Адам Блейк
Децата на Юда (14)

13.

Светът се завърна около нея на части, много по-бавно, отколкото бе изчезнал.

Първо долови звуци: бавни, дискретни, басови. Не думи, а нещо, което не успя да определи.

После нещо гадно и кисело, отчасти миризма, отчасти вкус се надигна около и в нея. Тя потръпна.

— Мистак хе. Хе мет е’вер.

Хванаха я за главата и раменете. Тя се опита да се отдръпне от ръцете, но те просто я завъртяха настрани. Стомахът й се сви, тя повърна немощно и топла течност потече по устните и езика й.

Плат под бузата и тялото й. Мек и прохладен. Намираше се в легло.

Появи се светла точка, която се разшири. Пред нея се забелязваше движение.

— Можеш ли да ме чуеш? Чуваш ли какво казвам?

Мъжки глас, дълбок, но мелодичен.

Кенеди застина, докато се мъчеше да подреди спомените си. Стълбите. Вратата. Леглото. Не, нещо липсваше… Някой застана зад нея, прикова ръцете й настрани и притисна кърпа до лицето й. А после леглото. Чудесно.

Не, въобще не беше чудесно.

— Мисля, че е будна.

Различен глас. Не груб, но мъртвешки и безчувствен. Глас, който я уплаши, като се имаше предвид защо лежеше на легло и защо бе нападната.

— Тогава да започваме.

Отново ръце по нея. Тя бе прекалено слаба и болна да се възпротиви. Търколиха я по гръб, а ръцете й бяха повдигнати над главата. Нещо се затвори с щракане около китките й. Металните гривни ги захапаха достатъчно силно, за да я накарат да потръпне. Когато се опита да помръдне краката си, откри, че вече са обездвижени. Беше просната на леглото с разперени ръце и крака, напълно беззащитна.

— Ми мет веним йе сихедур.

— Наим.

Ако това беше езикът, какъвто и да бе той, на който нападателите й си говореха, Кенеди се зачуди за момент защо бяха минали на английски. Внезапно се сети за отговора: „Да започваме“ бе предназначено за нея — трябваше да го разбере и да се уплаши. Осъзнавайки намеренията им, тя се успокои малко.

Отвори очи. Нямаше смисъл да продължава да се прави, че е в безсъзнание.

Най-голямата изненада, макар че въобще не трябваше да се изненадва, беше, че се намира в спалнята на Изи. Вероятно бе останала в безсъзнание не за дълго и за нападателите й беше безсмислено да й устройват засада там, ако възнамеряваха да я водят на друго място.

Но пък познатата обстановка подсили страха й за онова, което предстоеше.

Бяха само двама — вече ги различаваше по гласовете. И двамата бяха млади, но единият вероятно бе в началото на двайсетте или дори още тийнейджър. Беше слаб, хубав, с дълга до раменете черна коса и добре оформени мустаци и брада.

Другият беше по-едър и як, с нацупено бебешко лице. Също с черна коса, но къса и в странно старомоден стил разделена на път по средата.

И двамата бяха облечени в светлобежови ленени костюми и притежаваха неестествената бледост на Племето на Юда, чийто живот протичаше най-вече под земята. Гледаха я напрегнато, а в изражението на по-едрия се долавяше и погнуса.

— Ще ви зададем няколко въпроса, госпожице Кенеди — каза брадатият нежно.

Той бе човекът с културния приятен глас, което не я изненада. Помисли си, че е взел ролята на доброто ченге. Но не разчиташе на добротата му.

— Относно работата, която ви възложиха в Британския музей и събитията онзи следобед.

Кенеди не отговори. Завъртя глава, за да види какво са й направили. Ръцете й бяха оковани в белезници, прикачени към таблата на леглото, изработена от ковано желязо. Розови пухкави белезници, предназначени за сексуални игри. Краката й бяха разкрачени и приковани с някакъв лост за обездвижване. Но беше напълно облечена. Дори не й бяха свалили сакото. Смесените сигнали бяха объркващи. Защо я бяха подготвили за изнасилване, а после бяха спрели?

— Не знам… за какво говорите… — промърмори Кенеди.

Устата и долната половина на лицето й още бяха изтръпнали от опиата и й бе трудно да изрече думите.

Едрият тип изруга нещо, което тя не разбра. Бръкна в сакото си и извади нож. Сърцето на Кенеди се сви, когато видя особената му форма, извитото острие и грубата дръжка, направена от същия метал. Отново проклетата сика.

Тези типове бяха Предвестници — професионалните убийци от Племето на Юда.

Якият мъж притисна ножа към бузата й.

— Чуй ме, мръснице — процеди той през зъби, — всеки път, когато ни излъжеш, ще те порязвам. Всеки път, когато не отговориш достатъчно бързо, ще те порязвам. Всеки път, когато не харесам отговора ти, ще те порязвам. А когато нямам повече въпроси, ще прережа гърлото ти.

— Самал. — Младежът изрече думата меко, но партньорът му се напрегна и го погледна бързо, което отговори на въпроса на Кенеди кой е по-важният.

Той направи жест и здравенякът отдръпна ножа от лицето й. Доброто ченге имаше по-висок ранг от лошото.

Младият мъж седна на леглото до нея и се втренчи в очите й. Усмихна се, но усмивката му бе много по-обезпокояваща от свирепостта на едрия тип. Беше усмивка на човек, толкова уверен в правотата си, че е лишен от чувство за вина и срам.

— Името ми е Абидос — каза той. — А този човек с ножа е приятелят ми Самал. И както вече си разбрала по маниерите му, той не се плаши от неприятна работа. Но каквото и да казва, аз ще съм този, който ще те разпитва. И ще позволя на Самал да те нарани само ако ме принудиш. Имам предвид, ако ме накараш да вярвам, че не ще ни кажеш истината, ако не те нараним. Разбираш ли? Ако сътрудничиш, ще има по-малко болка. Може и въобще да няма такава. А щом настъпи краят, всичко ще стане по-бързо и лесно.

Замълча, сякаш очакваше отговор. Когато Кенеди не продума, той възобнови речта си:

— Мога да ти предложа още една утеха. В този ти вид смъртта ти ще изглежда като сексуална игра, излязла извън контрол. Но ако ни кажеш истината, без да те подтикваме, преди да си тръгнем, ще свалим тези аксесоари от трупа ти и ще го оставим напълно облечен — каза той усмихнато. — Честта ти няма да пострада.

— Да, но ще съм мъртва — отвърна Кенеди. — Не искам да изглеждам неблагодарна, обаче… нали разбираш…

Откри, че гърлото я боли, когато говори, а гласът й излизаше като противно скърцане.

Младежът сви рамене.

— Ти си интелигентна жена — каза той. — Безсмислено е да ти обещавам, че ще те оставя да живееш. И двамата ще знаем, че лъжа, а тогава няма да повярваш на нито една от думите ми.

Кенеди облиза сухите си устни и промърмори нещо неясно. Когато младият мъж се наведе, за да чуе думите й, тя се изплю в окото му. Това бе единствената защита, на която беше способна, но по ужаса и погнусата, изписали се по лицето му, разбра, че й е свършила работа.

Мъжът извади носна кърпа и избърса бузата си.

— Добре тогава — каза намръщено. — Май сгреших. Вероятно все пак ще е невъзможно да проведем рационален разговор.

Той погледна приятеля си, който стоеше готов за действие, стиснал ножа в ръка.

— Самал, отрежи й един пръст.

Здравенякът се наведе към нея. По лицето му се изписаха различни изражения — нетърпение, погнуса, страх, омраза.

— Ще говоря — бързо каза Кенеди. — Няма нужда да ме режете. Ще ви кажа онова, което искате да узнаете.

Абидос махна с ръка и Самал спря. Дори не я беше докоснал и изглеждаше облекчен, че не му се е наложило, макар Кенеди да забеляза колко добре ножът прилягаше в ръката му. Беше сигурна, че е убивал и преди. Убедена бе и че мъченията не го отвращават. На лицето му нямаше и следа от милост. Ако въобще изпитваше нещо, то беше силна ненавист към нея. Тя импулсивно се затърчи и уж случайно докосна ръката му. Той подскочи като ужилен. Жени, помисли си Кенеди. Страхуваш се от жени.

— Много добре — каза Абидос. — Да започнем с онзи следобед. Ти свика събрание в Райгейт Хаус. Какво стана там?

Кенеди отново облиза устни и се опита да отговори със спокоен глас:

— Обвиних един човек, Алекс Уелс, в кражба.

— Кражба на какво?

— Книга.

— Кажи заглавието й.

Напрежението в думите на Абидос предупреди Кенеди да внимава. Тя знаеше колко важни са писаните думи за Племето на Юда. Всъщност по време на антитерористичните семинари, когато беше ченге, им бяха обяснили, че това се отнася за повечето религиозни фанатици. За мозъка на фундаменталиста думата буквално е плът и неуважението към нея е пряка обида към Бога.

Излъга инстинктивно:

— Знаехме само, че имаше кражба. Един от кашоните в стаята беше прекалено лек. Нещо беше откраднато.

— И знаехте, че Алекс Уелс го е откраднал.

— Да.

Откаченяците бездруго бяха наясно с това. Агентът им, другият член на клетката им, бе изчезнал от света. Смъртта му скоро щеше да се появи в новините, ако вече не се бе появила. Лъжите нямаше да й помогнат.

— Откъде знаехте? — попита Абидос.

Кенеди започна да обяснява. Датите в личните досиета. Хипотезата за вътрешния човек. Съвпадението със смъртта на Силвър.

— Много добре — кимна Абидос, сякаш беше учител или свещеник, който й преподава катехизис. — И сте свързали тези неща с Уелс.

— Да, аз го разпитах.

— И как отговори той?

— Никак. Отказа да отговори на въпросите ми. А после, когато го заключих в стаята и повиках полицията, се самоуби със собствения си нож.

Самал издаде гърлен звук. Абидос се вторачи в него и му се скара на неразбираемия им език.

— Не еяр в’щех. Де бейошин лекот.

Това определено звучеше като шибания арамейски на Племето на Юда.

— Ма ес’ирим шуд екол — отговори Самал с трагичното и умолително изражение на ударено куче.

Абидос го смълча с рязък заповеден жест. После се завъртя отново към Кенеди, сякаш въобще не ги бяха прекъсвали.

— Това няма да ни свърши работа — каза той. — Ти наблегна на „Аз направих това“ и „Той не ми отговори“, сякаш двамата сте били сами в онази стая. Но не е било така. Моля те, кажи ни кой още присъстваше там.

Внезапно Кенеди осъзна шокирана, че всичко, което й се случваше и предстоеше да се случи, е причината, поради която Алекс Уелс не я беше убил. Решил да отнеме собствения си живот, за него бе изключително важно да я остави жива, за да могат хората му да я разпитат.

— Мислех, че е по-вероятно Уелс да проговори, ако сме насаме — отговори тя.

Гласът й потрепери, но тя не успя да го спре.

— Не — възрази Абидос. — Не мисля така.

— Това е истината.

Последва дълга пауза.

— Питам те отново, госпожице Кенеди. Кой друг беше там? Кажи ми и си спести болката.

— Това е истината — повтори тя.

— Добре — кимна Абидос и направи знак на Самал.

Кенеди се стегна, но знаеше достатъчно за мъченията, за да е сигурна, че както и да се подготви, всичко ще е безполезно.

Помисли си, че мъжът ще се забави няколко секунди, за да събере смелост, но той просто мушна ножа дълбоко в лявата страна на торса й, докато докосна реброто и острието изскърца върху костта.

Тя отвори уста да изпищи. Абидос, който очакваше реакцията й, набута носна кърпа дълбоко в гърлото й. Писъкът се превърна във вибрация, а не в звук. Мъжът я наблюдаваше внимателно, докато тя се бореше.

— Отново — каза той.

Самал снижи острието и Кенеди се загърчи, а паника и ужас изпразниха мозъка й от мисли.

Но ножът не я докосна, защото двамата мъже бяха застинали внезапно от неочаквания звук, долетял отвън. Пет кратки почуквания по вратата.

— Изи?

Женски глас, младежки и леко хленчещ, идваше откъм външната врата.

— Любима? Там ли си?