Адам Блейк
Децата на Юда (36)

35.

Илайъс Шъд често мислеше за притчата за талантите. Дори прекалено често. В притчата човекът, който не използвал даденото му от Господ, бил порицан. Благословиите на Господ отивали при онези, които съвестно използвали това, което вече имат.

Талантите на самия Шъд бяха държани скрити, защото бе избрал да последва Бер Лусим в изгнание, а през последвалите десет години Лусим го бе изпращал само срещу най-леките мишени.

И така човек, способен да се изправи срещу най-могъщите воини и да се върне с кръвта им по ръцете си, бе използван да убива мъже, жени и понякога дори деца, които даже не знаеха, че са мишени, и умираха изненадани. Наскоро, докато Шеколни бе проповядвал правото им за присвояване, той бе сътворил ужаси в много по-голям мащаб, но пак без лично участие.

През последните години Шъд бе започнал да мисли за себе си като за човек, чиято служба се състои основно в унижение на гордостта му и в славата, която идва от пренебрегването на славата.

Днес беше същото. Реагираха на аларма в склада. Десет човека. Тълпа Предвестници! Бързаха да реагират на жица, прегризана от плъх, или на пазач, паднал от стола по време на дрямката си.

Но веднага щом видяха задния вход на склада, разбраха, че не е така. Вратата беше оставена отворена, което веднага им показа, че тъпите наемници бяха оплескали работата.

Хифела нареди с жестове на хората си да се разделят наляво и надясно от вратата и избра двама, които да ръководят групите. Но когато влязоха вътре, не последва нападение. Пътят през малката стаичка беше чист.

Шъд влезе и видя какво бяха пропуснали: един от пазачите, овързан и с лепенка на устата, бе натикан далеч от погледите им в ъгъла на стаята зад купчина панели. Беше в безсъзнание, но Шъд го шамароса и събуди и откъсна лепенката от устата му.

— Колко? — излая той гневно.

— Един — промърмори пазачът. — Аз… аз видях само един.

Броят не означаваше нищо. По-безопасно беше да приемат, че си имат работа с екип. Но сега поне знаеха, че наистина си имат работа с нападател. Не си бяха изгубили времето.

— Въоръжен ли? — попита Хифела, застанал зад него.

Пазачът кимна.

— Мисля… да. Пистолет. Удари ме с приклада на пистолет.

Хифела погледна двойната врата пред тях. Можеха да я отворят и да влязат вътре. Все пак бяха повече на брой, а и бяха Елохим, воини, служещи на Господ.

Но не бяха глупаци. Знаеха, че в битката е грях да се откажеш от предимствата си, когато не се налага.

Все още комуникирайки с жестове, Хифела определи двама от хората си да наблюдават вратата. Останалите поведе със себе си през задната врата.

Складовото пространство беше огромно. Заемаше по-голямата част от вътрешността на сградата и имаше поне пет-шест начина да се доближиш до него. Два от тях бяха вратите, които се отваряха в успоредни коридори, леснодостъпни от страничния вход.

Хифела използва шперца си и влязоха вътре, разделени на две групи. По сигнал на шефа си се придвижиха бързо и тихо по коридорите към двете врати. Хифела отключи едната с шперца, а Шъд разби другата с рамо.

Втурнаха се в склада от две страни и се разпръснаха бързо, търсейки врага.

Нямаше враг, но имаше огън.

В средата на пода гореше зелен стоманен барабан. Ярки сини пламъци и страховита горещина се издигаха над тях като дух в неподвижния въздух.

Шъд знаеше, че точно под тях се намират многобройни сандъци с експлозиви, без да се брои камионът, паркиран встрани.

— Загасете го — изсъска той.

Но не това беше грешката. Двама мъже се придвижиха напред бързо, останалите тръгнаха след тях, за да ги прикриват. Единият дръпна противопожарно одеяло от кутията, без да спира.

Но когато се приближиха до горящия барабан, стъпките им замряха. Единият падна на колене, а другият се препъна и стисна гърлото си.

Внезапно Шъд осъзна нещо, което трябваше да забележи преди: цвета на пламъците.

— Не се приближавайте! — изрева той на езика на племето. — Стойте надалеч. Това е парацианоген. Има цианиден газ в…

Точно над главата му се появи неясна сянка. Той се изтърколи настрани светкавично и се спаси. Нещо падна надолу със силен трясък и двамата мъже вляво от него изчезнаха.

Проснат на пода, Шъд огледа сцената. Разбитото пале, пълно със стоманени сачмени лагери, които сега се търкаляха по пода. Двамата мъже под него, единият очевидно мъртъв, другият — зловещо размазан, но все още мърдащ и опитващ да се освободи.

Над тях стрелата на крана се люлееше заплашително. Единственото, което врагът им беше направил, бе да разположи крана над горящия барабан и да ги чака да дойдат. И тогава започна престрелката.