Адам Блейк
Децата на Юда (16)

15.

В Шотландия четирима свещеници, обявени за изчезнали, са намерени мъртви. Смъртта им е като смъртта на четирима от дванайсетте апостоли на Исус: Матей (прободен с копие, в този случай лекоатлетическо), Тадей (пребит с камък), Павел (обезглавен) и Петър (разпнат с главата надолу). Шотландската полиция определя убийствата като „престъпления от омраза“. В Умбрия се срива пътен мост. Коли падат като тежък дъжд в стръмно дере, на дъното на което има друг път, претъпкан с коли. Двеста души са убити.

В Калифорния всички топлокръвни животни в зоологическата градина в Сан Диего умират за три дни, проявявайки симптоми, подобни на ебола. Когато вирусите са открити, се установява, че са различни за всеки вид, индивидуално създадени или адаптирани за максимална възприемчивост. Птиците изчезват една сутрин от отворените клетки. Издирването из целия щат се проваля и нито една не е открита.

В Пекин площад „Тянанмън“, чиято структура е отслабена по начин, който не се поддава на анализ, се разпада на няколко масивни каменни блока, които размазват група немски туристи и трима студенти, отиващи с колела към колежа. Обезобразените трупове са отнесени в кофи, което предизвиква протести от роднините заради безчувственото отношение към останките на любимите им хора.

Седем млади пещерняци в Оукланд влизат в пещера за начинаещи, дълбока едва седем метра. Всичките са намерени мъртви от декомпресия, каквато може да предизвика само гмуркане на хиляди метри дълбочина и внезапно изскачане на повърхността.

Из целия свят се разливаха вълни. Но това е неточна метафора, помисли си Бер Лусим. Вълните отслабват, когато се отдалечат от източника си. А сегашното положение, отбеляза той с удоволствие, напомняше повече на издигането на цунами или настъпването на зловещ прилив, завличащ все повече плувци в дълбините.

Не че той се наслаждаваше на болката и унижението заради самите тях. Може би навремето. Малко. Но вече не бе такъв човек, не беше просто Дявола. Думите на Пророка бяха променили същността му, без въобще да променят призванието му. Вършеше същите неща както преди — убиваше плът и дух, но сега действията му имаха различно значение. Това беше чудото на Шеколни, доказателството, че той бе докоснат от божественото.

Пророка намери стария си приятел седнал на кушетката в спалнята си. Стаята беше гола като монашеска килия, така че нямаше къде другаде да седне. Спокойно и без стеснение Шеколни се отпусна на каменния под пред Бер Лусим. Приятелят му четеше, но сега скочи на крака и му предложи леглото си, но той отхвърли поканата с махване на ръка. Бер Лусим зае мястото си, затвори книгата и я остави настрани. Беше Книгата, разбира се. Тя се бе превърнала във фокуса на живота и стремежите им, в техен спасителен бряг и строг началник.

— Защо си толкова умислен, Бер Лусим? — попита Пророка. — Ти натисна спусъка и куршумът излетя в света. Не можеш да промениш полета му.

Бер Лусим повдигна вежди.

— Подобни неща са в моята област, а не в твоята. И не съм сигурен, че съм съгласен. С куршума, за който говориш, всички идеи и проблеми са решени още преди да бъде изстрелян. А после само гледаш какво ще стане.

— Е, и? Не правим ли точно това?

— Извини ме, свети човече, но това прилича повече на мъчение. Серии внимателно подготвени намеси с цел постигане на нарастващ ефект.

Шеколни се усмихна.

— И това те притеснява? Да не би да те тормозят съмнения?

— Ни най-малко! — шокирано извика Бер Лусим. — Мъчението е нещо, в което имам богат опит. Не се съмнявам в плана, просто се опитвам да го разбера.

Бер Лусим се вторачи в Шеколни в тъмнината на килията си, разсеяна само от пламъчетата на три свещи, горящи в нишата до леглото. Сенки покриваха лицето на Пророка като воал, така че изражението му не можеше да се разчете.

— Мислиш ли понякога за детството ни? — попита той накрая.

Когато ти бе само човек, помисли си, но не го каза. Когато все още имаше загадки, които ти не можеше да решиш. Не изрече и това. Тактът и скромността бяха важно нещо, когато човек си имаше работа с въплъщение на Бога.

Пророка се засмя.

— В онези времена дори не бях жив. Въобще не ги помня. Животът ми започна в деня, когато получих първото видение. Всичко преди това е без значение за мен.

Бер Лусим кимна, сякаш разбираше, макар думите на Пророка да показваха колко различни бяха. И двамата, благодарение на жестокостта и силата на волята си, се бяха отдали на определени съдби. Но докато Бер Лусим бе прегърнал жестокостта и я бе превърнал в своя роба, Шеколни я бе отворил като врата и бе преминал през нея на непознато място.

— Децата са жестоки — промърмори Бер Лусим.

Мислеше за себе си, за първите си опити с болката на другите, която му бе позволила да опознае самия себе си.

— Всички мъже са жестоки — отвърна Пророка. — Също и жените. Ако не беше така, нямаше да се нуждаем от Господ.

Той се изправи на крака. Движенията му бяха като на старец, макар че само месец го делеше от Бер Лусим. Вероятно мантията на светостта бе по-тежка, отколкото обикновените хора си представяха.

— Важно е да разбираш — каза Пророка. — Да имаш модел за действията си, който обмисля всичко и премахва пречките. Сега ще изнеса проповед пред другарите ти по оръжие. Би трябвало да дойдеш и послушаш.

— Подканвам ви да помислите за чудо — започна Пророка, а думите се затъркаляха из огромната зала като нещо материално.

Стотина мъже го наблюдаваха и слушаха, обзети от нетърпение да чуят важно разкритие, имунизирани срещу слабост и съмнение.

— Чудото на раждането — добави Пророка. — Никой от вас няма жена и деца. И никой няма да има. Не поради ваша слабост или провал, а заради историята и неотменната форма на Плана. Но нека ви уверя, че раждането, видяно отблизо, е ужасно грозно нещо. Майката, агонизираща от болка, изпълва въздуха с писъци. Понякога се изпуска. Новороденото, когато най-после се появи, е покрито с мръсотията на майката и кръвта й. Почти не прилича на човек, когато го вдигнат. За да стане човек, трябва да бъде пречистено. Трябва да диша. И да бъде отделено от утробата, която го е хранила и отглеждала. Да прережат пъпната му връв с нож. Дали докторът, който размахва ножа, вижда величие, или кошмара на кръвта? Дали усеща мирис на екскременти, или на тамян? Дали чува писъци, или ангелски песни?

Авра Шеколни замълча театрално, но не очакваше отговор.

— Вие сте този лекар. И бъдещето, което очаква да се роди, зависи изцяло от сръчността ви с ножа, от уменията ви. Вие трябва да прережете онова, което навремето е било скъпоценно и нужно, но сега е само мъртво бреме. Вие трябва да видите отвъд кръвта, независимо колко високо се надига тя. Да видите светлината, безкрайната светлина.

Той замълча, а разперените му ръце, които сякаш искаха да прегърнат всички, се отпуснаха настрани. Последователите на Бер Лусим паднаха на колене. Повечето хлипаха, а всички правеха знака на примката.

Бер Лусим също коленичи. Сърцето му запя, кръвта забуча в ушите му.

Сега той беше дума, изречена от Господ.