Адам Блейк
Децата на Юда (68)

67.

Ръцете на Нахир се стрелнаха нагоре в светкавично и грациозно движение, което накара Ръш да си помисли за миг, че вижда танцьор на фламенко. Двата ножа очертаха успоредни линии. Бер Лусим едва помръдна в отговор, но сега и в неговата ръка имаше нож, който посрещна остриетата на Нахир във въздуха. Прозвучаха две звънтящи като камбанка ноти. Ножовете на Нахир излетяха вляво и вдясно и проблеснаха, когато попаднаха в слънчевия лъч.

Нахир извади нови ножове, а Тилмън — пистолета си, но Бер Лусим беше по-бърз от тях. Прекоси ямата с енергичен скок и се озова между двамата мъже. Очевидно не се притесняваше, че вече му се налага да се бие на два фронта.

Нахир насочи третата си сика към гърдите му, а той отскочи настрани, завъртя ножа си и прободе китката му, като едва не преряза ръката му.

В този момент Тилмън вече се прицелваше, но движенията му изглеждаха комично бавни в сравнение с тези на двамата Елохим. Бер Лусим дори не се завъртя към него, а само му изби пистолета с ритник, после насочи вниманието си към Нахир.

Серия светкавични размахвания на сиката принуди Нахир, който вече можеше да се защитава само с една ръка, да отстъпи назад и да отдалечи Бер Лусим от обсега на Тилмън.

Тилмън се препъна след него. Ръш, който до този момент бе стоял замръзнал в шок, се стегна достатъчно, за да изкрещи:

— Лио, недей!

Хвърли се напред, но в трите секунди, които му бяха нужни да стигне до него, се случиха много неща.

Бер Лусим се закова на място и остави Тилмън да го халоса силно по главата. Предвестникът не изглеждаше особено засегнат от удара и в същото време заби лакът в гърлото на Тилмън.

Нахир нападна отчаяно, но Бер Лусим блокира атаката, после преряза другата му китка, сякаш му се подиграваше.

Нахир се скова, а по лицето му се изписаха болка и тревога. Бер Лусим се наведе и го ритна в корема, после заби сиката в едната страна на главата му. Острието в черепа на Нахир издаде звук като от сатър, разцепващ диня.

А Бер Лусим все още имаше време, преди Ръш да стигне до него, да завърти ножа си и да го насочи към гърдите на младежа. Ръш се закова на място, а острието докосна кожата му, след като преряза ризата му, сякаш въобще я нямаше.

— Помисли малко — спокойно каза Бер Лусим, когато Нахир се просна на земята в цял ръст, а Тилмън падна на колене. — Те поне имаха оръжия, а ти нямаш нищо. Но ако искаш, заповядай.

Тилмън се мъчеше да намери падналия си пистолет. Бер Лусим го срита в лицето с жестока сила и го запрати в ямата. Все още държеше ножа под същия ъгъл, но имаше един кратък момент, в който Ръш можеше да се измъкне от него и да го нападне. Но той не успя да помръдне. Беше замръзнал на мястото си от ужас и гледаше вторачено неподвижното тяло на Тилмън. Лио лежеше по лице в калта, която покриваше пода на ямата. Ако вече не бе мъртъв, вероятно щеше да се удави или задуши.

Ръш се принуди да се размърда. Обърна гръб на Бер Лусим и скочи в ямата.

Този път не успя да запази равновесие. Просна се по гръб във вонящата кал и запляска в нея безпомощно няколко секунди преди да се завърти и изправи. Изпълзя до Тилмън, хвана го с мазните си ръце и го обърна по гръб. Едрият мъж беше в безсъзнание, но поне дишаше.

Ръш пъхна ръце под мишниците му и започна да го повдига сантиметър по сантиметър към ръба на ямата. Подпря го в ъгъла така, че да не се плъзне отново на пода.

Осъзнаваше присъствието на Бер Лусим над себе си, макар че Предвестникът не помръдваше.

— Много път ли измина? — попита го той.

Незначителен разговор с най-великия убиец.

— Лондон — отговори Ръш. — Будапеща. Ню Йорк. Сигурен съм, че можеш да сглобиш мозайката.

Говореше смело, но гласът му звучеше прекалено пронизително и уплашено дори в собствените му уши. Бер Лусим се засмя, сякаш младежът бе казал нещо смешно, и скочи до него, после го подмина и тръгна към отворената врата.

— Очакваме да вървим в права линия — каза той, като погледна Ръш през рамо. — Не знам откъде идва тази надежда. Опитът би трябвало да ни научи, че в природата няма прави линии. Господ не чертае с линия. Как се казваш, момче?

Ръш прие обидата с лекота, защото наистина се бе проявил като хлапе, докато мъжете се биеха.

— Бен — отговори той.

— Това е половината ти име. Означава „син на“. Къде е останалото?

— Ръш, Бен Ръш.

Бер Лусим го изгледа стреснато.

— Бен Ръш — повтори той.

— Да — с мъка преглътна Ръш и погледна Тилмън. — Слушай, той е в плачевно състояние. Ще ме пуснеш ли да си ходя, за да мога да му осигуря помощ?

— Разбира се, че не — отговори Бер Лусим. — А и каква помощ би могъл да му осигуриш? След двайсет минути тази сграда ще е кратер. А после времето ще спре. Остави го. Искам да ти покажа нещо.

Той посочи към вратата.

— Какво? — попита Ръш.

— Влез вътре — нареди му Бер Лусим.

— Аз… какво има вътре? Защо да влизам там?

Ръш не се беше страхувал от тъмнината от седемгодишен, но в момента квадратният отвор му изглеждаше пълен със зловещи опасности.

— Измина дълъг път, за да ме видиш — каза Бер Лусим. — И успя там, където всички други се провалиха. Това беше впечатляващо и изключително и очевидно е било предопределено, както всички други неща. Пророкът ми припомняше това, когато го забравях. Връщам се обратно вътре, Бен Ръш. Не мога да те оставя зад мен, свободен да си тръгнеш. Ако настояваш да останеш тук, ще уважа желанието ти. Но — той повдигна ръка и ножът проблесна опасно в нея — ще се уверя, че не можеш да се движиш. Най-бързият и лесен начин е да прережа гръбначния ти стълб. Решението си е твое. Ще ти дам няколко секунди да помислиш.

— Не, аз… добре съм. Имам предвид, ще дойда вътре. Избирам това.

Бер Лусим кимна и му направи път. Задавен от страх и унижение, Ръш пристъпи в тъмнината.

 

 

Ако искаше да стигне до предната врата на фабриката, Кенеди трябваше да заобиколи почти целия район, затова просто ускори и профуча през заграждението. Част от телената ограда остана закачена на предницата, а един от бетонните стълбове се откъсна от земята и заподскача след камионетката като кученце.

Диема използва времето, докато пътуваха, да се обади на Куутма, но се включи гласовата му поща. Тя му разказа с няколко нервни изречения за догадката на Кенеди и прибра телефона.

Хедър завъртя камионетката и спря рязко, вдигайки цял куп чакъл във въздуха, и скочи от седалката още преди тежкото возило да спре да се клати. Тя се втурна в сградата пред Диема, но намали скоростта, когато влезе вътре, за да се огледа.

— Там! — извика Диема, сочейки с ръка.

Не беше трудно да разберат къде трябва да отидат — сгърченото тяло на Нахир беше проснато в коридорчето, което свързваше главното помещение с по-малката стая.

Диема извади пистолет и сика и предпазливо се доближи до Нахир. Нищо от другата страна на вратата не се движеше. Нямаха представа кой или какво бе повалило Предвестника, а двамата адамити не се виждаха.

Тя остави Кенеди да прегледа Нахир, застанала на стража до тях. За своя изненада още в мига, когато Кенеди завъртя Нахир по гръб, момичето видя, че той е жив. Беше се бил и загубил и бе понесъл ужасни рани. От прерязаните му китки още течеше кръв. Ударът в главата бе унищожил дясното му око. Кенеди потръпна при вида на раната, но Диема запази спокойствие и просто си представи, че окото му се е превърнало в сълзи, потекли по бузата му, и как може да пресъздаде този ефект с маслени бои. Друга част от нея, шокирана и протестираща, й напомни, че бе спала с този мъж. А трета част я накара да отбележи, че състоянието на Нахир доказва правотата на Кенеди. Бер Лусим беше тук. Сега.

Нахир се опита да проговори.

Диема коленичи до него.

— Нахир — каза тя.

Устните му се задвижиха, но звуците, които излязоха от тях, бяха неразбираеми.

— Бер Лусим — подтикна го Диема. — Къде е?

Здравото око на Нахир се завъртя към ямата, а пръстът му потръпна два пъти. Диема се накани да стане, но ръката му се удари в нейната. Той се опита да я хване за ръка, но пръстите му не изпълняваха командите на мозъка му.

— Прекалено… бърз… — прошепна Нахир. — Прекалено… бърз… да… — Той си пое дъх дълбоко и опита отново. — Не… бий. Прекалено…

— Ще се върнем скоро — каза Диема, вторачена в здравото му око, което бе ококорено от непознати досега ужас и шок.

Тя съблече коженото си яке, сгъна го и го пъхна под главата на Нахир. Кенеди се приближи до ръба на ямата, пое си дъх стреснато и скочи вътре.

— Ще се върнем скоро — повтори Диема. — Ще доведем помощ.

Или пък мястото ще бъде превърнато в прах от десетте килотона експлозив, помисли си тя. При всички положения Нахир нямаше да страда дълго.

Тя отиде до ямата и разучи вътрешността й, преди да слезе долу предпазливо. Кенеди бе намерила Тилмън, подпрян в единия ъгъл на изкопа, и проверяваше състоянието му. Лицето му бе омазано с кръв, той беше в безсъзнание, но раните му не изглеждаха така страшни като тези на Нахир. Поради слабостта си не бе представлявал такава опасност като Предвестника.

Кенеди отвори уста да заговори, но Диема я смълча с вдигната ръка и й посочи отворената врата. Хедър кимна, докосна бузата на Тилмън с пръст и го целуна по главата. После се изправи.

Диема извади китайския полуавтоматик от колана си и понечи да предложи деветмилиметровия от кобура си на Кенеди, но тя мина покрай нея, като се движеше бавно, за да намали жвакащите звуци от краката си, и взе падналия пистолет на Тилмън. Провери го внимателно, усмихна се доволно и кимна на Диема. Беше готова.

Тръгнаха към вратата, като се движеха далеч една от друга. Застинаха неподвижно и се вслушаха.

Два мъжки гласа водеха сериозен, макар и странен разговор някъде долу.

— Той е парче хляб — каза гласът на Бен Ръш.

— Господ е хляб. Само глупаците отричат това — отговори другият глас.

 

 

Имаше седем дървени стъпала, опасно хлъзгави, тъй като бяха изцапани с мазната кал от ямата. После краката на Ръш стъпиха на мръсен, но сух цимент.

Над главата му се чу изщракване, последвано от проблясването на луминесцентни лампи. Той примигна и закри очи, когато тъмнината около него внезапно засия по-ярко от слънцето.

Стоеше в широка стая с нисък таван, укрепен с груби дървени греди. Навсякъде около него имаше огромни чували с тор, които се издигаха чак до тавана. Изглеждаха напълно еднакви и на всеки бе написано: „Експлозив C₈(NO₂)₈“.

В далечния край на стаята върху дървена маса стоеше лаптоп. Два дълги кабела го свързваха с модернистична скулптура, състояща се от купчина стоманени пръчки и няколко десетки дебели пакета, увити в пергаментова хартия.

Въпреки кошмарното състояние на стъпалата подът бе сравнително чист. Метла бе подпряна на чувалите с експлозив, а след като забеляза това, Ръш видя и други следи от домакинство: чайник и кутия с мляко, оставени върху сандък, чифт тонколони с айпод между тях, лампа за четене на масата и отворена до нея книга.

Бер Лусим очакваше края на света в домашни удобства.

Той застана до Ръш, сложи ръка на рамото му и го насочи към масата. Спомняйки си какво бяха направили ръцете му преди малко, Ръш потръпна и се отдръпна бързо, после се завъртя с лице към Предвестника.

Бер Лусим го наблюдаваше с интерес.

— Слушай — започна Ръш, — не… не знам какво искаш от мен. Дори не би трябвало да съм тук.

— Да — възрази Бер Лусим. — Би трябвало да си тук. Разбира се, че трябва. Нямаше избор. Моля те, седни. Няма да те нараня.

— Добре съм си тук — отвърна Ръш.

Бер Лусим кимна.

— Хубаво.

Мина покрай Ръш и взе книгата, която лежеше на масата. Повдигна я към младежа, което означаваше, че той трябва да потисне страха си и да пристъпи към него.

Книгата беше много стара, ъглите й — пречупени и изтрити, а обложката й имаше вид, сякаш някой я бе изпуснал във ваната. На корицата с прости неравни букви бяха изписани думите: „Тръба, възвестяваща правосъдие“.

— Познато ли ти е това? — попита Бер Лусим.

Ръш се зачуди дали да излъже, но само за миг. Защо иначе би дошъл тук?

— Да.

Бер Лусим се усмихна топло, сякаш бе изтръгнал признание, което щеше да е добро за душата на Ръш.

— Искам да ти благодаря — каза той.

Тонът му — сериозен и дружелюбен — разтърси и уплаши Ръш. Той не отговори, а се вторачи в другия мъж, който прелисти страниците и му подаде книгата. Ръш я взе и видя, че е обърната на последната страница. Вековната хартия, суха и крехка, изшумоля между пръстите му.

— Този параграф ме затрудни — каза Бер Лусим. — Особено когато Толър казва, че синът и духът ще присъстват, щом краят настъпи. Това звучеше като безсмислена литургия на римската църква. Имам предвид разделянето на Господ на три, сякаш е парче хляб.

— Той е парче хляб — каза Ръш. — Още ли не си схванал цялата тази история с причастието?

Той чу собствения си глас и му се зачуди. Дали искаше Бер Лусим да потроши ръцете и краката му? Или дрънкаше смело заради по-раншното обещание, че няма да бъде наранен? Но пък Бер Лусим не реагира на наглия му тон или дори не го чу.

— Господ е едно — каза той. — Само глупаците отричат това. Така че това позоваване на сина и духа винаги ни се е струвало — на мен и Авра — доста странно. Дори загадъчно. Но времето и провидението изясняват всичко. Знаеш ли какво означава името ти?

— Ти вече спомена, че означавало „син на“.

Бер Лусим кимна.

— Да. Точно така. Но сега имах предвид фамилията ти. Ръш — продължи той, без да изчака отговора на младежа. — Отговаря на староеврейската дума, която означава дух. Ти си синът, Бен Ръш, а също така си и духът. Господ казал на Йохан Толър, че ще дойдеш, а Йохан Толър го каза на мен. По този начин той ме уверява, че всичко е наред. Че това, което върша, е правилно. Между другото, чувам дишането ви.

При последните си думи той повиши глас и погледна над рамото на Ръш към стълбите.

— Присъединете се към нас, моля — каза той. — Няма смисъл да се криете там. А и вече не остана време за нищо, което би могло да промени плановете ми. Макар че, разбира се, ще ви убия, ако се опитате.

Въпреки думите на Бер Лусим Кенеди беше почти сигурна, че не дишането им ги бе издало.

Тя бе открила, че оръжието на Тилмън — модифицирана берета — има различен предпазител от нейния пистолет, и бе избрала момент, когато Бер Лусим говореше, за да го свали. Изщракването беше съвсем тихо и Хедър мислеше, че е било прикрито от звука на гласа на Лусим, но нещо в начина, по който той замълча незабавно след него, й показа, че ги е разкрил по нейна вина.

После той ги покани да се присъединят към него и не остана съмнение. Кенеди направи знак на Диема, като сключи ръце, а после ги раздели. Да се разделим, за да му предоставим две мишени. Диема кимна.

Слязоха по стълбите. Диема вървеше отпред, а Кенеди — малко зад нея. Бер Лусим ги наблюдаваше внимателно.

— Показвах евангелието на приятеля ви — каза им той. — Много забавно. Никога не съм се смятал за проповедник. Няма да е лошо да пуснете оръжията, за да не би да се съблазните да ги употребите.

— В стая с експлозиви? — извика Кенеди. — Това би било доста глупаво, нали?

Бер Лусим погледна купчините с чували около тях.

— Не можеш да взривиш октонитрокубан с куршум — каза той. — А запалителят е зад мен, на масата. Но пък ще стреляте през господин Ръш, който надали ще ви благодари за това. А и в ъгъла има голям брой пластмасови кофи, пълни с изключително силна отрова на гранули. Рицин. Ако пробиете някоя от тях, въздухът ще се изпълни с отровен прах. Разбира се, експлозията ще ви убие дълго преди отровата да заработи, така че няма значение кое от двете ще е.

— Защо сме още живи? — попита Диема. — Да не си загубил вкуса си към убийствата, Бер Лусим?

Тя се отдалечаваше от Кенеди и така затрудняваше Предвестника да ги държи под око едновременно. Той вдигна ръка, за да ги спре.

— Достатъчно. А сега ще отговоря на въпроса ти. Каня се да убия един милион души, което не води до заключението, че съм загубил вкус към убийствата. Но това е по-скоро пожертвование, отколкото убийство. Религиозен ритуал. Смъртта на отделен човек… тук, на това място, по това време… намирисва на неблагочестие. Но ще го направя, освен ако не останете по местата си и не пуснете оръжията. Радвам се, че всички вие ще чакате с мен върховния момент, но знам какво таите в сърцата си и няма да го допусна.

— Все още има време да спреш това — каза Кенеди.

Тя знаеше, че Диема щеше да се прицели и стреля много по-бързо и точно от нея, затова реши да отклони вниманието му.

— Прекалено много хора загинаха вече.

Бер Лусим я погледна, но бързо върна очи върху Диема. Очевидно бе пресметнал добре опасността.

— Всеки, който е живял някога, е умрял — каза той. — С изключение на малкото хора, които живеят сега. Но днес всичко ще се промени.

— Заради няколко реда в тристагодишна книга? — попита Кенеди. — Не го разбирам.

— Не е нужно да разбираш. И този абсурден танц трябва да спре веднага. Застанете мирно. Пуснете оръжията до краката си. Не искам да проливам кръвта ви тук. Не го смятам за необходимо. Но няма да се поколебая, ако ме принудите.

Кенеди спря на място.

— Добре — каза тя. — Печелиш.

Завъртя пистолета си и го насочи в тавана, после се наведе бавно, за да го остави на земята.

Диема избра момента и стреля.