сара.

— Разбираш ли какво значи това? — рязко каза той. — Дядо ми е имал друга жена. Друго семейство. Ако германците не бяха убили нея и децата, Джейми Синклер изобщо е нямало да съществува. Те са умрели, за да живея аз. Как мислиш, че се чувствам?

Реакцията й го сепна. Тя вдигна глава, очите й искряха.

— Имали са си имена — отсече тя. — Пеги, Елизабет и Ан. Не се заблуждавай, че ако не ги назовеш с имената им, няма да съществуват като реални хора, така както правят германците, като не споменават евреите. Спести ми самосъжалението си, Джейми. Матю ти е оставил тези страници, за да можеш да разбереш. Недей да почерняш неговата и тяхната памет, като ги използваш като претекст да се самосъжаляваш. Ако искаш, стой си тук и си циври, нямам нищо против, но аз си събирам багажа.

Остави я да стигне до вратата.

— Ще летим до Мюнхен, но ще го направим, както аз кажа.

Тя се извърна и го изгледа изпитателно.

— Добре — съгласи се. — Ще го направим, както ти кажеш. Но запомни, Джейми Синклер, че ми харесваш такъв, какъвто си сега. Мъжът, който беше готов да се опълчи срещу китайската армия и индийските военновъздушни сили само заради малката Сара Грант. Не такъв, какъвто беше преди някой да те бутне под влака. Не ме отегчавай!

Той кимна и когато вдигна глава, старият Джейми се беше върнал.

— Поне знаем за какво се борим. Може би трябва да ми кажеш какво си открила за операция „Кламер“?

Тя поклати глава.

— Трябва да запазя билети за утре и предполагам, че това ще означава ранно тръгване. Ще ти обясня в самолета. — Те се отправиха към стълбите и тя се обърна да погледне към масата. — Забрави другия плик. Какво има в него?

Той взе писмото и го пъхна във вътрешния си джоб.

— Една подробност, за която майка ми ме е оставила да се погрижа.