Адам Блейк
Децата на Юда (47)

46.

Диема им разказа, че навремето имало изключително добродетелен човек, за когото всички земни награди и похвали идвали рано и лесно. Всички го обичали. Всички вярвали в него. Всички искали той да успее. Но за съжаление, макар никой около него да не виждал това, той бил обладан от дявола.

Тя го разказа точно по този начин, сякаш беше приказка или притча, отдалечена от нея и слушалите й, макар да им показа ясно, че човекът, за когото говори, все още е жив.

Името му беше Бер Лусим. Елохим винаги избираха младежи. Самата Диема, призована на шестнайсет години, бе повикана късно според стандартите на племето. Повечето Предвестници овладяваха занаята си преди тринайсетия си рожден ден.

Бер Лусим се представил на Куутма, без да бъде призован, когато бил едва на девет години. Според историята думите му били: „Искам да служа“.

— И каква услуга можеш да предложиш? — попитал Куутма развеселен.

Бер Лусим разтворил ръце. Във всяка от тях имало мъртва птичка — миниатюрна, по-малко от десет сантиметра от човката до опашката. Птичките имали алени шийки и зелени пера отстрани, а на коремчетата — сиви. Колибри. Едни от най-бързите същества в света.

— Искам да служа — повторило момчето.

Куутма го приел в Елохим официално още тогава.

— Този Куутма — намеси се Тилмън с мрачен поглед — беше човекът, с когото се срещнахме в Мексико? Онзи, който се наричаше Майкъл Бранд?

Момичето отвърна на погледа му.

— Да, но това няма значение. Не е име, а служебна титла. Всички Куутма са Бранд. Куутма означава бранд^[1]. А Майкъл е за онзи, чието име не може да бъде изречено. Куутма е марката на Господ в света на неверниците.

Тилмън махна на Диема да продължи, без да каже и дума.

Бер Лусим бил най-великият Предвестник. На петнайсет години го изпратили във Вашингтон, където видът му на прекалено млад и неопитен бил изключително полезен. Първото си убийство извършил, когато американска журналистка започнала да проявява прекален интерес към средновековни документи, които говорели за съществуването на секта, боготворяща Юда.

Журналистката била склонна към педофилия, изразена до момента само в събирането на незаконна порнография. Шефът на Бер Лусим смятал да използва този факт, за да я накара да замълчи, но Бер Лусим действал по-директно. Представил се на жената — младо момче, очевидно изпълнено с желание, съблазнително съчетание от невинност и похот. Бил поканен в къщата и спалнята й, където я убил по начин, който съсипал репутацията й и отвлякъл медийното внимание от проучванията й.

Било истински триумф. Но той навредил на момчето, което станало жертва на собствения си елегантен план. Или пък събудил нещо в него — дявола, който спял в душата му.

Бер Лусим продължил да се изявява — от чирачеството си в Берлин към Южна Африка, а оттам във ФРГ, където доказал, че го бива да неутрализира потенциални врагове, като се намесва безмилостно и решително веднага след като бъде заподозряна възможна опасност. Не си правел труда като повечето Предвестници да инсценира инциденти, но не оставял никаква следа към племето, така че бруталните му методи никога не били подлагани на съмнение.

На двайсет години той бил повишен в Известител. Бил популярен. Предвестниците, с които служел, му се възхищавали и му били верни. Звездата му греела ярко. Дали си падал прекалено много по екстремните наказания? Дали убийствата в неговия район били повече? Може би. Дали било само съвпадение, че мъжете в Елохим процъфтявали и били награждавани от Лусим, докато жените били оценявани безмилостно и бързо изпращани на други мисии? Може би не. Но винаги е по-лесно да забележиш подобни неща, когато се вгледаш в миналото.

Като Известител, Бер Лусим бил отговорен за охраната и прибирането на Келим, които се намирали в Германия по онова време. И бил много добър в работата си. Или поне го бивало да се увери, че жените ще се върнат при семействата си, щом настъпи определеният момент. За съжаление това се оказало задача, която разкрила пукнатините в личността на Бер Лусим и ги задълбочила.

Той не харесвал Келим и изпращането им във външния свят. Поискал от Съвета да прекрати тази практика, но загубил спора…

Този път Диема бе прекъсната от Бен Ръш.

— За това ли ми разказваше? — попита той Кенеди. — Светите курви? Жените, които напускат тайния град, за да забременеят?

Кенеди кимна напрегнато.

— Хайде да слушаме — каза тя лаконично.

Докато Диема говореше, Кенеди забеляза стиснатите юмруци на Тилмън и побелелите му кокалчета. Темата далеч не беше абстрактна и теоретична за него. Съпругата му бе една от тези жени и макар че бе умряла преди много години, чувствата му към нея не се бяха променили.

— Продължавай — каза той на Диема.

За миг двамата приковаха очи един в друг. Тя знае какво му причинява, помисли си Кенеди притеснено. Може би това дори е част от плана й.

Диема продължи. Бер Лусим мразел Келим. Или пък негодувал срещу това, за което загатвали — че жизнеността и енергията на мъжете от племето не са достатъчни, а трябва да бъдат подсилвани от време на време с кръв от други народи.

Или пък защото собствената му майка била Келим и той се чувствал опетнен от това. Каквито и да били мотивите му, постът на Бер Лусим му позволявал да действа според чувствата си. Жените, които излизали от Гинат Дания, за да спят с адамити и после да се върнат у дома, осквернени с тяхното ДНК, минавали през ръцете му и на отиване, и на връщане.

И той се отнасял сериозно към задълженията си. Никой не можел да го обвини, че се е провалил дори веднъж. Нито една овца не се отделила от стадото. Нито едно свято корито не се завърнало празно. Нито една Келим не останала в света на адамитите.

Някои обаче се завръщали наранени. По-точно бити. Когато ги разпитвали, обяснявали, че са били наказани за непослушание. За това, че са забавили уреждането на изчезването си, че плачели за съпрузите си, че взимали прекалено много със себе си или оставяли прекалено много в бившите си домове.

В Съвета постъпили оплаквания. Бер Лусим не бил наказан — някои смятали усърдието му за възхитително — но му било наредено да прекрати побоя. В някои случаи завръщащите се Келим били бременни и наказанията можели да навредят на неродените бебета, които били смисълът на цялото начинание.

Но дори това решение не било единодушно. Случаят на Бер Лусим засилил парадоксите в племето. Келим били необходими и на теория били уважавани. Жените, които излизали навън, били избирани от Съвета и нежеланата мисия можела да се падне на всекиго. Това било саможертва, важна за оцеляването на племето също като вечната бдителност на Предвестниците. И саможертвата била почитана.

На теория.

Действителността била по-сложна. Когато млада жена от добро семейство била избирана за Келим, родителите й често казвали молитвата за мъртвите за нея. А когато се завръщала, било трудно да си намери съпруг. Имало дори такива — религиозни фанатици или просто женомразци, които не позволявали сянката на Келим да падне върху тях.

Бер Лусим бил един от тях и много от Предвестниците, които служели с него, възприели мнението му. Но той се примирил с решението на Съвета и спрял да наказва физически завръщащите се жени.

До Орим Бейт Хима.

Орим Бейт Хима не се появила в определения за завръщането й в Гинат Дания ден. Бер Лусим трябвало да изпрати екип Предвестници да я вземат и решил да поведе екипа лично.

Намерил Орим все още при адамитския й съпруг. По-късно се разчуло, че тя била обяснила всичко на мъжа си и той се опитал да убие Предвестниците. Друг слух обаче твърдял, че съпругът открил, че Орим се кани да го напусне, и я превърнал в затворник. Говореше се и че пропуснала определената дата, защото била болна и не могла да се надигне от леглото.

Бер Лусим убил съпруга.

И Орим.

И децата.

За първи път, откакто започна да разказва, Диема се затрудни. Наложи й се да спре за малко и да отиде до прозореца, сякаш проверяваше дали някой не се движи долу, но всички чуха, че тихото ръмжене бе от самолет, който се спуска към летище „Гатуик“.

Тримата загледаха момичето безмълвно. То клекна до вратата на сеновала и се вторачи в пустия път. И макар вълнението й да показваше, че Диема има човешки чувства, позата й напомни на Кенеди какво точно представлява тя. Беше поза на граблива птица, която се оглежда за плячка.

Когато отново се присъедини към тях, Диема си бе възвърнала част от самообладанието.

Бер Лусим твърдял, че смъртните случаи били инцидент. Имало схватка със съпруга, който бил въоръжен. Жената и децата се озовали на огневата линия и били убити от заблудени куршуми, преди някой да се усети за присъствието им.

Хората на Бер Лусим подкрепили историята му във всяка подробност. Интересното било, че използвали същия език в описанията си, сякаш били инструктирани или поне били обсъждали въпроса помежду си. Ужасна история. И за разлика от побоите не можела да бъде пренебрегната. Нямало начин да я представят за нещо почтено. Най-доброто, на което Бер Лусим можел да се надява, било да загуби поста си на Известител. А ако откриели, че нарочно е убил Орим, никога вече нямало да напусне Гинат Дания. Щял да прекара живота си в миниатюрна килия без прозорци.

Но когато го призовали в съда, той изчезнал. И Предвестниците му изчезнали заедно с него.

— Значи с този човек си имаме работа — каза Тилмън, когато Диема завърши историята си.

Лицето му беше студено и безизразно, но юмруците му все още бяха стиснати до побеляване. Кенеди беше наясно колко силно го бе засегнала историята.

Ами Диема? Собствената й майка бе една от тези жени. Това ли й бе повлияло, или нещо друго? Тя си припомни момичето в действие, как се бе справило с двамата Елохим в спалнята на Изи, пребивайки ги почти до смърт.

Почти до смърт. Но не ги беше убила. Откога Елохим не довършваха работата си? Отговорът на този въпрос й дойде неочаквано, но колкото повече размишляваше по него, толкова повече се убеждаваше, че е права. Той обясняваше необичайната милостивост. Обясняваше защо Диема бе прекъснала историята си точно в този момент. И най-вече обясняваше случайната възможност, която бе привлякла първо Емил Гасан, а после и нея и Тилмън в бъркотията. Лио бе споменал, че човек се примирява със случайността или се предава на мегаломанията. Нямало трети начин. Но имаше. И той беше удивително прост.

— Врагът, срещу когото сме изправени — каза Диема сериозно, — са тези ренегати Елохим, командвани от Бер Лусим. Има и друг човек — Авра Шеколни, който се присъедини към тях наскоро и се превърна в техен духовен водач и учител. Смятаме, че Шеколни е подсилил екстремизма на Бер Лусим. Направил го е по-малко склонен на компромиси от преди.

— Чакай — прекъсна я Ръш. — Ако този Шеколни е нов на сцената, той ли е причината да се устремят към книгата? Негова ли е била идеята?

Диема се вторачи замислено в него. Изглежда се мъчеше да реши дали ако отговори на въпроса на бившия си заложник, ще съсипе достойнството си.

— Да — кимна тя накрая, — мислим, че идеята е била на Шеколни.

— Не са откраднали само този екземпляр от книгата, нали? — намеси се Кенеди. — В кашона в Райгейт Хаус имаше пепел.

Диема се завъртя към нея. Напрегнатото й внимание притесняваше, сякаш когато те гледа, останалият свят изчезва.

— Тефра — каза тя.

— Какво?

— Пепелта от пожертвувание се нарича тефра.

— Каквото и да е — изсумтя Кенеди, без да се опита да прикрие нетърпението си. — Откраднали са всеки екземпляр от книгата, до който са успели да се доберат. И са изгорили всички освен един. Взели са святото слово от ръцете на неверниците.

— Да.

— Но защо това е святото слово? Било е написано едва преди няколко века от… как бихте го нарекли? Еретик? Изменник? Дезертьор? Това не са вашите писания, а просто бърборене на религиозен лунатик.

Диема кимна.

— Думите на Толър бяха загубени, защото не смятахме, че си струва да ги пазим — съгласи се тя. — Мина много време, преди някой да осъзнае, че той може да е бил от племето. Един от Предвестниците ни изчезнал по онова време и тръгнали да го търсят, но не го намерили. Наскоро учен от племето видя съвпаденията в книгата на Толър и реши, че изчезналият ни брат е взел ново име и е проповядвал на хората като Йохан Толър.

— Защо тогава боготворят словото му? — учуди се Кенеди. — Защо дори въобще го четат?

— Толър бил първият, който напуснал племето, без да получи благословия или наказание. И до Бер Лусим и Авра Шеколни никой друг не последва примера му. Не и през всичките тези триста и седемдесет години.

Диема бръкна под ризата си и извади ножа, който държеше там, странното несиметрично острие, наречено сика.

— Знаете ли какво е това? — попита тя.

Преди да заговори и дори преди да завърши движението си, Тилмън отново държеше пистолета в ръката си. Но момичето дори не забеляза заплахата.

— Приеми това като „да“ — предложи Ръш.

— Но всъщност не знаете какво е — настоя Диема. — За вас е просто оръжие. За нас е две хиляди и петстотин години история. Носили сме го и сме убивали с него, когато сме били поданици на римляните. А сега го носим и убиваме с него като свободни мъже и жени.

— Какво точно искаш да кажеш? — обади се Кенеди. — И би ли го направила, без да държиш тази гнусотия в ръката си?

Диема остави ножа на масата до преписа на книгата на Толър.

— Предполагам, искам да кажа, че се придържаме към традициите. Промяната не е нещо, което ни се удава естествено и лесно. Вероятно Авра Шеколни се е интересувал от книгата на Толър още преди да напусне Гинат Дания. А може би не. Знаем обаче, че сега е вманиачен по нея. Толър е единственият му предшественик, религиозен човек, излязъл сам в света, отнасяйки на хората това, което смятал за велико послание.

— Е, и? — попита Кенеди.

— Шеколни вярва в това послание.

— Но Толър предрекъл края на света през седемнайсети век, а светът оцелял — обади се Ръш. — Да не би Шеколни да смята, че светът е свършил и всички живеем в Матрицата?

— Не разбираш — каза Диема.

Ръш се изчерви леко.

— Не, не разбирам. Точно това казах.

— Йохан Толър — заговори Диема с грижливия тон, запазен за глухи, чужденци и идиоти — казал, че светът ще свърши, след като всичките му пророчества се сбъднат.

— Тази част я схванах.

— Тогава какво би направил, ако искаше светът да свърши?

Ръш я погледна.

— Ако исках светът да свърши? — повтори той и прикова очи в нея.

Тилмън и Кенеди също се втренчиха в нея.

— Времето, посочено при сделката, настъпи — обясни Диема. — А после отмина. Господ не се появи сред нас. Но през толкова дълъг период са възможни грешки и недоразбиране. Не от страна на Святото име, а от наша страна. Сима, нашият Висш съвет, настояваше за търпение. Планът на Господ ще се изпълни, ако чакаме. Но Шеколни, който участваше в Съвета, не бе съгласен. Твърдеше, че Господ не иска от нас да чакаме. След три хиляди години времето ни настъпи. Но какво ще стане, зависи от нас. Ние трябва да действаме. А Господ вече ни е казал как да го направим.

— Чрез Йохан Толър — сети се Кенеди.

Диема сви рамене небрежно.

— А вие как мислите?

— И те правят точно това — зашеметена промълви Кенеди. — Сбъдват пророчествата, за да настъпи краят на света. Призовават Второто пришествие.

— А чудесата и знаците ще стават все по-зловещи и кървави — каза Диема. — Освен ако не ги спрете.

— Освен ако не ги спрем? — възнегодува Ръш. — Защо ние?

Диема посочи Кенеди, после Тилмън.

— Имах предвид тях — обясни тя. — А не теб, момче. Ти не си част от плана.

— А ние сме? — учуди се Кенеди.

— Момчето зададе логичен въпрос — изръмжа Тилмън, като се надигна. — Това си е ваша работа, а не наша. Нещо, което ти и хората ти сте изпуснали в нашия свят. Защо, в името на всичко, в което си готова да се закълнеш, идвате при мразени и презирани хора и ги молите да оправят вашата бъркотия?

Диема замълча и отново сви рамене. Този път жестът й казваше, че е представила аргументите си по случая и те могат да се възползват от тях или не.

— Вярно е, че искаме да сложим край на мрежата на Бер Лусим — каза тя. — Вярванията му са ерес и мерзост. Освен това той ни излага на риск. Прекалено на показ е. Кара хората да задават въпроси. И затова бях изпратена, и затова сега говоря с вас. А и залозите са по-високи за вас, отколкото за нас. Много хора загинаха вече. Но ако Бер Лусим стигне до последното пророчество, още повече ще умрат — каза Диема, като прикова очи в Кенеди. — Прочетете книгата. Толър говори за стотици хиляди, които ще бъдат пожертвани. Милиони хора. Не мога да повярвам, че искаш това да се случи.

— Но не това е причината да дойдеш при нас — отбеляза Кенеди. — Не ви пука колко хора ще умрат, стига да не са от вашите. Ние сме само добитък за вас. А залозите? Как точно биха могли да станат по-високи? Тайната е железен закон за вас. Всичко, което заплашва тази тайна, унищожавате веднага. А искате да повярваме, че тези маниаци, които вдигат толкова шум, са дребна работа за вас?

Диема стисна устни и присви очи.

— Лошо се изразих — каза тя търпеливо. — Разбира се, че ни засяга. Но има притча за пътешественик, нападнат от крадци, докато седи до огъня си през нощта. Той вади пръчка от огъня, за да се предпази от тях. После, когато пребива враговете си, хвърля пръчката обратно в пламъците.

— И ние сме пръчката? — извика Кенеди. — Адски мило. И много по-близо до истината. Но ти се издаде, когато говореше за смъртта на жената и децата й. Внезапно ти се наложи да отидеш до прозореца и да си поемеш дъх. Защо ти е толкова трудно да го кажеш?

— Какво да каже? — намеси се Тилмън. — Какво пропускам?

Диема ги изгледа за момент, после сведе очи към земята.

— Виждал си как се бият, Лио — каза Кенеди с груб, изпълнен с омраза глас.

Наистина мразеше това. Голямата неизречена лъжа, греха на пропуснатите думи. Мразеше всичко, което стои зад тях.

— Виждал си с каква лекота убиват.

— Да, виждал съм — потвърди Тилмън. — Също като теб.

— Но когато Диема преби двамата Предвестници, които се канеха да ме измъчват, ги остави живи. Пребити, кървящи, но живи. А и ти каза, че в склада… — Тя не довърши изречението.

— Същото нещо — съгласи се Тилмън.

Кенеди се наведе напред и доближи лице до Диема. Като порицана ученичка девойката остана със сведена глава.

— Не можеш да убиеш собствените си хора, нали? — попита Кенеди. — Вкарваш ни в играта, защото не можеш да свършиш работата сама. Има една заповед, която не можеш да нарушиш. Нямаш право да проливаш кръвта на благословените.

Драматичното положение продължи още няколко секунди.

— Отговори ми! — изкрещя Кенеди.

Диема най-после вдигна очи.

— Права си — призна тя смутено. — Има две заповеди, които не могат да бъдат нарушени. Наказанието за нарушаването им е изгнание завинаги. И едната от тях е… каквото ти каза. Не можем да свършим работата без вас. Можем да намерим Бер Лусим, можем да ви помогнем да го спрете, но…

Възцари се мълчание.

— Но трябва ние да натиснем спусъка — каза Тилмън.

Диема се изправи до него гордо, макар да бе една глава по-ниска. Вторачи се в Тилмън решително.

— Това е нещо естествено за теб — каза тя. — Говориш, че убиваме с лекота. Но ние убиваме, за да оцелеем. А ти си убивал за много по-дребни неща, например за пари.

Тилмън изглеждаше смутен от едва сдържаната ярост в гласа й. Той отвори уста да отговори, но Диема не беше свършила.

— Единственият въпрос е — изръмжа тя — дали искате да работите с мен и да използвате онова, което знам, или да ме зарежете и да действате сами. Казах ви за какво съм дошла. И макар да сте мои врагове, никога не съм се отнасяла с вас като с такива. Уважавах ви повече, отколкото вие мен.

По бузата й потече червена сълза, но тя не я избърса.

— Не — възрази Кенеди, — това не е единственият въпрос. Преди да реша дали мога да работя с теб, дали дори мога да стоя в същата стая с теб, искам отговор за нещо друго.

Момичето я изгледа мълчаливо.

— Какво те яде, Хедър? — попита Тилмън, който очевидно четеше по лицето й, че е нещо важно.

— Мислехме, че има само два вида емисари — каза Кенеди. — Войниците и майките. Но да предположим, че има и трети вид. Не точно бойци, а посредници. Хора с връзки и възможности, които се настаняват в адамитския свят и правят с пари онова, което Елохим вършат с ножовете си. Защитават Племето на Юда и обслужват интересите му.

— Защо мислиш така? — попита Диема тихо.

— Ами не знам. Защо например „Валидъс Тръст“ назначиха Емил Гасан да се разправя с кражбата на книгата на Толър от Райгейт Хаус? А после Гасан ме нае и се срещнах с теб и отидох при Лио. Нищо тук не е случайно, всичко е планирано. Някой ни подрежда като плочки от домино. Предвижда всеки наш ход, а парите от „Валидъс Тръст“ бяха първата плочка. Всичко друго последва от тях.

Диема не потвърди, нито отрече и никой друг не проговори. Всички седяха, вторачени в нея.

— Кажи ми, че не е станало така, Диема — настоя Кенеди. — Кажи ми, че не бяхме вербувани.

— Наричат се Нагодим — най-после каза Диема. — И работят точно по начина, който ти описа.

Кенеди бавно поклати глава. Мисълта, че бе манипулирана по този начин, я изпълни с възмущение и облекчение. Възмущение, защото я движеха като пионка в сложна игра. Облекчение, защото я движеше обикновен мъж или жена, а не Немезида^[2] или Господ.

Но пък двама души бяха загинали заради тези манипулации. Господи, те вероятно стояха и зад удобния инфаркт, повалил предшественика на Емил Гасан. Рано или късно трябваше да има възмездие. Кенеди каза това на момичето с поглед. А за да наруши напрегнатата тишина, рече на глас:

— Не си спечелила доверието ми. Все още мисля, че твоите хора са отрова, но това трябва да бъде спряно. Затова смятам, че трябва да работим заедно.

— Съгласен съм — присъедини се Тилмън. — И имам същите задръжки. Ще обединим сили, докато свършим онова, което трябва да се свърши. Но не отиваме по-нататък. Не даваме обещания.

— Аз имам ли право на глас? — обади се Ръш.

Кенеди се вгледа в лицето му. Предполагаше какво изпитва младежът. Сигурното съвпадаше поне малко с онова, което тя бе почувствала, докато беше безпомощна в ръцете на Самал и Абидос. Разликата бе в това, че никой не й беше предложил да се сдобри с двамата си нападатели. Ако залозите не бяха толкова високи, тя щеше да е готова да даде на Ръш право на вето. Но сега…

— Гласувам „Да“ — каза той, без да изчака отговора й. — За мен не е проблем, в случай че някой се чуди.

Той си наля чаша от водата, която никой не беше докоснал, и я изпи.

Всички в стаята бяха единодушни, че се налага да забравят за конфронтацията. Диема се отпусна и въздъхна дълбоко.

Ръш се протегна към сиката, за да я разгледа отблизо. Диема стисна китката му. С другата си ръка взе ножа от пръстите му и го плъзна обратно в канията под ризата си.

— Острието е отровно — каза му тя спокойно. — Ако го хванеш по погрешния начин, вероятно ще умреш.

Гледайки червената струйка по бузата на Диема, Кенеди си помисли, че думите й се отнасят не само за ножа, но и за самата нея.