Адам Блейк
Децата на Юда (7)

6.

Глин Торндайк, координаторът на охраната в Райгейт Хаус, изглеждаше като дебел призрак с кошмарно наднормено тегло, блед и невзрачен и очевидно не беше добре. Сякаш бе изненадан, че трябва да даде одобрение за разпита на персонала, и като се замисли, Кенеди съжали, че въобще си бе губила времето да го пита. Вече бе почти десет и очите й смъдяха от умора. Показанията в полицията държаха нея и Изи будни до късно след полунощ. После пък други неща ги държаха будни. В резултат, Кенеди бе едновременно изтощена и заредена с нервна енергия, сякаш трябваше да хване автобус, който вече бе потеглил.

— Искам всички досиета на персонала — заяви тя на Торндайк. — На хартия или на компютър — което ще стане по-бързо.

— Да, добре.

Торндайк огледа папките и документите по бюрото си, сякаш подозираше, че това, което е нужно на Кенеди, може да се озове пред него. Тя се зачуди дали той вече не води териториална война с Гасан. Професорът бе заявил категорично, че надзорът над охраната е част от неговите собствени задачи.

— Определено мога да те снабдя с хартиени копия. Ще имаш ли нужда и от още нещо?

Тонът му беше нещо средно между надежда и безпокойство. Очевидно Торндайк се надяваше тя да отговори отрицателно и да се разкара.

Кенеди обаче трябваше да го разочарова.

— Да, господин Торндайк. Ще искам и кабинет, в който да проведа разпитите. И някой, който да изпраща хората при мен. Не познавам никого и не знам къде работи даден човек.

— Не мога да ти дам кабинет — категорично отвърна Торндайк. — Стаите се резервират чрез рецепцията. А ако вземеш някого от моите хора, ще имам дупка в охраната.

— Какво ще кажеш, ако взема Бен Ръш? — попита Кенеди.

— Стажантът?

— Да, точно него. Можеш ли да живееш с тази дупка?

Торндайк се замисли.

— Предполагам, че да. Да. Стига да е само за един ден.

— Чудесно. Той ще дойде и ще вземе досиетата от теб веднага щом се приготвя.

Координаторът на охраната не изглеждаше щастлив, но Кенеди се оттегли, преди той да успее да измисли още възражения.

Професор Гасан, изпълнен с желание да помага и може би да демонстрира размера на новата си империя, й отпусна главната конферентна зала. Мястото бе огромно като футболно игрище, а масата вътре беше толкова дълга и широка, че сигурно я бяха внесли вътре на части и я бяха сглобили като мозайка. Помпозният й вид бе предназначен да кара музейните директори да се чувстват като хора, действащи в корпоративния свят. Дебелият мокет и плътните красиви завеси бяха с цвета на овесена каша.

Гасан също одобри взимането на Ръш на заем за един ден и високото момче се появи след около петнайсет минути с купчина папки в ръка. Стовари ги на масата и избърса челото си изморено.

— Благодаря ти, Ръш. Е, добре, прикачен си към мен за деня. Надявам се да нямаш проблеми с това. Работата е на закрито и няма да вдигаш тежести.

Ръш кимна доволно.

— Промяната е приятна като почивката.

— Добре тогава. Ще ми е нужен около час да прегледам досиетата и да си водя бележки. След това ще те помоля да вкарваш хората вътре един по един и да действаш като надзирател, докато ги разпитвам. А междувременно закуси ли вече?

Ръш сви рамене.

— Чаша чай и препечена филия.

— Най-важното ядене за деня, Ръш. Наоколо има ли място, където да продават кафе и гевреци?

Ръш кимна.

— Да. „Сам Уидж“ на улица „Джерард“.

— Геврек с пушена сьомга и топено сирене за мен, както и двойно еспресо. Ти ще решиш какво да вземеш за себе си.

Тя му подаде двайсет лири и Ръш изчезна.

Досиетата на персонала бяха банални и отегчителни точно както беше очаквала, и Кенеди успя да ги прегледа до определения час. Кафето помогна. Гумената кифла, тъй като нямало гевреци, не свърши работа.

Всички работещи в Райгейт Хаус, независимо дали на трудов или граждански договор, имаха безукорни служебни досиета. Никой не бе съден и нямаше неизплатени дългове, или поне такива, които да бъдат открити при повърхностното проучване, извършено от управата на музея. Повечето работеха тук отпреди Потопа, а почти всички начинаещи бяха повишени бързо.

На пръв поглед нямаше нищо необичайно.

Кенеди задълбочи проучването и започна да търси определени схеми. Стандартна полицейска процедура при подозрение за конспирация бе да търсиш обща територия, където конспирацията би могла да възникне. Ако двама или повече души от персонала на Райгейт Хаус бяха завършили едно и също училище или колеж, бяха работили заедно другаде или членуваха в един и същ клуб, това трябваше да бъде проучено. Но тя не откри нищо такова. Единственото общо между тях беше Райгейт Хаус.

Кенеди възприе нова тактика и затърси хобита или трудов стаж, които можеха да помогнат за придобиване на бандитски умения. И тук не откри много. Двама от пазачите бяха бивши военни, но стажът им — в транспорта и местната охрана — не навеждаха на мисълта, че някой от двамата е минал през обучението на специалните служби.

Най-после, без да разполага с повече информация отколкото в началото, тя бутна купчината по масата към Ръш.

— Разбъркай и раздавай — каза тя. — Подреди ги, както смяташ за удобно за теб, после ми ги връчвай едно по едно.

Ръш изглеждаше леко изнервен от прекалената отговорност.

— Добре ли е по азбучен ред? — попита той.

— Не — импулсивно отвърна Кенеди. — Изненадай ме.

Следващите няколко часа се оказаха изтощителни. Ръш й изпрати първо началниците. Най-важната сред тях, с изключение на Емил Гасан, бе Валъри Парминтър, която носеше титлата заместник-директор. Беше около петдесетгодишна и привлекателна по строг начин, с добре поддържан маникюр и оцветена в розово бяла коса, която имаше нарочно неестествен вид. Ако се съдеше по лицето й, тя смяташе разпита за страхотно накърняване на достойнството й.

Отговорите й на въпросите на Кенеди започнаха като кратки изречения, но скоро преминаха в едносрични думи. Лицето й казваше: трябва да изтърпя това, но не се налага да прикривам презрението си.

Кенеди се нахвърли върху нея почти доволно.

— Е — каза тя, — може да се каже, че това се е случило по време на вашето царство. В периода между напускането на стария директор и пристигането на професор Гасан.

Парминтър се вторачи в нея с леден негодуващ поглед.

— Не мисля, че времето има нещо общо.

— Аха — кимна Кенеди.

Който вади едносрична дума, умира от едносрична дума. Парминтър зачака някакво обяснение, но когато такова не последва, тя вложи наранените си чувства в изпълнено с обвинение мълчание.

— Държа да отбележа — процеди студено накрая, — че предложих подробен преглед на охраната още преди девет месеца. Доктор Лиополд каза, че ще последва съвета ми. Разбира се, това означава, че просто забрави за него.

— Имали сте съмнения в качеството на охраната — резюмира Кенеди и си записа нещо.

Парминтър се размърда на стола.

— Да.

— Но сте ги споделили само веднъж. Жалко, особено като се има предвид какво стана.

— Бях пренебрегната! Човек може да си удря главата в стената, но не вечно.

Кенеди стисна устни.

— Изразихте ли тези съмнения в имейл? Или докладна записка?

— Не — раздразнено отвърна Парминтър. — Само в личен разговор.

— Доктор Лиополд ще потвърди ли това?

Възрастната жена се засмя развеселено, негодуващо и учудено, но и леко нервно.

— Доктор Лиополд претърпя масивен инсулт. Не може дори да говори. Но аз не съм изправена пред съда. За охраната е отговорен директорът.

— Разбира се — съгласи се Кенеди. — Никой не е изправен пред съда. Просто бях помолена да предам и доклад за ефикасността на персонала в допълнение към разследването на случая. Исках да съм справедлива с вас. Така че започвайте да говорите.

— Това е абсурдно — възнегодува Парминтър.

Кенеди сви рамене съчувствено.

— Знам.

— Имахме няколко опита за влизане с взлом — каза Парминтър. — Всичките се случиха преди около седем месеца.

— Само опити?

— Да.

— Никакви загуби или щети?

— Не. Но осъзнахме, че охраната ни не е най-добрата възможна. Предишната година бях на курс, където ни обучаваха как да предпазваме много дребните и ценни предмети. Посочих на доктор Лиополд, че някои музеи и архиви използват двойно сляпа система за съхранение. Когато даден предмет трябва да бъде занесен от склада до друга част на сградата, трябва първо да се попълни формуляр за изискване. Помощниците използват шифъра на предмета, за да се снабдят с физически адрес от компютъра, и кашонът се вади от купчината запечатан. Уредникът, изискал кашона, знае какво има в него, но не и къде се намира. Помощникът знае къде се намира, но не и какво има в него.

— И ефектът е…

— … че целенасочената кражба става невъзможна. Нашата система обаче зависи от физически бариери и спирачки. И това е чудесно, докато някой не осъзнае как да се справи с тях. А когато го направи, знае къде точно да търси. Е, с изключение на книгите, разбира се.

— Книгите?

— Наследството от старата Британска библиотека. Стая 37 е пълна с тях, нали?

Интересът на Кенеди се засили въпреки отегчителното дрънкане на жената. Гасан й бе споменал, че Британската библиотека и Британският музей навремето са се помещавали на едно и също място. Тогава тя се бе зачудила откъде ли се бе появил този случаен факт.

— Защо? — попита тя. — Какво прави книгите различни?

— Ами нямаме наличен каталог за тях — отвърна Парминтър, сякаш заявяваше нещо очевидно. — Каталогът и всички шифри за достъп отидоха в новата библиотека на улица „Юстън“. Ако те искат да намерят определена книга, трябва да ни дадат физическото й местоположение — стая, рафт, място, номер на кашона. Единствената алтернатива е да претърсваш всеки кашон, докато намериш книгата — усмихна се по-възрастната жена. — Каква ирония.

— Така ли? — попита Кенеди. — Защо?

— Липсата на физически адрес означава, че сме достигнали ниво на охрана за тези книги, надминаващо всичко, с което разполагаме за останалите предмети. А все пак книгите, поне онези, които останаха при нас след преместването, са най-малко ценната част от колекцията.

— Не съм убедена, че това е точно ирония — отвърна Кенеди, — но ви разбирам. Госпожице Парминтър, какво според вас е искал крадецът?

— Всичко, до което може да се добере.

Отговорът звучеше нахално, но бе изречен категорично.

— Какво? Не мислите, че е имал план? Определена цел?

— Не, не мисля.

— Защо?

Парминтър се ухили презрително.

— Да кажем, че ако е имал план, а се е озовал в онова крило и онази стая, сигурно се е объркал.

Тя се надигна, без да попита Кенеди дали разпитът е приключил, и се отправи към вратата.

— Щеше да извади повече късмет, ако бе преровил боклука ни — добави през рамо.

Преди Кенеди да се заеме с втория разпит, звънна Изи. Все още беше във влака.

— Здрасти — поздрави тя, като се опитваше да звучи весело въпреки болката и мъката си. — С какво се занимаваш? Размазваш лошите?

— Разпитвам свидетели — отговори Кенеди. — Размазването може да започне чак след като намеря лошите. Мислех, че вече си стигнала.

— Влакът бе задържан пред Лестър. Скоро ще пристигнем.

Последва мъчително мълчание.

— Прати им много поздрави — накрая изтърси Кенеди, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Разбира се — потвърди Изи.

„Те“ бяха братът на Изи, Саймън, съпругата му Каролин, която мразеше гейовете и кръстосваше крака всеки път щом Кенеди влезе в стаята, сякаш се страхуваше, че влагалището й е под обсада, и странно кротките им, но готини деца Хейли и Ричард. Живееха в охолно предградие на Лестър, отглеждаха зайци и имаха безоблачния вид на степфордско семейство, което Кенеди наблюдаваше озадачено и с леко подозрение. Каролин работеше за фирма в лондонското сити, но от дома си, и изкарваше луди пари в заключена стая на последния етаж на къщата, която съдържаше само бюро, компютър и три телефона. Саймън се грижеше за децата, зайците, къщата и всичко останало.

Идеята Изи да прекара известно време с единствения си брат и семейството му бе на Кенеди. Искаше да я отдалечи от себе си, докато разбере кое пиле от предишния й живот е решило да си свие гнездо при нея? Трябваше да е това. Нямаше логика нападението да е свързано с работата й в Райгейт Хаус, която едва бе започнала. Но я притесняваше времето, както и обезпокояващото ехо от черния костюм и маската, които бе видяла и на записа от охранителната камера. Но дори ако взломаджията от Райгейт Хаус бе достатъчно откачен и отчаян, за да извърши убийство, с което да прикрие кражбата, Кенеди определено не представляваше достатъчно сериозна заплаха, за да мотивира подобно нападение. Не знаеше нищо, нямаше идеи, нито следи.

Изи възнегодува и се присмя на идеята, че трябва да бъде защитавана, но от друга страна, беше адски секси, че Кенеди иска да я пази и да бъде нейният рицар в блестяща броня. А след като се прибраха в удобния й апартамент, сексът, последвал разговора им за безопасност, достигна до висоти и дълбочини, които изненадаха и двете им.

Но когато свършиха и легнаха една срещу друга в усуканите чаршафи като жертви на торнадо, проблемите им — връзката им и нападението — все още не бяха разрешени. Един час дива страст не означаваше, че вече са в безопасност. А прясната превръзка на челото на Изи им напомняше, че някой току-що се бе опитал да циментира съдбата им с истински цимент.

Според Кенеди бе разумно да се разделят за известно време. Отчасти за да решат какво изпитват една към друга, отчасти защото така Изи щеше да е далеч от опасността, докато Кенеди научи откъде идва заплахата и я премахне.

Но не й беше лесно да убеди Изи. Страхотният секс и желанието на Кенеди да я предпази напълно промениха прогнозата й за връзката. Сега Изи искаше да се възползва от тази промяна и да накара Кенеди да й каже, че й прощава.

— Не ме карай да ходя в проклетия Лестър! — замоли се тя. — Мога да се пазя и тук. Ще отида да поживея при Полин и Кес в Брикстън.

— Прекалено е близо и очевидно — категорично отговори Кенеди. — А и ще продължиш да се виждаш с хората, с които обикновено общуваш. Всеки, който се опитва да те открие, ще те намери за един ден.

— Ами работата ми?

Кенеди взе телефона й от канапето и го размаха пред лицето й, преди да го пусне в чантата й.

— Това е работата ти. Можеш да я вършиш и на триста километра разстояние. А най-хубавото е, че няма да се изкушиш да поканиш някой от редовните си клиенти да се видите на живо.

Нарочно прояви жестокост, за да сложи край на спора. И това свърши чудесна работа. Изи пое удара, без да каже и дума, и започна да си събира багажа. Час по-късно, когато потегли, двете се прегърнаха, но ласката им бе несръчна и колеблива.

Също като сегашния им разговор.

— Дойде ми идея — каза Изи.

— Каква?

— Да преспиш с някого.

— Изи…

— Изслушай ме, бебчо. Мисля аз да те уредя с някого. С някой сладур. И ти да ми изневериш и да си изкараш яда. Дори не е нужно да се кефиш. Но това просто ще облекчи напрежението, нали разбираш? Така че отново да си станем ние двете.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувала някога.

— Добре — съгласи се Изи и бързо заряза идеята си. — И аз реших, че е тъпо, но просто исках да го споделя с теб.

— Трябва да вървя.

— Добре.

— Ще ти звънна довечера.

— Обичам те.

Кенеди затвори и грабна следващата папка.

Вторият заместник-директор, Алън Шол, приличаше на Борис Джонсън^[1] с нападалата си по челото руса коса и очевидно смяташе, че това работи в негова полза. Той беше много по-спокоен и любезен от Парминтър, но информацията му бе по-скромна от нейната. Държеше да подчертае важната си роля в деня, когато бил открит взломът. Той се обадил лично в полицията, наредил на охраната да запечата стаята и организирал предварителния преглед на колекцията, за да установи какво е откраднато. Наблюдавал работата внимателно, защото личният му асистент отсъствал по болест и макар да се върнал в този ден, закъснял.

— И открихте, че нищо не липсва? — попита Кенеди.

— Нищо, което да определим със сигурност — поправи я Шол. — Но оттогава направихме много по-подробна проверка и всичко изглежда на мястото си. Разбира се, трудно е да сме категорични на този етап.

— Защо, господин Шол?

Кенеди знаеше отговора, но никога не вреди да изглеждаш по-смотан, отколкото си — принципът на Коломбо.

— Защото в колекцията има буквално милиони предмети. Да зачертаеш всеки един от списъка би отнело невероятно много време. А и визуалното потвърждение може да не е достатъчно в някои случаи. Ако искаш да откраднеш много ценен предмет и да го продадеш, едно от нещата, които правиш, е да замениш оригинала с копие, така че липсата му да не бъде открита. След това идват книгите…

— Които не са каталогизирани.

— Били са, но каталогът е адски стар и не е тук. Намира се на улица „Юстън“, в отделна сграда. Така че, да, мисля, че се отървахме на косъм, и това е мнението ни за пред обществото. Но честно казано, аз съм настроен скептично.

Кенеди си припомни записа от охранителната камера и мъжа в черно с малката презраменна чанта. За каквото и да бе дошъл, предметът не беше обемист. А и със сигурност не бе дошъл да открадне нещо случайно.

Следователно нейното мнение беше повече от скептично. Беше почти сигурна, че нещо е било откраднато. Крадецът бе записан от камерата и бе изпуснал нож (след като го е използвал, а това беше парченце, което не можеше да се подреди никъде в мозайката). И все пак се бе измъкнал, а Кенеди нямаше причина да предполага, че се е отказал от мисията си. Каква тогава е била мисията му? И кой беше той? И как беше влязъл и излязъл? И най-важното: той ли се опита да я убие снощи?

Постепенно, с напредването на сутринта, тя влезе в ритъм. В бившия си живот като ченге Кенеди беше добра в тези неща. Интуитивно усещаше как да задава въпросите. Отначало трябва да ги поддържаш скучни и общи и хората споделят с теб онова, за което мислят. Въпросите са като мастилените петна на Роршах.

— Закъснях за работа в онзи ден — каза мъж с изрусена коса, стегната фигура на танцьор и огромни кафяви очи.

Кенеди погледна досието му. Алекс Уелс.

— Значи вие сте личният асистент на господин Шол? — бързо реагира тя.

Мъжът кимна многозначително, сякаш беше изрекла нещо важно, с което той е съгласен, но не каза нищо. Може би очите му не бяха толкова големи, а просто много по-тъмни от лицето му и затова привличаха погледа.

— В понеделник въобще не сте дошли на работа — отбеляза Кенеди. — А във вторник сте се появили към единайсет. Защо?

Последва мълчание, достатъчно дълго, за да й се стори неудобно.

— Имам злокачествена анемия — призна Уелс. — От време на време получавам припадъци. Взимам хапчета, за да контролирам болестта, но въпреки тях нивото на желязо в кръвта ми се променя непрестанно. Когато е прекалено ниско, дори не мога да стана от леглото.

— И в понеделник не дойдохте на работа, защото бяхте болен?

Ново мълчание.

— Просто лежах през целия понеделник. Също и във вторник сутринта. После станах.

Той очевидно подбираше думите си внимателно, сякаш се страхуваше да не го обвинят в нещо — например в симулиране на болест.

— Какво ставаше във вторник, когато пристигнахте тук? — попита Кенеди.

— Имате предвид, какво бе първото, което видях във вторник?

— Точно така.

— Полицаите претърсваха цялата сграда и всички стаи.

— А вие какво направихте?

— Настаних се зад бюрото и включих компютъра.

— Както обикновено?

Уелс кимна.

— Да.

— Не се ли изненадахте, когато видяхте полицаите? Не спряхте ли да ги попитате какво става?

— Помислих си, че вероятно разследват взлом.

— Така ли помислихте? Веднага?

Големите тъмни очи я изгледаха вторачено.

— Да. Веднага.

— Какво ви накара да помислите това?

— Изглеждаше очевидното обяснение. Но предполагам, че може да е имало много по-лоши неща.

— Какви например?

Тишина. Вторачен поглед. Изчакване.

— Ами — каза Алекс Уелс — ченгетата обикновено не идват с добри новини, нали?

Кенеди приключи, преди да се усети.

Очакваше последния чиновник или уредник да пристъпи колебливо в стаята, но когато вратата се отвори, видя Ръш.

— Свършихме — заяви той.

Тя погледна последното досие, което все още не бе подредено в купчината папки.

— Ами Марк Силвър? — попита, но внезапно, след като изрече името, паметта й се раздвижи. — Марк Силвър е мъртъв.

Ръш кимна мрачно.

— Да. Почина през уикенда преди взлома.

— Пътна злополука.

— Точно така.

— Защо тогава ми даде досието му?

— Съжалявам — извини се Ръш. — Каза да подредя досиетата по някакъв начин, но не и в азбучен ред, затова го направих според датата на започване на работа. Хората, които видя първи, са работили тук най-дълго. Гледах датите вместо имената. В противен случай щях да извадя досието на Марк.

Последва мълчание. Кенеди нямаше представа с какво да го запълни.

— Искаш ли да ти донеса още кафе? — попита Ръш.

— Няма нужда — отговори тя.

Истината беше, че се чувстваше прекалено изморена, за да помръдне. И сякаш се нуждаеше от оправдание да остане седнала, отвори папката на Силвър и прегледа данните набързо. Роден в Бирмингам, завършил „Уолсол“ и „Смедуик“, после се записал в армията. Очевидно Марк е имал нужда да отърси праха на родния си град и да се втурне в големия свят. Човек не можеше да го вини за това.

Докато очите й шареха по страницата, Кенеди изпита внезапно усещане за дежавю. При това, свързано с нещо, което бе видяла или чула наскоро. Тя се порови из паметта си и сравни досието на Силвър с едно от другите, които вече беше разгледала. Съвпадението не бе идеално, но беше достатъчно добро. Ръш бе споменал, че е подредил папките според датата на започване на работа.

Кенеди вдигна очи към него. Той я изгледа объркано, изненадан от светкавичната смяна на израженията по лицето й.

— Онези взломове — каза тя.

— Имаш предвид взлом. Единствено число.

— Не. Другите. Опитите за взлом.

Ръш се намръщи.

— А, тези. Те бяха преди известно време. Прибавихме няколко външни камери на покрива — видя ги вчера. Който и да се е опитвал да влезе тук, не се върна повече.

— Аха.

Тя почти загря. Или поне част от загадката й се изясни. Сменяш перспективата и невъзможното се превръща в банално. Дали това пак беше Коломбо или пък Шерлок Холмс?

— Извади си ключовете — нареди тя на Ръш. — Искам отново да видя стаята.