Адам Блейк
Децата на Юда (69)

68.

Също както в битката до ямата. Ръш не успя да отграничи причина от резултат.

Видя ръката на Диема да помръдва и чу три изстрела, толкова шумни, че възприе звука като физически удар.

После нещо излетя от ръката й, а тя самата бе отхвърлена назад към стената.

Стори му се, че звукът идва от всички посоки в тясното пространство, и едва по-късно разбра, че Диема въобще не е стреляла. И трите изстрела бяха дадени от Бер Лусим.

В момента, когато осъзна това, всичко бе свършило. Диема се плъзна по стената към пода, а Бер Лусим насочи пистолета си към Кенеди, която замръзна на мястото си, протегнала ръка към оръжието си.

— Недей — посъветва я той.

Диема въздъхна тежко. Лежеше на циментовия под и притискаше страната си. Между пръстите й течеше кръв, а по крачола на джинсите й се разпростря червено петно. Поне два от куршумите на Бер Лусим я бяха уцелили.

Не, и трите, загря Ръш. Пистолетът на Диема лежеше на около три метра от нея, а дулото му бе зловещо изкривено.

— Иска ми се да не се беше наложило — каза Бер Лусим. — Но поне си още жива. За съжаление това е последната любезност, която мога да ти окажа.

Сърцето на Ръш биеше като чук в гърдите му. Струваше му се, че ще повърне. Видя как раменете на Кенеди се напрегнаха, което означаваше, че и Бер Лусим ги бе забелязал. Тя се канеше да действа, а това щеше да я убие.

Но пък той можеше да направи нещо по въпроса.

Ако само имаше време за това. И ако можеше да намери подходящите думи.

— Чакай! — каза Ръш.

Всъщност не го каза, а го изкрещя шумно и пронизително. И вдигна книгата на Толър в ръка, сякаш се канеше да проповядва.

Бер Лусим се завъртя и се вторачи в него, а той размаха книгата в лицето на Предвестника.

— Аз съм тук, нали? — избъбри Ръш. — Ти го каза. Аз съм част от картинката. Господ ме е изпратил, за да ти донеса послание. Нали така?

— Да — отговори Бер Лусим с глас, чието спокойствие и кротост накараха паникьосаното момче да звучи още по-абсурдно. — Казах го.

— Добре — кимна Ръш, като се помъчи да спре треперенето на ръцете, краката и гласа си. — Тогава точно тук, точно сега, за времето, което ни остава, аз съм това, което си ти. Аз съм един от божиите Предвестници. Не съм просто някакъв идиот адамит.

Бер Лусим се намръщи.

— Е, и? — попита той. — Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня. Ако аз съм Предвестник, Бер Лусим, посланието ми е за теб. Съгласен ли си да го изслушаш?

Бер Лусим повдигна ръце в знак, че се предава.

— Давай — каза той.

— Добре — тежко преглътна Ръш.

Дотук добре, помисли си той. Рискува да погледне през рамо. Диема почти не бе помръднала, освен за да се надигне леко на левия си лакът. Все още притискаше ръка към раната си и се опитваше безуспешно да спре кръвта. Наблюдаваше Бер Лусим с помътени очи, или поне се опитваше, но главата й непрестанно клюмаше. Кенеди все още изглеждаше готова да се възползва от удобен момент. Ръш срещна погледа й и кимна незабележимо. Не още.

После се завъртя към Бер Лусим.

— Всичко, което вършиш, е заради Толър, нали? Заради пророчествата в книгата му. Все едно я е написал за теб. Сякаш преди триста години е видял появата ти и ти е проговорил през вековете.

— Той видя края на света — поправи го Бер Лусим. — Но, да, той говори с нас. Каза ни, че трябва да доведем историята докрай и да сложим начало на царуването на Месията.

— Добре. Но се чудя дали знаеш с кого си говорил. Имам предвид, научи ли нещо за живота на Йохан Толър?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Мислиш си, че го познаваш.

Ръш знаеше, че се движи в минирано поле. Но още по-силно бе чувството, че се намира в съдебна зала и разпитва свидетел. Опитваше се да изгради солидна защита само от едно предчувствие.

— Да — съгласи се Бер Лусим. — Вярвам, че го познавам.

— Ще оспоря това — каза Ръш. — Прав си, че Господ ме изпрати тук, Бер Лусим. Мисля, че той искаше да чуеш думите ми. Защото ти допусна огромна грешка. Уби много хора и се каниш да убиеш още повече, а всичко това се основава на… глупава… абе оплеска нещата. Оплеска ги ужасно.

Бер Лусим се вторачи в него безмълвно. Ръш видя в очите му как Предвестникът обмисля смъртта му. Единственото, което можеше да му помогне, бяха случайни бележки за Йохан Толър, и нямаше представа колко дълго щяха да му вършат работа.

— Има нещо, което не знаеш — каза той, а гласът му потрепери леко при последната дума. — Нещо за Толър. Сгрешил си.

— Сгрешил съм — повтори Бер Лусим меко. — Наистина ли?

— Наистина.

— И в какво съм сгрешил?

— Кой е бил той.

Бер Лусим стисна устни.

— Ще пренебрегна непочтителността ти — каза той. — Все още вярвам, че има смисъл да си тук. Причина да попаднеш на пътя ми в този важен момент. Но трябва да внимаваш какво говориш. Йохан Толър е бил вдъхновен от Господ. Да говориш лоши неща за него е все едно да богохулстваш.

Ръш не сваляше очи от пистолета в ръката му, макар че ако Бер Лусим решеше да го убие, нямаше да си хаби куршумите, защото лесно можеше да го очисти с голи ръце.

— Лошо ли е да кажа, че Толър не е бил този, за когото го мислиш? — попита той. — Не искам да богохулствам. Просто смятам, че си разтълкувал погрешно прочетеното.

Бер Лусим повдигна вежди.

— Така ли? Как?

— Ами ти смяташ, че Толър е бил вашият липсващ пророк. Единственият, който е излязъл от скрития ви град без официална заповед. Имам предвид, единственият, който го е направил преди теб и хората ти.

— Не мисля, а знам.

— Защото Толър говори за тайните вярвания на племето.

— Да.

— И книгата му показва местоположението на Гинат Дания.

— Да, и това също.

— И защото е благославял приятелите и последователите си със знака на примката вместо с кръстния знак.

— Разбира се.

Ръш застана на ръба на пропастта. Не посмя да се огледа отново, за да види дали Диема или Кенеди следят движенията му. Ако не ги следяха, това нямаше да доведе доникъде. Всичко, което можеше да направи, бе да им осигури прозорец.

— Е, въпреки всички тези неща, Бер Лусим, мисля, че си подкрепял погрешния отбор. Толър никога не е бил от Племето на Юда. Бил е адамит.

Диема използва две неща, за да запази съзнание: болката от раните си и отброяването на минутите на часовника си.

Болката бе постоянна величина по хилядите разплитащи се километри от нервни окончания в тялото й. Часовникът показваше, че остават седем минути.

Бер Лусим притисна пистолета си към слепоочието на Ръш, който се наведе настрани, но не посмя да отстъпи или да се опита да избута оръжието.

— Виждам смъртта ти — каза Бер Лусим. — И без привилегията на пророчеството.

— Не, просто слушай — потрепери Ръш. — Изслушай ме. Мога да те накарам да повярваш.

— Вече вярвам.

— Тогава мога да те накарам да се съмняваш. Защо Господ ме изпрати?

— За да ме изпробва. Да изпробва вярата ми.

— Тогава… тогава трябва да се пробваш, нали? Трябва да ме изслушаш. Ако само ми пръснеш черепа, Господ ще се ядоса.

Никой от двамата не помръдна известно време. После Бер Лусим бавно спусна пистолета настрани.

— Това са глупости — тежко въздъхна той. — Но казвай каквото искаш. Глупостите не могат да ме наранят.

— Добре, погледни документалните доказателства — бързо избъбри Ръш. — В твоята версия на историята Толър излиза от Гинат Дания и се отправя на запад. После, доста дълго време след това, той пристига в Англия и започва да проповядва. Ти решаваш, че той е твоят човек заради онова, което говори. Знае за Гинат Дания. Знае за три хиляди годишния цикъл. Как иначе е можел да разбере за тях? Но какво е станало междувременно? Какво го е накарало да изостави мисията си и хората си?

— Ангел — изръмжа Бер Лусим — е говорил с него.

— Точно така — кимна Ръш. — Ангел е говорил с него и му е разказал тайните на рая. А Толър искал да сподели забележителните неща, които научил. Чувствал, че трябва да ги сподели с целия свят. Затова отишъл в Англия. И тук вече губя връзката. Гражданската война бушува. Политическата сцена в Англия е змийско гнездо, но Толър скача право в него. Сприятелява се с кого ли не, но си създава и врагове в правителството на Кромуел. Предвожда религиозните сектанти, дори става нещо като техен говорител. Присъединява се към движението „Пета монархия“. Настанява се до масата. А аз се питам защо. Какъв е смисълът? Ако си видял вечната истина, защо ще ти пука дали Кромуел или Феърфакс ще спазят обещанията си и дали епископите ще могат да говорят в парламента? Това е нещо незначително и странично. Светът ще свърши, царството ще настъпи и това е всичко, което има значение.

Диема отклони вниманието си от спора и затърси пистолета си. Беше прекалено далеч, за да допълзи до него, а и очевидно бе уцелен от куршум.

Но в кобура на глезена й имаше друг пистолет: малкия скромен М26, който бе взела от Нахир и Шрага.

Тя изстена и се претърколи, сякаш беше в агония, и използва движението, за да свие крака и да ги приближи до лявата си ръка. Струваше й се, че дясната й китка е счупена, вероятно когато Бер Лусим простреля оръжието от ръката й — страхотно постижение, дори и при това късо разстояние.

— Времето се съдържа във вечността, както песъчинката в перлата — каза Бер Лусим. — Толър е видял всички неща и отблизо и отдалеч и се е интересувал от тях.

Ръш повдигна книгата с треперещи ръце.

— Добре, може и така да е. Може да е станало така. Но ето ти и друг сценарий: Толър е бил Господин Никой. Просто някакъв тип. Но е бил англичанин. И е излязъл от Англия, за да попътува или просто защото е бил търговец или дипломат. Та докато пътувал из Алпите, преживял инцидент. Но не е бил сам, когато се случило това. Имало и друг оцелял. Лежал до него ранен, вероятно умиращ. А това бил твоят пророк, скоро напуснал Гинат Дания. И в този момент всичко се променило за Толър. Животът му се преобърнал с краката нагоре. Защото раненият халюцинирал и не можел да спре да говори. Или просто знаел, че умира. Трябвало да разкаже историята на живота си, преди да умре, а Толър бил на подходящото място и го слушал. При това слушал адски внимателно.

— Това е гротескно — отвърна Бер Лусим.

— Та Толър изслушал историята. Святото предателство. Тайният град. Краят на света. Откровение. Не, цяла книга с откровения. Трябвало да е истина, защото кой би губил последните часове от живота си да измисля подобна откачена история? Сякаш Господ бил пратил този човек на точното място и в точното време, за да отвори очите на Толър. А щом всичко приключило и мъжът умрял, той се върнал в Англия и подновил живота си. Но вече бил пророк. Човек с послание. И искал да вдъхне колкото се може повече авторитет на посланието си, затова измислил историята с ангела. Или пък вече си въобразявал, че наистина е бил посетен от ангел. Или пък е смятал, че твоят човек е ангел.

— И защо това да е истина? — попита Бер Лусим. — Къде са ти доказателствата?

Диема бе дръпнала крачола на джинсите на около десет сантиметра от глезена си, разкривайки кобура. Пистолетът вече лежеше в ръката й. Но сега се появи друг проблем. Всъщност два проблема. Как да сломи съпротивата на Бер Лусим при втория опит, когато вече използваше по-бавната си и слаба ръка? И как да се прицели в него и да го простреля, без да уцели и Ръш, който беше на пътя й? Тя забеляза, че Кенеди я наблюдава, готова да се задвижи заедно с нея.

— Доказателствата не са важни — отвърна Ръш, — макар да разполагам с такива. Поне с няколко. Но помисли малко. Моята версия не ти ли се струва по-разумна? В твоята история Предвестник просто решава да стане предател и да отиде да проповядва на езичниците. В моята той проговаря само защото знае, че умира.

— Не просто е решил — възрази Бер Лусим. — Забравяш, че е бил посетен от Господ.

— И от това посещение му е станало ясно кой какъв е в английската политика? И му е просветнало, че английската политика е нещо значимо? Защото той е прекарал остатъка от живота си в политиката, Бер Лусим. Бил е екзекутиран, защото се опитал да убие правителствен чиновник. Какво, по дяволите, означава това?

Бер Лусим пристъпи към Ръш, но младежът се отдръпна. Вдигна книгата в ръце, готов да я съдере.

— По-добре отстъпи назад — предупреди той Бер Лусим. — Или ще извърша страхотно богохулство.

Той вдигна пистолета си и го насочи към Ръш.

— Книгата бездруго ще бъде унищожена в експлозията — каза тихо. — Физическата й цялост вече не е от значение за мен сега. Просто бих искал да умра с нея в ръка. Но както и да е, изслушах те и не си промених мнението. Ако си целял да ме изпробваш, момче, изкарах теста.

— Но аз разполагам с доказателства — избъбри Ръш. — Казах ти го, нали? Е, ето ги. Забрави за ангела и инцидента, а и за всичко останало. Забрави какво е знаел Толър или откъде го е научил. Спомни си единственото, което е извършил, за да се представи за член на Племето на Юда.

— Използвал е знака на примката.

Диема стисна дръжката на пистолета и го измъкна наполовина от кобура. Но Ръш все още беше в най-ужасното възможно положение — блокираше огневата й линия, но не и тази на Бер Лусим.

— Толър е използвал знака на примката като благословия — каза Ръш. — Последователите му не знаели какво означава знакът и той никога не им го обяснил. Просто го правел.

— Знам — отвърна Бер Лусим.

— Нищо не знаеш. Толър не е направил знака на примката нито веднъж.

Бер Лусим присви очи.

— Какво?

Ръш сви рамене и показа празните си ръце.

— Странно, нали? И аз си помислих същото, когато прочетох книгата за първи път. Но после видях Диема да прави знака на примката и нещо ми се стори нередно. Накарах я да ми го покаже бавно и внимателно. После прочетох отново книгата и загрях. Той е слагал ръка на гърлото си, после на сърцето и корема и в обратен кръг към мястото, откъдето е започнал.

— Чел съм този пасаж — изръмжа Бер Лусим. — Да не ме смяташ за глупак?

— Ако имаш часовников циферблат на гърдите — каза Ръш, открадвайки метафората, използвана от Диема в самолета до Будапеща, — това е начинът, по който ще се движат стрелките. Погледни. Ето така.

Диема видя, че Ръш прави знака по начина, по който Робърт Блекборн бе описал знака на Толър. И по разширените очи на Бер Лусим разбра, че и той е схванал смисъла.

— Това е погрешно — каза Ръш. — Сякаш Толър го е научил, гледайки се в огледалото. И аз мисля, че е направил точно това.

— Не е така — възрази Бер Лусим.

Думите му не прозвучаха като несъгласие, а като предупреждение.

— Да — настоя Ръш. — Добре, не е било огледало. Видял е някой друг да го прави и го е копирал точно по начина, по който го е видял. Просто е забравил да го обърне.

— Не — повтори Бер Лусим.

— Смешно е, макар и по извратен начин — отбеляза Ръш грубо. — Положи толкова усилия — засмя се той. — Жалко, че Авра Шеколни умря. Обзалагам се, че това щеше да му хареса.

Може би смехът на младежа накара Бер Лусим да побеснее и да си изпусне нервите. Той се хвърли напред, протегнал ръка към гърлото на Ръш.

Това бе единствената възможност, която щяха да получат.

— Сега! — изкрещя Диема. — Направи го веднага!

Кенеди скочи на крака, стиснала пистолета си.

Бер Лусим се завъртя.

И Диема стреля.

Предвестникът си пое дъх с трепет. Погледна гърдите си и малката кръгла рана, появила се там като загадъчна точка право върху сърцето му. От черна тя стана червена и от нея потече кръв. Бер Лусим се скова, а очите му се ококориха, сякаш бе осъзнал нещо ужасно.

Но този, който падна, бе Ръш. Коленете му се подгънаха и той се свлече на земята. Заради неудобното си положение и с лявата ри ръка, Диема бе дала единствения възможен изстрел — през дясното рамо на Ръш в лявата част на гърдите на Бер Лусим.

А сега пътят бе чист. Тя и Кенеди продължиха да стрелят, докато изпразниха пистолетите си в убиеца. Бер Лусим склони глава и пое наказанието, сякаш човек може да изтърпи куршумите по същия начин, по който понася силен дъжд.

Но никой не би могъл да се справи с подобен порой. Той се отпусна на колене, после се свлече бавно на земята и умря.

Кенеди тръгна към Предвестника, насочила вече безполезния си пистолет към него.

— Не! — изкрещя Диема. — Таймерът, Кенеди! Таймерът!

Хедър изтича до бюрото, но се поколеба. По-малката бомба, запалителят на зловещото оръжие за масово поразяване, беше несръчно изделие с жици и метални пръчки, свързани към пакети с ацетонов пероксид и купчини взривни капсули.

— Какво да направя? — извика тя.

Таймерът на екрана показваше двайсет и три секунди. Кенеди се завъртя нервно към Диема, но тя също нямаше представа как да действат и по лицето й се изписа отчаяние.

С див вик Кенеди отскубна лаптопа от мрежата.

Той продължи броенето.

Десет.

Пет.

Нула.

Диема сдържа дъха си, докато гърдите я заболяха. После издиша бавно и безмълвно.