Адам Блейк
Децата на Юда (20)

19.

В седем и половина сутринта Саутхамптън Роу вече бе оживена. Рулетките на магазините бяха вдигнати наполовина, така че служителите да се пъхнат отдолу и да започнат да подреждат рафтовете. Луксозните кафенета и закусвални бяха претъпкани с ранобудници, които се отправяха към магазините и офисите в Уест Енд, а по-евтините — с изморени чистачи и охранители, приключили нощната си смяна.

Кенеди вървеше сред тях като временен гост, който не принадлежи нито към нощта, нито към деня. Умора и тревога я отдалечаваха от всичко. Чувстваше се така, сякаш повърхността на мозъка й е изтъркана с шкурка.

Предишната вечер напусна апартамента на Изи само с дрехите на гърба си. И двамата й нападатели бяха още в безсъзнание, а Самал вероятно щеше да има нужда от сериозна медицинска помощ, ако иска някога да свири на пиано или да каже изречение с повече от една сричка. Но нервите на Кенеди бяха съсипани и тя не можа да се принуди да си събере багажа в присъствието на двете неподвижни мъжки тела, които трябваше да прескача, докато търси блузите и панталоните си сред елегантните рокли и секси бельото на Изи.

Затова просто напусна жилището, като заключи вратата зад себе си.

Отби се бързо в своя апартамент на долния етаж, където метна няколко ризи и малко бельо в сакче.

Беше посъветвала Изи да промени напълно начина си на живот. Когато те преследват, най-лошото е да се придържаш към навиците си и да се виждаш с познатите си. Рано или късно ще попаднеш в капана. Тя последва собствения си съвет. Отдалечи се на километър от дома си, преди да хване такси.

— Накъде, скъпа? — попита таксиджията.

— Откъде взе последния си клиент? — попита го Кенеди.

— Кво?

Таксиджията очевидно заподозря нещо лошо във въпроса.

— Последният ти клиент — повтори Кенеди. — Откъде го взе?

— От площад „Талбът“ до гара „Падингтън“.

— Чудесно. Закарай ме там.

Изборът беше добър. Площад „Талбът“ се отваряше към „Съсекс Гардънс“, където всяка втора къща беше хотел. Кенеди си купи няколко неща от денонощно магазинче, после се регистрира в един от хотелите, подходящо наречен „Бастион“, с плесенясали пиластри, обрамчващи вратата, и надпис в долния ъгъл на прозореца, който обещаваше „Безплатен безжичен интернет“.

Плати стаята в брой. Администраторът настоя да види лична карта с името Конрой, което тя му бе дала, но Кенеди приспа любопитството му с няколко двайсетачки.

Стаята имаше странна форма и очевидно бе обособена от части от съседните стаи. Кенеди подремна малко в тясното единично легло, но болката в наранената й страна я будеше всеки път, когато променеше позата си. Накрая се отказа и легна неподвижно по гръб, вторачена в олющения гипс на тавана, като се опитваше да осмисли как нещата се бяха объркали за толкова кратко време.

Не беше случайно. Светкавицата не удря на едно и също място два пъти, без да има причина за това.

Племето на Юда бе изпратило Предвестниците си, Елохим, да я убият.

Но момичето, което я спаси, също се представи за Елохим.

Колела вътре в колелата, пожари в пожарите.

Когато дневната светлина проникна през пердетата с щампи на цветя, тя стана и се изкъпа. Водата въобще не стана гореща, но бе достатъчно топла да накара плитката й рана да закърви отново. Кенеди изпита облекчение. Раната бе покрита с коричка и сега кървеше само защото я бе отворила отново. Имаше късмет, че Предвестниците използваха различни ножове за мъчения. Предназначените за убийство обикновено бяха напоени с мощно лекарство против съсирване, което правеше дори плитките рани смъртоносни.

Тя се избърса, съсипвайки хавлията, после дезинфектира и превърза раната. Време беше да действа. И отново да се превърне в мишена.

Защото първата й спирка щеше да бъде Лио Тилмън.

Кафене „Пантеонът“ на улица „Монтагю“ имаше толкова тясна и невзрачна фасада, че името му сигурно бе иронично. Когато Кенеди влезе вътре, откри, че е единствената клиентка, но пък помещението бездруго не можеше да побере повече от осем човека. Две маси, покрити с карирани найлонови покривки, стояха точно до вратата, в симетрия с двете навън. Зад тях имаше хладилник, прекалено голям за малкото пространство, който блокираше половината от тезгяха. На стената срещу автомата за напитки мърлява бяла дъска рекламираше специалитетите за деня — фалафел, сарми, салата с фета сирене. За гръцко кафене не звучаха толкова специални.

До тезгяха мъж със слабо спортно тяло, зализана назад коса и бандитски мустак, който изглеждаше като взет от чуждо лице, подреждаше парчета баклава върху кръгъл поднос.

— Здрасти — каза Кенеди. — Опитвам се да се свържа с Лио. Лио Тилмън.

Мъжът не вдигна очи от подноса.

— Да — отвърна той. — И?

— И ми казаха, че мога да му оставя съобщение тук.

— Аха.

Кенеди зачака, но не последва нищо друго.

— Ако ви оставя съобщение — продължи тя, — може би ще го предадете на Лио следващия път, когато мине оттук. Ако няма да ви затрудни прекалено много.

— Аха — повтори мъжът. — Ако.

— Слушайте — каза Кенеди. — Познавате ли Лио, или не? Ако не, изчезвам от живота ви.

Мъжът я погледна за първи път.

— Не си в живота ми, скъпа — сериозно каза той. — Ако видя този човек, ще му кажа, че го търсиш.

Той сви рамене и й се усмихна тъжно.

— Това е всичко, което мога да направя.

Кенеди прикова очи в неговите.

— И какво ще му кажеш? Дори не ти се представих.

— Ще му съобщя, че го търси много красива жена. И ще опиша хубавото ти лице и прекрасно тяло в такива подробности, че веднага ще разбере кого имам предвид.

Търпимостта на Кенеди към подобни дивотии не бе особено висока. Тя отвори уста, за да го наругае, но забеляза, че мъжът гледа над рамото й.

Тилмън стоеше зад нея, пъхнал ръце в джобовете си.

— Радвам се да те видя, Хедър — каза той. — Влез в кабинета ми.

Тя реши, че Тилмън има предвид кафенето, но се оказа, че кабинетът му е на Корамс Фийлдс, красива зелена площ на запад от улица „Грейс Ин“. В дните, когато Корам бил болница за безпризорни, полетата наоколо били пълни с градски сираци, откриващи какво е трева. В наши дни поляните бяха пълни най-вече с чуждестранни студенти и чиновници от съседните адвокатски кантори, излезли в обедна почивка.

Тилмън седна на пейка и махна на Кенеди да се настани до него. За момент тя пренебрегна поканата му и го огледа. Трябваше да признае, че той изглежда добре. Или просто първия път, когато го бе срещнала, беше действал на изчерпани батерии след дванайсет години кръстоносен поход, който съсипваше мозъка и тялото му бавно, но сигурно. Все още приличаше на ирландски докер с проблеми с контрола над гнева, но сега имаше вид на докер, който отива на църква, а не към кръчмата, където да продължи самоубийственото си пиянство. Седеше, облегнал огромните си ръце на коленете си. Пясъчнорусата му коса, сега посребряла на слепоочията, беше сресана назад и вече не стърчеше дивашки нагоре.

— Добре — каза Кенеди. — Просто исках да ти оставя съобщение. Казаха ми, че „Пантеонът“ е пощенската ти кутия. Но ти ме видя да идвам, нали?

— Джон ми съобщи, че искаш да се свържеш с мен — призна Тилмън.

— И какво? Реши да се нанесеш в кафенето, докато се появя? Завиждам ти, че имаш толкова много свободно време, Лио. С мен не е така. Защо просто не ми се обади?

— Манолис ми помага с нещо — каза Тилмън. — С един мой проект. И следващото, което се канех да направя, бе да ти се обадя, Хедър. Веднага след като приключа с това.

Тонът му беше кротък и спокоен. Истината бе, че гневът й нямаше нищо общо с него. Предишната вечер се бе почувствала адски безпомощна, завързана за леглото с широко разтворени крака, докато двама мъже я заплашваха и биеха. После видя нападателите си размазани от бой, но това не й помогна много да преодолее собствената си болка и унижение.

— Карам кофти седмица — сподели тя с Тилмън. — Извинявай. И аз се радвам да те видя.

Тя седна до него, сдържайки нервността си, която я караше да стои права и да се движи.

Тилмън не направи опит да я докосне. Не си падаше много по прегръдки и целувки. Навремето, когато издирваше семейството си, живя като монах достатъчно дълго, за да превърне самотата в свое естествено състояние. А човек не може да се откаже от подобно нещо лесно, след като то е станало негова природа. Не се опита да я накара да говори, просто зачака, тъй като знаеше, че Кенеди ще му разкаже всичко, когато настъпи подходящият момент.

— И какво правеше в кафенето? — попита тя отново. — Джон Партридж каза, че си зает с работа. Какво означава това за теб в наши дни?

Тилмън се засмя.

— Май никога не означава едно и също. Но това не е точно работа. А по-скоро нещо като страничен ефект от работата. Наблюдават ме. Опитвам се да науча кои са и какво искат да направят, но са достатъчно добри, за да не мога да ги хвана.

Кенеди се разстрои и той го прочете по лицето й. После я зачака кротко да му обясни.

— Добре — каза тя. — Това никак не ми харесва. Може да не е свързано с причината поради която съм тук, но май не е твърде вероятно.

Тя му разказа за събитията през последните няколко дни, сбито, но с колкото се може повече подробности. Искаше Тилмън да види всичко от нейната гледна точка и да разгледа парченцата от мозайката, които водеха до кошмарен и нежелан извод. Но спря със смъртта на Алекс Уелс. Не можеше да говори за случилото се след като напусна болницата и се прибра у дома. Не и с Тилмън. Не още.

— Племето на Юда — промърмори той, когато тя свърши.

Изрече го с притъпено учудване, сякаш това бе едновременно неочаквано и очевидно — нещо като фаворитът в конно надбягване да спечели, след като си заложил на него.

— Да — кимна Кенеди, леко раздразнена от спокойствието му. — Племето на Юда, Лио. Онези, които убиха партньора ми, откраднаха семейството ти и почти… — Тя се стегна, доловила истеричната нотка в гласа си. — Не се справям с всичко това добре — призна. — Минаха три години и положих усилия да забравя. А сега… струва ми се, че никога не съм се отдалечавала от него. Сякаш никога не сме се връщали от Мексико.

— Но се върнахме — напомни й той, като я изгледа безмилостно. — Хедър, те хвърлиха всичко върху нас, но все пак се измъкнахме. Сегашното положение е различно. Сега се движиш по ръба на нещо, в което те са замесени. Може дори да не сглобят мозайката. Може да не са те разпознали. Или да не са наясно, че знаеш всичко за тях.

— Ще ми се да можех да го повярвам — отвърна Кенеди измъчено. — Но не вярвам. Нито пък ти. Ако ставаше дума само за мен, щях да повярвам. Може би. Че е просто лош късмет. Но не съм само аз, а и Емил Гасан. Двама от тримата в света, които знаят, че Племето на Юда съществува. А това променя нещата, нали?

— Може би — въздъхна Тилмън.

— Може би?

— Бих могъл да обоснова предположението си. Всичко това изглежда свързано с онази книга, нали? А специалността на Гасан е разчитането на стари текстове. Затова не е чудно, че се е намирал наблизо, когато книгата е била открадната. Или унищожена. Или каквото и да се е случило с нея.

— Само дето той не е бил наблизо, а е бил привлечен по-късно. Също като мен.

— И все пак. Старите текстове са специалността му. Логично е да се намира там. А когато са го помолили да наеме частен детектив, да не мислиш, че е имал голям избор? Познавал е само теб. Ти си единствената личност с подобна професия, която той познава.

— Значи е само съвпадение?

— Само съвпадение. Защото алтернативата е да мислим, че вселената променя формата си само заради теб. А след като започнеш да разсъждаваш така, значи имаш сериозни психически проблеми.

Кенеди не спомена, че точно той няма право да подхвърля подобни забележки.

— Е, благодаря ти, че ми даде логично обяснение, Лио — каза тя. — Но от моето място нещата не изглеждат така. Музеят можеше да се насочи поне към стотина други палеографи. А и онзи, който е отговарял за колекцията, да получи инфаркт точно тогава… и кражбата да стане в точно този момент… Бих казала, че определено не е съвпадение.

Тя замълча за миг и се стегна.

— Както и да е — добави тихо, — има и друго.

— Мислиш ли, че не го виждам по лицето ти? Давай.

— Снощи се заеха с мен. Чакаха ме, когато се прибрах у дома.

Тилмън повдигна вежди, което за него бе проява на страхотна изненада.

— Познавайки методите им на действие — каза той, — имала си страхотен късмет, че си ги забелязала.

— Не ги забелязах — отвърна Кенеди. — Набутах се право в ръцете им. Щяха да ме убият. Първо да ме разпитат, а после, когато получат всички отговори, да ме убият. Но после се появи едно момиче. И не забравяй, Лио, че не наричам жените момичета. Тя си беше млада. И много по-добра от тях. Спаси ми живота. Остави двамата Предвестници почти мъртви. При това използва най-вече ръцете си и мебелите от спалнята.

Остави го да помисли за момент. Лицето на Тилмън отразяваше ясно мислите му. Но Кенеди реши да му помогне с извода.

— Тя беше една от тях. Елохим.

Той затропа с палец по облегалката на пейката и се вторачи в далечината. Кенеди осъзна, че мястото на срещата им не бе подбрано случайно, а заради гледката, която разкриваше. А и през цялото време Лио бе наблюдавал хората, които минаваха покрай тях. И все още го правеше. Искаше да се увери, че не ги наблюдават или подслушват.

— Две фракции — каза накрая той.

— Това е очевидното заключение — съгласи се Кенеди. — Но какво, по дяволите, означава? Откъсване от Племето на Юда? Така както членовете на „ИРА Приемственост“ се отделиха от оригиналната ИРА? Тези хора са се държали заедно две хиляди години. Какво толкова става сега?

— Знаем, че са преместили лагера си. Напуснали са скрития си град в Мексико и са се нанесли някъде другаде. Това е предизвикало сериозен стрес. Стотици хиляди хора на път, оставили зад себе си всичко познато. Наложило им се е да изградят нов дом. Вероятно в момента имат доста вълнения и бунтове. Бурни води за избраните.

— Това беше преди три години — напомни му Кенеди.

— Няма значение. Може да минат още много, преди положението да се успокои. Повярвай ми, виждал съм го. Много от мисиите ми за правителството бяха от така наречените „следвоенни“, така че ми се наложи да видя доста хора и култури, оцелели след ужасни събития. Всичко излита във въздуха и се стоварва долу в пълен хаос. За Племето на Юда това очевидно не беше война, а изселване. Но се обзалагам, че двете са доста сходни.

Кенеди откри, че негодува срещу довода му. Може би съчувствието към копелетата, направили толкова много, за да съсипят живота на Тилмън и да приключат с нейния, бе невъзможно за нея.

— Сходни ли? Единственият начин, по който можеш да ги сравниш, е, ако те дотолкова са откачили на тема криене и странен начин на живот, че и най-дребната промяна може да ги съсипе.

— Ами… — каза Тилмън, като отново погледна настрани — това е само хипотеза. Фактите показват, че се бият един срещу друг. Съгласни сме с това. Причините… е, никога няма да узнаем, нали? Ако ги попиташ, а те ти отговорят, ще трябва да те убият веднага.

Той изрече последните думи с усмивка, но Кенеди не се засмя. А и Тилмън всъщност не се шегуваше. Той се изправи и се вторачи в нея безмълвно.

— Какво? — попита Кенеди.

— Какво искаш от мен, Хедър?

— В момента ли? Нищо. Просто те предупреждавам, защото мисля, че ако те наистина са се заели с недовършената си работа и това е нещо повече от съвпадение, ще се насочат и към теб. И май изглежда, че вече са го направили. Обзалагам се, че точно те те наблюдават.

— Не — възрази Тилмън.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? Единственият човек, когото вероятно мразят повече от мен, си ти, така че е неиз…

— Имах предвид, не си дошла тук да ме предупредиш.

— Така ли?

— Е, не само за това. Разкажи ми останалото. Искаш да се присъединя към теб, нали?

Кенеди се ужаси.

— Не — бързо извика тя. — Лио, не. Господи, след всичко, което преживя? Не се опитвам да те забъркам отново във всичко това. Не…

Не и да се биеш с тях, искаше й се да добави. Не и да убиваш още от тях. Но ако заговореше за това пред Тилмън, нямаше начин да е сигурна какво щеше да издаде лицето й. Лио все още нямаше представа, че двамата Предвестници, които беше убил във фермата, бяха собствените му синове. И Кенеди бе твърдо решена да не му позволи да узнае това.

Всъщност в решението й имаше още нещо и то бе истинската причина, поради която беше дошла. Живата му дъщеря. Табе. Защото бе невъзможно да видиш лицето на момичето и да го чуеш как говори, без да забележиш приликата. Но пък тя бе останала с Диема за кратко, при това по време, когато мозъкът й не разсъждаваше трезво. Можеше да е сгрешила. Възрастта на момичето бе подходяща, но какво, по дяволите, означаваше това? Всички Предвестници бяха млади. Дрогата, която взимаха, за да увеличат силата и бързината си, ги убиваше, преди да остареят.

— Има и още нещо — призна тя. — Нещо, за което трябва да ти разкажа, но още не мога да го направя. Не знам дали съм права, а ако греша, може да е…

Тя замълча. Мамка му, бе навлязла в опасна територия.

— Кълна се, Лио — каза тя, усещайки кухото звучене на подлите си думи, — веднага щом се уверя, ще ти кажа. А тогава… ами тогава ще искам да се намесиш. Просто ще трябва да се намесиш.

— А дотогава трябва да се доверявам на инстинкта ти?

— Да.

— Добре — кимна Тилмън. — Доверявам ти се — въздъхна той тежко. — Странно. Дълго време си мислих, че вече съм спокоен. Знаех, че Ребека е мъртва. Знаех как е умряла и защо. Знаех, че децата ми са добре и щастливи, макар да са с онези маниаци. Мислех, че това е достатъчно. Но напоследък ме притеснява. Как мога да знам, че те са някъде там, и да не се опитвам да ги намеря? Дори да ги видя само отдалеч, това ще означава толкова много за мен. Идването ти тук е странно, но по хубав начин. Сякаш всичко, което смятах, че съм положил в гроба, се събужда отново.

Не всичко, помисли си Кенеди. Не и Озия или Цефас. А точно заради тях се страхуваше да го остави да се доближи прекалено много. Това засилваше риска той да узнае какво бе направил, а Кенеди бе убедена, че знанието ще го унищожи.

— Лио — каза тя, — открихме дома им веднъж и те го напуснаха. Няма начин да ти позволят да го намериш отново. Мисля, че трябва да забравиш за това. Моля те, повярвай ми, не съм тук, за да те въвлека в моите бъркотии. Дойдох да те предупредя да внимаваш и… Не, това е всичко. Просто внимавай. Ако имаш възможност да се покриеш някъде, направи го. Когато всичко свърши, ще ти оставя съобщение в кафенето. И ще дойда да ти разкажа какво е станало. Може би дори ще имам новини за теб.

— Хедър — кротко отвърна Тилмън, — знаеш колко те уважавам, нали? Просто не мисля, че нещата ще се развият по твоя начин. Дори ако исках да си седя кротко, аз съм единственият, когото можеш да помолиш за помощ. Единственият, който знае как действат тези копелета.

— Не те моля за помощ — каза Кенеди с отчаяние в гласа. — Всъщност моля те да не ми помагаш. Имам… уредила съм нещо. Доста сложно. И ако се намесиш може да го съсипеш. Моля те, Лио. Стой надалеч, докато ме няма.

— Нещо сложно.

— Да.

— Някаква измама?

— Щях да ти кажа, ако можех.

Тилмън се засмя.

— По дяволите, Хедър. Как е възможно да си била ченге толкова много години и още да не те бива в лъжите? Дори не можеш да ме погледнеш в очите. Слушай, имаш нужда от мен, а аз ти предлагам помощта си. Доброволно. Не трябва да ми отговаряш категорично сега. Просто поддържай връзка, а когато приключа с другата си работа, ще бъда на твое разположение. Къде си отседнала? Предполагам, че не си в собствения си дом?

— Не — отговори Кенеди. — Не съм на място, където някой може да ме намери.

— Добре, но все пак не се отпускай — предупреди я той. — Трябва да поддържаме връзка дори ако не желаеш да се намеся в играта ти. Особено ако не искаш да се намеся. Имаш ли лист и химикалка? Напиши ми адреса си.

Кенеди осъзна, че Лио внимава да не би някой въоръжен с дългообхватен подслушвател да чуе адреса й. Тя се поколеба за миг, но нямаше причина да не му даде адреса на хотела. Ако се случеше нещо — ако Елохим се появяха и в неговия живот, нямаше да е лошо да може да я уведоми веднага. Тя написа името и адреса на хотела на гърба на стара разписка, която намери в чантата си. Подаде я на Тилмън, а той я прибра в джоба си, без да я погледне.

— Ще поговорим скоро — обеща й.

— Ще те извикам, ако имам нужда от теб — отвърна Кенеди. — Ще оставя съобщение в кафенето. Стой далеч от мен и от всичко това. Поне докато ти се обадя.

— Не обещавам — усмихна се Лио. — Но все пак нека поддържаме връзка. Хубаво ще е всеки от нас да знае къде се намира другият, в случай че стане нещо. Приемам, че ще мога да те намеря на този адрес, освен ако не ми съобщиш, че отиваш другаде. Ясно ли е?

Кенеди кимна.

— Добре.

— А аз ще те уведомя, ако науча нещо за хората, които ме следят. Може да не е свързано, както ти каза. Просто недовършена работа от младините ми. Ако не е така, ще те държа в течение.

Сбогуваха се, но докато Кенеди се отдалечаваше, Тилмън извика:

— Хедър.

Тя се обърна.

— Също като в старите времена — каза той.

Точните думи на Гасан, помисли си Кенеди. По онова време не се беше съгласила с него.

— Да — отвърна тя мрачно. — Нещо такова.