Адам Блейк
Децата на Юда (44)

43.

На магистрала А3100, на юг от Шалфорд, имаше знак с надпис: „Продажба на вещи на мъртъвци“. Стоеше пред дървена барака без прозорци, чиято олющена бяла боя й придаваше вид на прокажена. Първия път, когато мина по този път едва дванайсетгодишна, тя се възмути от надписа. Дори не си и помисли кои бяха мъртъвците и как вещите им се бяха озовали в Съри. Преди три години, седнала също като сега в кабината на камион с Тилмън до себе си, само се изненада, че знакът все още си стои на мястото.

Днес, заради мрачното време и скритото зад тъмни облаци слънце, напомнянето за смърт й се стори лоша поличба.

Когато Тилмън отби камиона от магистралата и потегли по остатъците от пътя към „Гълъбарника“, мислите й бяха съсредоточени основно върху смъртта. А и не само нейните. При предишното й посещение тук преди три години тя и Тилмън бяха хванати в капан на покрива на горящата къща, а тримата Елохим на земята стреляха неуморно по тях всеки път щом надигнеха глава над улуците. Кенеди реши да скочи от покрива със слабата надежда, че ще оживее и избяга, когато се приземи, но всъщност избра счупения врат пред възможността да изгори жива.

Но Тилмън размени ролите им с тези на нападателите им, които се смятаха за неуязвими в тъмнината. Стреляйки от покрива, той взриви резервоара на камиона, с който бяха пристигнали. Един от Предвестниците загина в експлозията, а Лио застреля другия, който се втурна да помогне на приятеля си. Само дето не беше негов приятел, а брат му. Бяха собствените синове на Тилмън, Озия и Цефас, които той беше кръстил Джуд и Сет. И тъй като не ги беше виждал откак бяха на четири и пет годинки, а и защото така и не се бе доближил достатъчно, за да види лицата им ясно, Тилмън нямаше никаква представа какво бе направил, как дванайсетгодишният му кръстоносен поход най-после го бе отвел при семейството му само за да може да го убие.

Но Кенеди бе почти напълно сигурна, че Диема, която преди беше Табе, а още по-рано — Грейс, знаеше тази история добре. Момичето бе избрало мястото, където братята му се бяха били и загинали, защото по някакъв начин това се вписваше в плана му. Сега, когато Тилмън спря на същото парче обгорена земя, Кенеди се зачуди уплашена какъв ли е този план.

Тилмън я погледна въпросително, сякаш я питаше дали е готова. Кенеди му кимна, отвори вратата и слезе от камиона, хванала книгата на Толър в ръка. Черната почва под краката й изхрущя. Тя се огледа, а когато Тилмън заобиколи камиона, му посочи нещо безмълвно.

Ръш се виждаше ясно. Докато голямата фермерска къща още съществуваше, хамбарът, избран от Диема, беше скрит от погледите. Сега стоеше точно срещу тях, на около трийсет метра разстояние. Вратите на сеновала бяха широко отворени и Ръш седеше на кухненски стол близо до ръба и ги гледаше с очакване. Ръцете му бяха зад гърба, вероятно завързани. Кенеди се зачуди за миг защо не им беше извикал, но после видя превръзката на устата му.

Отначало Диема не се виждаше, но после пристъпи напред и застана до Ръш, облегнала ръка на стола му. Изражението й беше спокойно и студено. Тръгнаха към нея, но тя наклони глава предупредително и те спряха.

— Трябва да чуете нещо, преди да продължите — извика им Диема и вдигна ръка.

Нещо малко и бяло лежеше в дланта й. Тя го натисна с палец и чуха камбаните на Биг Бен. Очевидно мелодията идваше откъм Ръш.

— Това е само безжичен звънец — каза Диема. — Но огледайте приятеля си добре.

Кенеди я послуша. Ръш носеше нещо обемисто под ризата си, което приличаше на спасителна жилетка. Беше черно и лъскаво и каквото и да имаше в него или под него, изпъкваше на отделни правоъгълници. Жилетка на атентатор самоубиец. А звънецът щеше да се превърне в идеален детонатор. Диема тъкмо бе задействала експлозивите. Ако натиснеше звънеца отново, щяха да се взривят.

— Сега вече се разбираме — каза тя, като отпусна ръка настрани. — Качете се горе. Няма да ви моля да оставите оръжията си. Знайте, че ако се опитате да направите някоя глупост, момчето ви ще бъде разхвърляно по целия околен пейзаж.

— Тогава може би трябва да говорим тук долу — рязко отвърна Тилмън.

Диема се втренчи в него с подигравателно-презрително изражение.

— Страхуваш ли се да умреш, Тилмън? — попита го тя.

— Избягвам смъртта, когато мога — отговори той.

А и предпочиташ тя да е на терен, който не е подготвила, помисли си Кенеди. Но залозите тук са прекалено високи, Лио. И за теб, и за Бен Ръш.

— Ще се качим — извика тя, после се обърна към Тилмън с тих глас. — Не я притискай прекалено много. Щом разберем какво иска, ще решим как да действаме.

— Когато се доближим до двайсет-трийсет кила експлозиви ли? — промърмори той.

— Първо разкарайте камиона от пътя — нареди им Диема. — Паркирайте го зад хамбара. Тилмън, ти го направи. Кенеди, качвай се тук. Веднага.

Изпълниха заповедта. Тилмън се върна в камиона и го подкара. Мина покрай Кенеди, докато тя вървеше към хамбара. После Хедър влезе в сянката и изчезна от погледа му.

Стълбата към сеновала беше вдясно от нея. В порутения хамбар нямаше нищо друго — нито бали сено, нито ръждясала селскостопанска техника, нито ясли. Ако това беше засада, тези, които я бяха устроили, се намираха горе в сеновала с Диема и Ръш. Но пък ако ставаше дума за засада, Диема се трудеше прекалено усърдно. Спокойно можеше да остави и Кенеди, и Тилмън да си умрат поотделно, а вместо това бе положила усилия да ги задържи живи.

Ако планът й се бе променил, щяха да научат скоро. Но Кенеди не можеше да направи абсолютно нищо, освен да изпълнява нарежданията й. Не и ако не е готова да стои безучастно и да гледа как вътрешностите на Бен Ръш излитат от тялото му.

Тя се изкачи по стълбата.

Сеновалът беше по-добре обзаведен от долната част на хамбара. Освен стола, на който седеше Ръш, имаше още два и сгъваема маса. Кана вода стоеше на масата до купчина пластмасови чаши. Всички удобства на дома.

Диема се бе отдалечила от Ръш и стоеше с гръб към стената и с лице към Кенеди. Детонаторът беше в ръката й. Палецът й бе спуснат над него. Кенеди се вдигна на мускули през капака на пода, като се движеше бавно.

— Искам да се уверя, че Бен е добре — каза тя на момичето. — Мога ли да му сваля превръзката от устата?

— Можеш да седнеш до масата — отговори Диема, — и да чакаш кротко, докато ти кажа какво да правиш. Това ли е книгата?

Кенеди й показа преписа, който все още не беше подвързан, а се държеше само от дебел ластик. После го остави бавно и предпазливо на масата.

— Добре — кимна Диема. — Сядай.

Кенеди се подчини. Чу как Тилмън се закатери към тях.

— Ако натиснеш бутона сега — обърна се тя към момичето, — ще убиеш не само нас, но и себе си.

— Аз съм войник — отвърна Диема. — А войниците очакват смърт на бойното поле.

— Моят опит показва — обади се Тилмън, чиито глава и рамене се издигнаха над капака, — че войниците очакват това за всеки друг, но не и за себе си.

Празните му ръце бяха протегнати към Диема, която го гледаше с недоверие.

— Сядай — нареди му тя.

Той седна, но дръпна стола си настрани от масата и го завъртя към момичето. Иска да има свобода на движенията, отгатна Кенеди.

Ако Диема беше разбрала замисъла му, не показа с нищо, че това я притеснява.

— Всичко, което отнесе от склада, все още ли е в камиона? — попита тя.

Тилмън кимна.

— Всички уличаващи доказателства — отговори той. — Събрани на едно място. Заради това ли е всичко? Ти си почистващият екип?

Диема се замисли върху въпроса.

— Да — отговори тя. — Предполагам, че съм. Но нямаш представа какво почиствам, затова не знаеш какво говориш. И точно заради това сте тук. Да бъдете инструктирани.

Замълча за миг, сякаш очакваше въпрос. Когато Кенеди и Тилмън не заговориха, тя каза:

— Ако исках да ви нараня, щях да подходя по различен начин. Осъзнавате това, нали?

Кенеди погледна от нея към Бен Ръш, който седеше с гръб към тях, после обратно към нея и повдигна вежди.

Диема отговори на погледа й, без да мигне.

— Направих всичко възможно да ви помогна — каза тя. — Така ми беше наредено. И затова съм тук. Но после говорих с момчето и сега мисля, че май се налага да разтълкувам отново заповедите.

Тя продължи да наблюдава Кенеди напрегнато.

— Преди известно време ти беше поверена тайна. Велика тайна. Когато говорих с момчето… — очите й стрелнаха Ръш за миг — научих, че си споделила тайната с него. Преди да започнем друга тема, искам да знам защо. Предполагах, че имаш чувство за чест и знаеш какво точно означава достойнството.

Всичко това бе адресирано до Кенеди и сякаш изключваше Тилмън от разговора. При това бе изречено толкова тържествено, че Кенеди се слиса. Ако това момиче беше навършило двайсет, то сигурно бе съвсем наскоро.

— Завърза Бен на стола и му закачи жилетка на самоубиец, за да провериш дали имаме достойнство? — попита тя спокойно. — Това ли искаш да кажеш?

— Не — отговори момичето нетърпеливо, като изкриви уста в презрителна гримаса, преди да възвърне типичното си равнодушно изражение. — Ти казваш това. Да повторим.

Тя натисна звънеца и камбаните на Биг Бен се чуха отново. Кенеди ахна, а Ръш потръпна, но не последва експлозия.

В пълната тишина Диема метна звънеца на масата.

— Няма жилетка на самоубиец — каза тя. — Нито експлозиви. А му завързах устата, защото говореше за гърдите ми и това не ми хареса.

Кенеди се надигна. Първата й мисъл беше за Ръш. Искаше да го развърже и да го отдалечи от ръба на сеновала. Реакцията на Тилмън обаче бе различна. Дясната му ръка мина светкавично по лявата и внезапно в нея се появи пистолет, насочен към гърдите на Диема. Не беше тежкият и голям „Матеба Уника“, който носеше обикновено, а малък автоматик.

— Съжалявам, че трябва да направя това — бързо се извини той на момичето, — защото знам, че ти ми спаси живота онази вечер, но се проля прекалено много кръв и това не ми позволява да ти се доверя. Поне не още. Моля те, отиди до стената. Дръж си ръцете, където мога да ги виждам, и се движи бавно, сякаш си под вода.

— Лио — избъбри Кенеди със свито сърце.

— Тя е Елохим — прекъсна я той. — Не искам изненади, Хедър. Вече преживяхме достатъчно.

После се обърна към момичето:

— Моля те, застани до стената. Не искам да спорим. Направи го.

Едно шибано нещо след друго, горчиво си помисли Кенеди. Знаеше, че Тилмън е прав в известно отношение, но това, в което грешеше, я тревожеше повече и тя се озова между двамата. Дулото на пистолета му се притисна към гърдите й.

— Престани, Лио — каза тя. — Прибери пистолета. Тя направи достатъчно, за да докаже, че няма лоши намерения.

Тилмън се опита да я заобиколи, но Кенеди стисна китката му с двете си ръце и му показа ясно, че ще я освободи само с груба сила.

— Какви точно намерения доказа? — попита той.

— Че не желае да ни убие — отговори Кенеди през зъби. — Прибери оръжието и ще поговорим. Засега сме на неутрална територия — добави тя и се завъртя към Диема. — Така ли е?

— Въобще не е така — отговори Диема. — Тук беше пролята кръв. Кръвта на моите хора. Територията далеч не е неутрална. Но е свята и аз уважавам това. А вие, които проляхте кръвта, също трябва да я уважите.

Гледаше Тилмън в очите с яростно изражение. Той срещна погледа й с упоритата решителност, която Кенеди бе виждала на лицето му и преди.

Тилът й настръхна. За момент й се стори, че е застанала между Тилмън и отражението му в огледало. Как приятелят й можеше да гледа Диема от толкова близо и да не вижда? И как не можеше да чуе в гласа й, че пролятата кръв означава много за нея?

— Значи сме добре — обобщи тя, макар да знаеше, че това е по-лошо и от лъжа. — Засега сме добре и само това има значение. Пистолетът изчезва. Говорим. Може би ще ни кажеш какво, по дяволите, става, Диема, и каква е твоята роля в него. Никой няма да умира. Казах ти, Лио, никой няма да умира.

Той все още държеше пистолета. Кенеди го стисна и дръпна. Не би могла да охлаби хватката му, но Тилмън се поддаде и пусна оръжието. Тя си пое дъх и се обърна към момичето:

— Би ли развързала Бен? — попита тя. — Или искам прекалено много?

Момичето сви рамене.

— Той е много по-поносим така — отговори то, но извади ключ за белезници от джоба си и й го хвърли.

Кенеди дръпна стола от ръба, преди да освободи Ръш. А преди да свали превръзката от устата му, се наведе към ухото му.

— Не опитвай нищо глупаво — предупреди го тя. — Само Лио би могъл да я забави за повече от секунда. Така че просто си преглътни гордостта и си дръж устата затворена.

Ръш не отговори дори и след като свали превръзката му. Когато Кенеди отключи белезниците, той взе превръзката от нея и я уви около китката си.

— Вече казах прекалено много — промърмори той. — Тя имаше пистолет и заплаши, че ще ме убие. Съжалявам, Кенеди.

— Забрави — успокои го тя.

Като се имаше предвид, че нейната собствена проклета уста го бе набутала в това положение, тя беше човекът, който трябваше да се извинява.

Върнаха се до масата. Диема ги изгледа строго като даскалица.

— След като Алекс Уелс умря, казах на Ръш какъв е бил той — призна Кенеди.

— Алекс Уелс?

— Предвестникът в Райгейт Хаус. Онзи, който работеше под прикритие там. Ръш видя Уелс да убива човек с отровна сика. И го видя да плаче с кървави сълзи. Попита ме какво означава това и му обясних достатъчно, за да разбере. Разказах му за племето ти и Гинат Дания, където живеехте преди последното си преместване.

— На кого още си разказала? — попита Диема.

— На никого.

— Дори не и на любовницата си?

Момичето я гледаше с презрително недоверие. Кенеди отвърна на погледа му.

— Разбира се, че не и на Изи. Опитът ми показва, че всеки, който знае за вас, умира. Не бих причинила това на човек, когото обичам.

Диема се завъртя към Тилмън.

— Ами ти? — попита тя.

Той поклати глава отрицателно.

— На никого.

— Закълни се.

— Думата ми е камък, момиче.

— Думата ти е вода. Закълни се. Закълни се в нещо важно.

Тилмън се замисли за момент, после посочи навън.

— Спомена кръвта, която пролях тук. Кълна се в тази кръв. Никога не съм разказвал на никого за твоите хора или за Гинат Дания.

Лицето на Диема пребледня и изрази силни емоции. Тя се опита да проговори и Кенеди се напрегна, готова да се намеси, защото за миг й се стори, че момичето ще се хвърли върху Тилмън. Но то се овладя.

— Защо да ти вярвам, че кръвта е важна за теб? — попита Диема с дрезгав глас. — Проля я с лекота.

— Те бяха млади мъже — простичко отговори Тилмън. — Много млади. Наложи се да ги убия, защото някой беше напълнил главите им с отровни дивотии. Мразех се, че трябва да го направя. Но ако не ми вярваш, ще се закълна в нещо друго.

Диема махна с ръка небрежно.

— Няма значение — каза тя. — Кълна се в същата кръв, че никога няма да кажеш на никого другиго. Приеми го както искаш.

— Е, склонен съм да го приема като заплаха — мрачно отвърна Тилмън.

— За бога! — намеси се Ръш. — Аз бях прикован за стол със завързана уста и прикрепен към фалшива бомба. Може ли да изоставим тази тема и да пристъпим към основното?

— Съгласна съм — бързо каза Кенеди, като отдалечи и двамата от опасната зона. — Диема, срещата беше твоя идея. Какво искаш?

Момичето отиде до вратите на сеновала и донесе стола оттам. Остави го пред себе си, но не седна.

— Искам да споделяме информация — каза Диема. — А после да обсъдим стратегията си.

— Ще се наложи да бъда убеден — отвърна Тилмън. — Искам да съм сигурен, че предложението ти е добра идея.

Диема сякаш не го чу, а заговори на Кенеди:

— Това беше моя мисия, преди да стане ваша. Но не мога да ви накарам да ми се доверите или да сътрудничите с мен. Предлагам да обсъдим онова, което знаете. След като вече си прочела книгата на Толър, вероятно си наясно с много неща. Обади ми се, когато имаш нужда от мен. Ще ти разкажа това, което съм чула и научила, и ще отговоря на въпросите ти. Ще го направя, без да те моля да постъпиш по същия начин. Не мога да се сетя какво друго да предложа. Ще чакам в камиона.

— Който е пълен с… — започна Тилмън.

— В кабината. Ще ме виждате оттук. Помахайте ми и ще се върна.

Сега тя се завъртя към него и по лицето й се изписа омраза.

— Знаеш ли как са обвързани Елохим, Тилмън? Куутма, когото наричат Бранд, обясни ли ти го някога?

— Въобще не сте обвързани — възрази Тилмън. — Свободни сте да убивате когото си искате. Жреците ви дават пълно опрощение още преди да започнете.

— Свободни сме да убиваме, да. Или да измъчваме. Да крадем, когато се наложи. Да унищожаваме, ако това ще помогне на племето ни. Но не и да вършим някое от тези неща за собствено удоволствие или печалба. И не можем да лъжем. Затова ти повтарям, че не съм тук, за да ви убия. Господ ви е запазил живи толкова дълго, за да бъдете полезни. За да бъдете оръжието, което наказва враговете Му. А когато работата ви е свършена, тогава ще сте свободни да умрете.

Диема слезе по стълбата, без да издаде и звук. След миг я видяха да се качва в кабината на камиона, където седна със скръстени ръце.

— Откъде да започнем? — попита Кенеди.

— Първо ще проверим за подслушвателни устройства — тихо отговори Тилмън.