Адам Блейк
Децата на Юда (10)

9.

Партридж я чакаше пред главния вход, на Райгейт Хаус, когато Кенеди пристигна там на следващата сутрин. Най-малкият фас, който някога беше виждала, бе заклещен между показалеца и средния му пръст. Придружаваха го двама души, които се мъчеха да се отдръпнат от дима на цигарата му: срамежлив, леко странен младеж и сериозна жена с очила. И двамата бяха в началото на двайсетте и облечени в най-хубавите си дрехи. Самият Партридж носеше вехто дънково сако върху бяла тениска и тъмносин панталон с безброй джобове. Той пое ръката на Кенеди и я поздрави със старомодна учтивост. После представи придружителите си.

— Катлийн Стърди и Уилям Прайс от инженерния факултет на университет „Суонзи“.

Младежите стояха до здрава стоманена кутия с редица дръжки, завинтени на двете й страни, и подпори от стиропор, прикрепени във всеки ъгъл.

— Това ли е „Келвин“? — попита Кенеди.

— Това е само сканиращата глава — отговори Партридж. — Има и много други съставни части. Намират се във вана, паркиран на три пресечки оттук. Господи, мразя този град.

— Но това те прави още по-голям герой, Джон — отбеляза Кенеди усмихнато и се завъртя към младежите. — Предполагам, че вие двамата сте операторите. Благодаря ви, че отделихте време за това.

— Всъщност още сме студенти. Учим за магистратура — отговори Катлийн.

Гласът й имаше лек уелски акцент, толкова деликатен и музикален, че звучеше, сякаш рецитираше поема.

— Но сме квалифицирани да използваме микроскопа. И двамата готвим тези по физическа микроскопия.

— А пък университетът не се съгласи да ни отпусне никого от преподавателите — добави Партридж. — И Уилям и Кати мило се съгласиха да дойдат в Задимения град и да ти помогнат. Ти ще им платиш пътя и скромна дневна надница.

— Разбира се — потвърди Кенеди. — Благодаря и на двама ви. Наистина. Това е чудесно.

Не смяташе, че Емил Гасан ще възрази срещу допълнителните разноски, но ако го направеше, тя щеше да плати от сумата, която вече беше получила.

— Да влизаме — предложи. — Ще се погрижа да ви донеса кафе, а после ще ви обясня от какво се нуждая.

— Можем да пропуснем кафето — каза Партридж, а двамата студенти вдигнаха стоманената кутия и я понесоха като носачи на ковчег, — и да се заемем направо с работата.

Но не можеха да направят това, без да обяснят на Гасан, а той се притесни отново, когато осъзна с какво се съгласява.

— Сигурни ли сме, че това е легално, Хедър? — попита професорът, като я дръпна настрани. — Струва ми се, че може да възникнат въпроси за свободата на информация и правото на поверителност.

— Това са твоите помещения — обясни тя. — Просто ще ги проверим за следи от неразрешен достъп. Не приемаме, че е станало престъпление, а само незаконно влизане. Ще огледаме стая 37 и ще разберем какво е станало там. После, щом пипнем заподозрения, ще разполагаме с амуниции. Това е професионална работа, Емил. Той няма да се предаде, ще лъже докрай. Ако искаш да научиш какво се е случило в онази нощ, ще трябва да знаеш по-голямата част от отговора, преди да зададеш въпроса.

Тя изчака Гасан да обмисли идеята, но знаеше, че е права, и не се съмняваше в окончателното му решение.

— Добре — каза той накрая. — Да го направим.

По предложение на Кенеди повикаха Ръш да помогне на двамата студенти да довлекат останалите части от вана на Партридж. Докато те разопаковаха и нагласяха уреда, Кенеди се опита да обясни на професора какво точно прави микроскопът, но скоро изчерпи познанията си и Партридж трябваше да й се притече на помощ.

— През осемдесетте години — започна той — двама швейцарски учени разработиха нов вид микроскоп, който може да сканира на атомно ниво. Нарекоха го МАС, микроскоп с атомна сила. И извършиха велики неща с него. Той може да анализира образи с абсолютна точност. Единственият проблем беше, че размерът на образите, дори за единично сканиране, бе огромен. Така че освен ако човек не разглеждаше невероятно малки райони, нямаше смисъл да използва МАС.

На заден план Кенеди видя Ръш, който стоеше встрани от студентите. Помагаше им, когато се нуждаеха от него, вадеше части от кутиите, държеше основата на микроскопа стабилно, докато Стърди или Прайс я свързваха с кабел или скоба. Очевидно бе привлечен от Стърди, но нямаше никакъв шанс, тъй като двамата студенти вече бяха гаджета. Безразсъдството на младостта, помисли си Кенеди.

Тя насочи вниманието си обратно към Партридж, който все още говореше за микроскопа и кратката му, но богата история.

— Но тогава — каза той — университетът „Суонзи“ се зае с оригиналния дизайн и започна да прави подобрения. Дори изобретиха наука, наречена нанопотенциометрия. Тя измерва промените в електрическия потенциал. Микроскопът разглежда проводимостта на повърхността на предмета и създава карта на електрическия му потенциал.

Гасан кимаше, но очите му бяха придобили стъклен вид.

— Можеш да го използваш за отпечатъци от пръсти — обясни му Кенеди важното. — Върши и милион други неща, но за полицията е нещо като машина за отпечатъци.

Партридж изглеждаше наранен от прекалено простото обяснение, но кимна.

— Традиционните процедури за снемане на отпечатъци използват мазните съставки от повърхността на кожата. Но същите тези съставки променят електромагнитния профил на всеки предмет, който докоснеш с ръка. Микроскопът просто премахва посредника и оглежда проводимостта на повърхността на предмета. Създава карта на електрическия потенциал, върху който отпечатъците изпъкват като гигантски фарове. И няма нужда въобще да докосваш повърхността, което означава, че няма опасност да унищожиш други улики като ДНК, докато търсиш латентни отпечатъци. И можеш да го програмираш да разпознава и реагира на определен отпечатък — например на главния ти заподозрян. Нещо като вълшебна лампа. Само дето е адски трудно да го използваш, защото трябва да настроиш чувствителността на отчитащото устройство идеално, за да не се объркаш с другите видове случайни или системни вариации в електрическото поле. Затова тези двама ентусиазирани младежи си скъсват задниците от работа и не мрънкат.

Кати Стърди и Уил Прайс вдигнаха очи притеснено, когато чуха щедрата похвала на Партридж. Бяха разопаковали съставките на микроскопа и го бяха сглобили. Сега Прайс нагласяше скоби и винтове, а Стърди отчиташе данните на малкия си таблет, който бе свързан с микроскопа чрез кабел. Ръш ги наблюдаваше, или поне Стърди, с възхитено изражение.

„Келвин“ не приличаше на вълшебна лампа. Всъщност не приличаше дори на микроскоп. Изглеждаше като идея на художник за прахосмукачка от научнофантастично списание, публикувано преди изобретяването на прахосмукачките. Всяка част имаше някак разнебитен вид. Единственото техническо постижение бяха образите върху таблета.

Стърди ги пооправи, използвайки контролите върху него. Занимава се с това доста време, преди накрая да кимне на Прайс. Той хвана оперативния край на устройството — сканиращата глава, дълга и дебела като измервателна линия, прикрепена към триметров кабел, и я прокара по пожарогасителя, монтиран на стената до него.

Екранът потъмня и след миг се появи нов образ. Беше трудно да разбереш какво виждаш. После Стърди го увеличи и показа повърхността на пожарогасителя.

— Двайсет? — промърмори й Прайс. — Двайсет и пет?

— Двайсет и пет — потвърди тя. — Ще засиля контраста с половин процент.

— Добре. Да държа ли неподвижно?

— Не. Прокарвай бавно. Точно така. Нагоре. Нагоре с един… спри.

Прайс бе насочил скенера към основата на пожарогасителя. Стърди потупа с върха на показалеца си контролите. Екранът примигна и линиите по него се появиха отново, увеличени. Кенеди и Гасан се озоваха вторачени в спираловидните извивки и ивици на пръстов отпечатък.

— Ха така! — доволно се ухили Партридж.

— Мили боже — ахна Гасан след кратка пауза на искрена възхита.

— Това е само първата битка — напомни им Кенеди. — Тук ще има много отпечатъци. Търсим един определен и ще ви предоставим с какво да го сравните — обърна се тя към студентите. — Ръш?

— А, да.

Ръш неохотно се отдели от Стърди и пристъпи към тях. Бръкна в джоба си и извади химикалка от неръждаема стомана, прибрана в найлонов плик за улики. Кенеди му беше казала да осигури нещо метално, ако може. Колкото по-голяма бе електрическата проводимост на повърхността, толкова по-добре работеше „Келвин“. Тя взе плика и го подаде на Стърди.

— Как ще действате сега? — попита Ръш.

— Взимаме отпечатък от химикалката — отговори Стърди, като пое плика предпазливо, — и го вкарваме в базата данни за разпознаване. После настройваме скенера да пренебрегва всичко, което не съвпада с него. Надявам се да успеем да вземем пълен отпечатък от химикалката, защото тогава ще имаме най-голяма възможност да идентифицираме частичните.

Кенеди се обърна към професор Гасан.

— А чрез това — обясни му тя — ще изготвим карта на действията в стаята. Ще разберем къде точно е бил крадецът и какво е докосвал.

— Но това все пак няма да ни каже дали нещо е било откраднато — отвърна Гасан със съмнение в гласа. — Както вече говорихме, Хедър, в тази стая се намира излишъкът от колекцията на Британската библиотека. Нямаме каталог.

— Зает ли си, Ръш? — попита Кенеди и главата на младежа се завъртя към тях.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Не… не съм. Какво искаш?

— Иди и ми донеси каталог — нареди му Кенеди.