Адам Блейк
Децата на Юда (4)

3.

Представата за музейните складове, която се въртеше в главата на Кенеди, беше много романтична. Беше си представяла подземни коридори с готически тавани и ултрамодерни стоманени врати като тези на банковите трезори. Или пък гигантският склад от първия филм с Индиана Джоунс, с безкрайни чудеса, подредени в еднакви сандъци — пещерата на Аладин в камуфлажни цветове. Действителността се оказа много по-прозаична. Главното складово помещение дори не се намираше в музея, а беше в съвсем отделна сграда, Райгейт Хаус, на улица „Сейнт Питър“ в Излингтън, на десет минути път с такси. Кенеди се зачуди за миг защо Гасан въобще я бе повикал в Британския музей, но отговорът бе очевиден. Той искаше да се похвали с добрия си късмет и с престижната си нова работа и явно смяташе, че Големият двор е по-подходяща сцена от мястото, към което се бяха отправили сега.

Оказа се прав. Сградата, пред която спря таксито, бе анонимен груб блок с бетонна фасада, леко оживена от украса от камъни. Гледката може да е била приятна, когато постройката е била нова, но сега повечето декоративни камъни бяха паднали, оставяйки празнини, позеленели от мъх. Ефектът бе като от сипаничаво лице на болник.

Кенеди напомни за бюджета от дванайсет милиона лири, който Гасан бе споменал. Част от парите можеха да се употребят за ремонт, нали?

— Така е — увери я професорът бързо. — Но не искаме да рекламираме какво се помещава тук. Държим да не привличаме внимание.

Той й посочи надписа до входа. Той гласеше само „Райгейт Хаус“ и въобще не споменаваше Британския музей. Да, това бе ефективен камуфлаж.

Вътре беше нещо различно. Мокетът във фоайето беше дебел и мек, а автоматичните врати се отваряха пред тях безшумно. Кенеди усети колко е дебел бетонът под грозните декоративни камъни. Разбра го по акустиката — всички звуци наоколо бяха заглушени напълно.

Бюрото на рецепцията бе с размера на малка яхта. Дежурната беше едрогърда червенокоска, чиято бяла блуза бе закопчана догоре. Тя позна Гасан и го поздрави любезно, дори топло, но хвърли на Кенеди колеблив проучващ поглед, който граничеше с открито подозрение. Хедър се зачуди дали професорът знае какъв удар бе направил само за една седмица. Ако останалата част от обитателите на сградата си падаха по него така, както рецепционистката, значи успехът му бе страхотен.

Гасан представи посетителката си със собственическа гордост.

— Това е сержант Кенеди, Лорейн. Тук е по настояване на борда, за да разследва взлома. Би ли могла да звъннеш на Глин Торндайк и да му съобщиш, че се нуждаем от достъп до стая 37?

Изчакаха до бариерата.

— Охраната е моя отговорност — обясни Гасан на Кенеди, — но Торндайк координира работата на персонала и шефовете и докладва пряко на мен.

Думите му подхождаха на представянето й като сержант въпреки факта, че тя вече въобще нямаше ранг: Гасан обичаше да използва хората около себе си като опора, върху която да гради егото си.

Встрани от тях се отвори врата и се появи униформен пазач. Изглеждаше адски млад, едва ли не тийнейджър, и имаше високата дългокрака фигура, харесвана от момичетата и любезно пренебрегвана от момчетата. Светлата му коса бе подстригана по войнишки, но сините му очи бяха бебешко ярки и това унищожаваше ефекта. Той се представи на Гасан, почти готов да козирува.

— Аз съм Ръш, господине — каза той. — Господин Торндайк ми обясни, че трябва да ви отворя няколко врати.

— Всъщност — прекъсна го Кенеди — мисля, че преди всичко се нуждая от обиколка на сградата. Възможно ли е това, професоре?

— Разбира се — отговори Гасан.

Младежът изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Би трябвало да съм до вратата за персонала — каза той. — Май няма да е лошо да попитам господин Торндайк, преди да…

— Аз съм отговорен за това — изсумтя Гасан, пренебрегвайки възражението му. — Сержант Кенеди е професионален консултант по охраната, експерт с дълги години стаж в полицията. Късметлии сме, че е при нас, и трябва да помогнем на разследването й по всички възможни начини.

Обиколката отне повече време, отколкото Кенеди бе очаквала. Изглежда обходиха цялата или поне по-голямата част от сградата, но беше трудно да се каже, тъй като вътрешната структура на Райгейт Хаус бе кошмарно еднородна. Състоеше се от десетки почти еднакви стаи с високи тавани, прохладни, с енергоспестяващо осветление, което се засилваше постепенно, стотици метри коридори с проверки на пропуските на всеки ъгъл и противопожарни врати, насичащи коридорите в тесни помещения. Имаше лека, но упорита миризма, която бе трудно да определиш. Накрая Кенеди реши, че й напомня за кабината на самолет с рециклиран многократно въздух.

Докато обикаляха складовете, Ръш възхваляваше чудесата им. Кенеди си помисли, че младежът се опитва да си придаде авторитетния вид на стар и опитен служител, но звучи така, сякаш е наизустил текстовете от ориентационната лекция. Той им обясни, че охранителните системи са наистина добри, едва ли не произведения на изкуството. По всички външни врати и прозорци имаше аларми за натиск и проникване, сензори за движение в повечето стаи и на възлови места из сградата бяха разположени електронни уреди, които отчитаха използването на всеки ключ и всяко влизане и излизане.

— Камери? — попита Кенеди, която още не бе видяла никакви.

— А, да, навсякъде — увери я Ръш. — Но няма как да ги видите. Вградени са в ъглите, корнизите и т.н. Използваме система, наречена ППЧЕД, сержант Кенеди, „Предотвратяване на престъпления чрез екологичен дизайн“. Показвате на хората къде са разположени камерите ви, ако искате да регулирате поведението на голямо обществено място, нали? Например в универсален магазин или многоетажен паркинг. Големия брат те наблюдава, нещо такова. Но ние маскираме камерите си, защото това е запечатано помещение. Неупълномощен човек няма да влезе тук, освен ако е с взлом. И камерите са предназначени да залавят престъпниците по време на престъплението.

Включително и собствените ви служители, помисли си Кенеди. Очевидните камери вършеха две неща едновременно — възпираха престъпниците и записваха престъпленията. Това, което не правеха, бе да регулират поведението на хората, работещи с колекцията ежедневно. Системата предотвратяваше неприятните изненади, гледайки на всички като на врагове. Ръш не си направи труда да спомене, че насред всички тези технологични чудеса е самата колекция, но докато се движеха от стая в стая, Кенеди не можа да се въздържи да не разгледа масивните скулптури, индианските тотеми, канутата, изработени от кора, и рицарските брони. По-дребните предмети, точно както беше очаквала, се съхраняваха в сандъци, подредени до стените, или върху километри рафтове от стоманеносив метал. Едрите неща обаче си стояха на открито. Стая 37 бе една от най-незабележителните в това отношение. Беше пълна с рафтове и кашони и нищо друго. Надникнаха вътре, но не влязоха, защото Кенеди още не бе готова да се съсредоточи върху нея. Искаше първо да си състави мнение за цялата сграда.

— Екологичният ни контрол също е произведение на изкуството — похвали се Гасан, докато вървяха напред. — Температура, влажност, осветление — всичко се регулира и наблюдава непрестанно.

— Какво е това? — попита Кенеди, като посочи сива кутия на стената точно до познатата червена кутия с противопожарната аларма.

Двете кутии бяха еднакви по размер и форма, но на сивата имаше етикет „Охрана“. И също като противопожарната аларма тя имаше правоъгълно стъкло, на което пишеше „Натисни тук“.

— Още един от детайлите на охраната — обясни Гасан. — Инсталиран от предшественика ми, доктор Лиополд. Чупенето на стъклото или натискането на бутона предизвиква заключването на всички вътрешни врати. Външните врати и прозорците също се заключват, а охранителните капаци се спускат. Сградата се превръща в затвор.

Ръш стоеше на няколко метра от тях и им държеше вратата отворена. Пристъпи зад Кенеди, след като Гасан вече бе влязъл.

— Не е много полезна — промърмори той поверително в ухото й.

Тя го изгледа учудено.

— Как така?

— Ами задвижва се ръчно. Не е свързана със сензорите за движение и камерите. Няма автоматично задвижване.

Професор Гасан ги чу въпреки тихия им шепот.

— Заради риска от нараняване на евентуалния натрапник — каза той, като изгледа Ръш неодобрително, преди да насочи вниманието си обратно към Кенеди. — Имаме правни и етични отговорности.

— Алармата е свързана с местния полицейски участък, господине — напомни му Ръш. — А средното време за реакция е дванайсет минути.

— Но все пак ние ще носим отговорността — възрази Гасан.

Ръш тръгна напред. Знаеше кога е победен. Завърши обиколката, като ги заведе на покрива. Посочи им алармите за натиск и движение, камерите и мрежата от бодлива тел, ограждаща целия покрив.

— Всичко това е ново — съобщи той на Кенеди. — Преди бяхме доста уязвими тук. А сега сме… — Той се поколеба.

— Произведение на изкуството? — помогна му тя.

— Да, наистина. Адски е впечатляващо.

Кенеди се замота наоколо, търсейки възможни места за проникване. Имаше тръби за климатиците, достатъчно големи да поберат човешко тяло, но отворите им бяха покрити с тежки метални решетки, приковани по местата си, а и по нищо не личеше някоя от тях да е била докосвана. Вратата, откъдето излязоха на покрива, бе от яка стомана с ключалка с комбинация и три мощни резета. Дори нямаше дръжка от тази страна.

Двамата мъже я изчакаха търпеливо да завърши инспекцията. Кенеди отиде до ръба на покрива и огледа земята долу и подходите към сградата. Нямаше близки съседи. Постройката стоеше самотна с поне два метра празно място от всички страни. Не се виждаха дървета или стълбове, по които би могъл да се изкатери някой.

Разбира се, имаше отводнителни тръби, но на чести интервали по дължината им Кенеди забеляза острите шипове на скоби против катерене. Освен това видя и камерите, които се въртяха на поставките си и покриваха всичко отдолу.

Тя се върна при Ръш и Гасан.

— Не сте записали никого на тези камери, нали? — попита тя, посочвайки камерите.

— Имате предвид от нощта на взлома? — Ръш поклати глава. — Не. Прегледахме всички външни записи още от момента, когато заключихме вратите предишната вечер. Нищичко. Дори не и птиче.

— Добре — кимна Кенеди. — Свърших тук. Благодаря за търпението.

— Е, открихте ли нещо вече? — срамежливо попита Ръш.

Вярата му в детективските й способности беше трогателна.

— Още не — отговори Кенеди. — Но бих искала да видя записите от стая 37 — частта, в която взломаджията се появява. А после ще се върна да разгледам внимателно стаята.

Влязоха в помещението за наблюдение, което бе с размера на килер. Ръш отвори заключен стоманен шкаф и извади един от стотината дискове, които бяха подредени там.

Имаше само един стол и Гасан настоя Кенеди да се настани на него, макар това да означаваше, че Ръш трябва да клечи, за да управлява плейъра. Той плъзна диска в устройството, което представляваше стоманена плоча без бутони, отвори прозорец в компютъра и вкара съответния час. На екрана се отвори втори прозорец: записът от камерата. Кенеди се вторачи в помещението, което можеше да е всяка от десетките стаи, откъдето бе минала.

— Стая 37 — заяви Ръш с леко драматичен тон. — В нощта на понеделник, двайсет и четвърти.

Гледката бе откъм тавана. Рафт я разделяше на две, така че се вгледаха в две успоредни пътеки. Всичко беше спокойно и неподвижно. Образът можеше да е от снимка, ако часовникът на камерата не отброяваше секундите и минутите.

— Можеш ли да увеличиш образа? — попита Кенеди.

Ръш се заигра с менютата на компютъра, но нищо не се получи.

— Съжалявам. Не познавам системата толкова добре.

Внезапно се появи фигура, облечена от глава до пети в черно и с черна маска, типичен образ на агент от специалните служби от популярните филми. Загадъчното несъответствие накара Кенеди да настръхне леко. Въпреки обяснението на Гасан по-рано й бе невъзможно да определи дали вижда мъж или жена, макар че от който и пол да бе човекът, беше млад и силен. Фигурата се изкатери по рафта като по стълба, бутна нещо, което не се виждаше на екрана, и изчезна от погледите им. Цялото действие отне не повече от двайсет секунди.

Ръш върна момента, в който фигурата изчезваше от екрана, и спря плейъра, така че образът застина пред очите им.

— Панел в тавана — каза той, като посочи монитора. — Влязъл е в окачения таван.

— А после?

— Нямаме представа. Огледахме там, но не открихме и следа от него.

— Някой имал ли е достъп до стаята след взлома? — попита Кенеди.

— Ние влязохме вътре. Имам предвид охранителния екип. Веднага след като видяхме записа от камерата. После полицията дойде и претърси стаята. А докато ченгетата бяха още там, няколко служители провериха дали нещо липсва. Но го извършиха под наблюдението на полицията. Оттогава до стаята няма достъп.

— Добре — кимна Кенеди. — Значи отиваме там.