Адам Блейк
Децата на Юда (55)

54.

Бен Ръш преживя първото нападение само по една причина: беше пред очите на Диема. Той наблюдаваше предния вход на хотела, който гледаше към реката. Тя наблюдаваше от юг, откъм страната на хълма, и както винаги бе предпочела издигнато място. Поради липсата на сграда наоколо бе избрала високо дърво в подножието на хълма, чиито горни клони бяха на нивото на прозорците на петия етаж на хотела. Тилмън беше вътре във фоайето, близо до прозорец, който гледаше към външния басейн, където Кенеди се бе настанила.

Нещо в езика на тялото на един мъж, който пресичаше улицата по посока на предния вход и сякаш случайно към Ръш, накара Диема да се съсредоточи върху него. Не можа да определи какво точно бе разпознала, но веднага осъзна, че човекът принадлежи на нейното племе. После, когато той извади сиката от колана си, тя загря със закъснение, че лявата му ръка тъкмо бе направила знака на примката.

Разстоянието беше около двеста метра — доста далеч за деветмилиметровия, но пък той бе в ръката й, а китайският топ — в чантата на клона до нея. Сигурна беше, че може да уцели мъжа от това разстояние, но не знаеше къде точно щеше да попадне куршумът. А човекът бе от избраните, така че не можеше да рискува да го убие.

Прицелвайки се внимателно и ниско, Диема изстреля пет куршума. Паднаха трима пешеходци, простреляни в коляното, прасеца или стъпалото. Писъци и викове се надигнаха от улицата, а паниката се разрасна бързо. Изпълнението й бе недодялано, но все пак накара хората да се втурнат на пътя на мъжа с ножа. А и можеше да накара Ръш да погледне в правилната посока и да види нападателя си. Беше направила най-доброто за момента, макар да се бе забавила повече, отколкото й се искаше. Знаеше със сигурност, че се е провалила. Нямаше начин хората на Бер Лусим да се втурнат само след Ръш. Нямаше начин да не са я открили на дървото и да не са заели позиция да я обезвредят.

Торбата й беше на една ръка разстояние, а всичките й вещи, с изключение на деветмилиметровия и радиостанцията — в нея. Със същия успех можеха да са на обратната страна на луната. Тя изпъна крака, плъзна се напред и се пусна от клона. Изстрели от пушка раздробиха листата над нея и превърнаха клона й в стърготини.

Диема използва короната на дървото, за да омекоти падането си. Завъртя се сръчно и се залови за друг клон три метра по-надолу. Беше успяла да прецени откъде идва огънят и се измъкна наляво. Изпълзя няколко метра нататък по тънкия клон. Той се огъна опасно под нея, но стволът на дървото остана между нея и нападателите й.

Засега.

Тя грабна радиостанцията, но преди да успее да я включи и да заговори, още куршуми се разплескаха в кората над главата й.

Беше прикована поне от две посоки и я виждаха.

Тилмън видя първо ножа, вече във въздуха, а след половин секунда и мъжа. Беше прекалено късно и макар да се завъртя и просна по инстинкт, сиката само го засегна по-високо и по-плитко. По-остра от бръснач, тя се заби в делтоидните мускули от дясната му страна. Заедно с болката дойде шокът от мисълта, че смъртта му вероятно предстои. Антикоагулантите, използвани от Елохим за покриване на ножовете им, можеха да направят дори плитка рана смъртоносна, а той току-що бе ранен дълбоко между две главни артерии.

Двама мъже, очевидно Предвестници, ако се съдеше по избора им на оръжие, настъпваха към него от две различни посоки и му препречваха пътя към стълбите и асансьора. Пистолетът на Тилмън беше пъхнат отзад в колана му и нямаше време да стигне до него, особено заради ножа, който стърчеше от рамото му. Всеки Елохим вече имаше предимство пред него по отношение на бързината. Мъжът, който го бе пробол, вадеше нова сика. Вторият убиец се намираше по-близо, защото не бе губил време да се прицелва и да мята нож, и тичаше към него.

Държеше сиката в дясната си ръка, а лявата бе вдигната в защита. После разтвори ръце, за да прободе с дясната, а лявата се насочи към гърлото на Тилмън.

Лио не отбягна нападението. Тъй като вече беше ранен, не се тревожеше за целостта си, макар да не му се щеше да бъде изкормен. Той удари с дясната си ръка, за да отбие ножа, и се наведе настрани, така че ударът в гърлото му не го достигна.

Той стисна рамото на убиеца с лявата си ръка и се наведе, за да го метне. Хвана ръката му над китката и я дръпна надолу. Тежестта на мъжа направо откъсна ръката му от ставата.

И му осигури нож.

Тилмън го вдигна навреме, за да се предпази от нападението на втория убиец. Двата ножа се удариха един в друг, сякаш бяха саби в дуел. Тилмън знаеше, че всяко движение изтласква още кръв от дълбоката рана, но нямаше време да мисли за това.

По-тревожен бе фактът, че се биеше с по-опитен в боя с ножове воин. Заотстъпва към стената. Щеше да загуби и да умре. Затова направи единственото, за което се сети. Осигури си половин секунда с широк хоризонтален удар и я използва, за да отстъпи още малко назад, като остави торса си незащитен.

Убиецът се възползва от поканата и се задвижи с ужасяваща скорост, но Тилмън вече завърташе тялото си настрани. Късметът му проработи. Врагът му, прекалено освирепял, прелетя край него. Тилмън пусна ножа си и грабна мъжа здраво. Завъртя се на левия си крак, като добави собствената си инерция към удара.

Забиха се в прозореца заедно, но убиецът бе водещият партньор в краткия грозен валс.

Тилмън го задържа под себе си, когато паднаха от седем метра височина на земята. Приземиха се на яркосини плочки и гравитацията си свърши работата.

Печащите се на слънце туристи изпищяха и скочиха на крака, като се мъчеха да избягат от дъжда от стъкла и да се отдалечат от оплескания с кръв луд, който стоеше над размазания труп като лъв над плячката си.

Докато хората бягаха от него, Тилмън усети вибрирането на радиостанцията на колана си. Натисна бутона и чу гласа на Диема.

— Тилмън! Ръш! Планът се провали. Чакаха ни. Първо ще убият нас, а после…

Думите й бяха заглушени от изстрели на автоматична пушка.

Тилмън се затича. Внезапно около него се отвори обширно пространство. Туристите бягаха от него енергично.

— Къде си? — изрева той в радиостанцията.

Чу само една дума. Звучеше като „хълм“ или „гръм“.

Надяваше се момчето да оцелее. Надяваше се всички да оцелеят.

Но направи онова, което трябваше.

Кенеди чу първо изстрелите — точното оглушително тракане на пистолета на Диема, последвано от кошмарния трясък на автоматична пушка. Миг по-късно и много по-близо се разби прозорец.

Страничната част на сенника закри от нея падащите тела на Тилмън и Предвестника, а първите писъци заглушиха тътена от удара им в земята. Тя знаеше само, че около нея бушува зверско насилие. Следователно планът им едновременно бе успял и се бе провалил. Елохим бяха лапнали въдицата, но някак си бяха пропуснали мишената си. Или пък бяха решили да я очистят по начин, който включваше много странични жертви. Тя направи три стъпки в посока на звуците, но стигна само дотам. Хората пред нея се завъртяха и хукнаха, заразени от паниката на онези, които се намираха в епицентъра на суматохата. Но това не беше истинско бягство. Само за секунда стотиците хора, които се стичаха към изходите, се превърнаха в монолитна гърчеща се маса. Кенеди не можеше да плува срещу течението. Опита се да запази равновесие и да остави вълната да мине покрай нея, но това се оказа невъзможно и тълпата я понесе.

Мъже и жени в тениски с логото на хотела, вероятно спасители, се опитваха да отклонят тълпата и да попречат хора да бъдат размазани в стените. Един от тях беше бутнат настрани от бягащ мъж и падна в басейна. Кенеди си помисли, че в момента това е най-безопасното място, но трябваше да разбере какво става. При това трябваше да го направи бързо.

Остави се тълпата да я влачи. Щом слезеше долу в съблекалнята, щеше да е по-лесно да се отдръпне от хората.

— Насам! — крещяха спасителите. — Тук! Насам!

Двама от тях, мъж и жена, държаха вратата отворена. Кенеди мина през нея и слезе по стълбите. Всяка стъпка беше тежка борба да остане на крака и да не бъде смазана от полудялата тълпа.

В подножието на стълбите, които водеха към съблекалните, тълпата се поразпръсна. И тук спасителите насочваха хората напред и ги побутваха, за да не спират.

На пътя на Кенеди застана мъж, който закрещя енергично.

— Насам! Насам!

Тя тръгна в указаната посока, мина през друга врата и се озова в застлан с бели плочки коридор, който бе съвсем празен. Беше направила едва няколко стъпки, когато осъзна, че мъжът, който й беше извикал, нямаше хотелско лого на тениската си. Всъщност въобще не носеше тениска, а обикновена бяла риза и ленен костюм. Тя спря и се завъртя навреме, за да види как той затваря вратата и пуска резето.